Определение № 2440 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3195/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Е. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 239 от 27.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1661/2022 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1376 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 6540/2021 г. на Варненския районен съд, с което по предявения от ищеца А. Н. Д. срещу касатора иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено, че ответникът не е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ по ПНИ на местност „Д. л.", одобрен със заповед № РД-16-7706-67/04.04.2016 г. на областен управител на област Варна, находящ се в [населено място], община А., с площ от 700 кв. м, при граници: имоти - улица, - двор и - двор.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че за ищеца в първоинстанционното производство А. Н. Д. е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, доколкото в настоящия случай в исковата молба са изложени твърдения за незавършена реституционна процедура - признато право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот, попадащ в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, но още неиздадена заповед по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ - при влязъл в сила ПНИ, съобразно който имотът е записан на ответника, претендиращ права по § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ.

От представените писмени доказателства е установено, че ищецът е наследник по закон на А. С. П., починал на 01.09.1972 г. С решение № 12240 от 07.08.1996г. на ПК -Аксаково, издадено въз основа на заявление вх. № 62Е/20.12.1991г., в полза на наследниците на А. С. П. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници на имоти, в т .ч. на вписан под № 5 имот / заявен под № 25 /- лозе от 2, 8дка, шеста категория, находящ се в терен по § 4 на [населено място], м. „С. л.”. Ответникът П. Д. се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на договор за покупко-продажба от 14.05.2013 г., обективиран в нот. акт № 83/2013 г., с който П. Е. Г. и Г. А. Г. са му продали 700 кв. м от поземлен имот, целият с площ 780 кв. м, находящ се в СО “Д. л.“, в землището на [населено място], общ. А., представляващ пл. № *, ведно с всички насаждения в имота. При сключването на договора продавачите са се легитимирали като собственици на имота с издаден в тяхна полза констативен нот. акт № 19/19.04.2007 г. при условията на § 4 ЗСПЗЗ. Съгласно удостоверение № 817/10.04.1990г. с Постановление № 26/1987 г. на МС и ОФ, и решение № 26/22.03.1990г. на ИК на ОбНС - Аксаково на Г. Г. е било предоставено право на ползване на земеделска земя от 700 кв. м, представляваща парцел * в землището на [населено място] при граници: имоти *, *, * и път /същото е изключено от доказателствата по делото като неистински документ/.По делото е представен протокол на комисия от 21.03.1990 г., обективиращ взето решение за предоставяне право на ползване на Г. Г. в землището на [населено място] под № 44. Съгласно удостоверение № 165/04.06.1997г. на община Аксаково на името на Г. Г. има заведена молба вх. № Г/188/01.06.1992г. за закупуване на място по § 4 ЗСПЗЗ, която не е открита в архива на общината, като на 28.05.1997г. същият отново е поискал от кмета на общината да изкупи предоставената му за ползване земеделска земя. С решение от 10.12.1997г., постановено по адм. д. № 647/1997 г. на Варненския окръжен съд, е отменен обективираният в писмо от 03.06.1997 г. отказ за изкупуването на имота, като Община Аксаково е задължена в месечен срок да предостави на Г. Г. ползваната от него земя за изкупуване. Определената за имота оценка е в размер на 22 540 лв. Съгласно удостоверение № 3510/19.11.1998 г. на кмета на Община Варна, Г. Г. е придобил право и закупил предоставеното му по ПМС място в м. „Д.”, землището на А., представляващо имот № *. На 29.12.2015 г. Община Аксаково е разрешила на ответника поставянето на барака с площ от 20 кв. м в процесния имот, като същият е декларирал, че през м. 05. 2013 г. е премахнал съществувала в имота самосрутваща се сграда, опасна за него и семейството му.

От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че за процесния терен е изработен КП от 1988 г., който няма данни да е одобряван, но е ползван от администрацията до приемането на следващия ПНИ от 2016 г. В разписния лист към него имотът е вписан първо на Г. Г. съгласно решение за предоставяне право на ползване № 26/22.03.1990 г., а впоследствие на П. Д. на основание нот. акт № 141/2013г. През 2013 г. е приет ПСИГ, като част от ПКП. По него процесният имот е ситуиран в стар имот * с площ от 2812 кв. м, записан като собствен на А. П. на основание решение на ПК № 12240/07.08.1996 г. С него на наследниците на А. П. са възстановени няколко имота, но отношение към настоящия спор има този под № 5 в него- лозе от 2,800 дка, м. „С. л.“, без посочване на граници в него. По ПСИГ е отразен стар имот * с площ от 2812 кв. м, идентифициран в собственост на основание посоченото реституционно решение, от което вещото лице е направило извод, че между имота под № 5 в решението на ПК от 1996 г. и стар имот * е налице идентичност поради съвпадащи местоположение - землище, местност, и минимално различие в площите от 12 кв. м. По ПКП от 2013 г. процесният имот е с площ от 813 кв. м, записан на Г. Г. и П. Г. на основание нот. акт № 74/2007 г., и изцяло попада в стар имот *. През 2016 г. е приет ПНИ, одобрен със заповед от 04.04.2016 г. на областния управител, по който процесният имот попада изцяло в стар имот * по ПСИГ и изцяло в имот * по ПКП.

Възражението на ответника за нищожност на решение № 12240/07.08.1996 г. на ПК - Аксаково поради наличие на предходно решение № 7846/10.02.1993 г. на поземлената комисия, с което на наследодателя на ищеца е възстановено право на собственост върху процесния имот с план за земеразделяне, и поради липса на материална компетентност на ПК-Аксаково сама да измени решението си при липсата на обжалване, е прието за неоснователно по съображения, че съгласно ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, каквато е настоящата хипотеза, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие /ОСЗ, ОСЗГ, ПК/, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, упражнено в законните срокове.

С оглед установеното по делото, че между реституирания с решение на 12240/07.08.1996 г. на ПК -Аксаково и предоставения за ползване имот, респ. описания в титула за собственост на ответника и праводателите му, е налице частична идентичност с припокриване на цялата площ от 700 кв. м, въззивният съд е приел, че в случая следва да бъде осъществен косвен съдебен контрол.

Изложени са съображения, че съобразно приетото в ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС решенията на общинските поземлени комисии по чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, като в настоящата хипотеза единственото такова решение е именно посоченото от ищеца в исковата молба решение № 12240/07.08.1996 г. на ПК -Аксаково, за което няма спор, че не е обжалвано и е влязло в сила, докато представеният протокол № 7846 от 10.02.1993 г. на ПК, с който е взето решение за определяне начина на възстановяване на заявените имоти с план за земеразделяне, не съставлява решение с конститутивно действие по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл.18 ж ППЗСПЗЗ относно правото на собственост.

Относно наличието на визираните в § 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ кумулативни предпоставки за придобиване на процесния имот от праводателите на ответника, съдът е приел, че решението по адм. д. № 647/1997 г. не е задължително за ищеца и за съда по настоящото дело, поради което при предявения отрицателен установителен иск за собственост в тежест на ответника е пълното и главно доказване на всички предпоставки, обуславящи правата на праводателите му.

Съгласно § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ /в редакцията действаща към момента на признаване правото на изкупуване/ необходимо е в имота да е имало построена сграда към 1 март 1991 г. и да е заплатена земята на собственика чрез общината по цени, определени от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2 в тримесечен срок от влизането в сила на оценката. Съгласно ТР № 2/2011 г. на ОСГК на ВКС сградата трябва да отговаря на изискването за постройка, отразено в тълкувателната норма на § 1в, ал. 3 ДР ППЗСПЗЗ, да е трайно прикрепена към терена, без да е необходимо същата да отговаря и на изискванията на строителните правила и норми, установени в действащите към момента на построяването нормативни актове, а в случая данни за наличието на постройка в имота не се съдържат нито в молбата на ползвателя от 28.05.1997 г. за изкупуване, нито в техническата експертиза за оценка на имота, нито в решението на ВОС от 1997 г., с което е отменен отказът на кмета на община Аксаково да признае права по § 4 и сл. ЗСПЗЗ. По делото не са представени никакви доказателства относно изграждането на постройката, както относно електрифицирането и водоснабдяването й, а освен това няма нанасяне на сграда в имота по някои от плановете. Наличието на постройка към 01.03.1991 г. не е установена с категоричност и от показанията на свидетелите на ответника С. Р. А. и С. Т. П., които са придобили впечатления от имота едва през 2013 г., поради което същите не могат да се поставят в основата на обоснован извод, че са били налице предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ.

Фактическият състав на придобиване на земеделска земя по реда на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ изисква ползвателят да живее постоянно в населеното място, в чието землище е имотът, същият да е на не по-малко от 30 км за градовете с население над 300 хил. жители или на 10 км от крайбрежната морска ивица. С оглед правна сигурност и гарантиране на равнопоставеност на правните субекти, релевантен е моментът на приемането на закона към 1992 г., а не моментът, към който е завършил фактическият състав по изкупуването. Законодателят е съобразил броя на населението в големите градове към датата на приемане на посочената разпоредба, като е определен и срок, в който правото на изкупуване да бъде упражнено. Ако се приеме възражението на ответника, че броят на жителите следва да се съобрази към момента, в който всеки от правоимащите заплаща цената /приключва процедурата/, то би се стигнало до превратно тълкуване на волята на законодателя, тъй като броят на жителите варира и по такъв начин в течение на времето биха се променили критериите, приложими по отношение на една и съща възможност.

В случая по делото е установено, че процесният имот е на 6, 3 км от[жк]и на 13, 2 км от центъра на [населено място], съответно на 14, 4 км от крайбрежната морска ивица на В., чието население към момента на приемане на разпоредбата на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ през 1992г. е 308 432 души, а към 26.01.1998 г. населението на [населено място] е било около 310 660 души. Съгласно писмо от НСИ населението на [населено място] към 31.12.1991 г. е било 314 913 души, а към 1991 г. – 316 231 души. Поради наличието на ограниченията, визирани в § 4б, ал. 1, изр. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ, съдът е приел, че праводателите на ответника не са придобили правото на собственост върху имота на посоченото основание, респ. ответникът не може да се легитимира като собственик на имота по силата на договора за покупко-продажба.

Направеното при условията на евентуалност възражение на ответника за изтекла в негова полза кратка придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че за ПИ ** по ПНИ на местност „Д. л.", одобрен със заповед № РД-16-7706-67/04.04.2016 г. на областния управител на област Варна, не е проведена процедура по възстановяване, тоест не е издадена заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на А. П., тъй като за имота като собственик е записан П. Д.. В настоящата хипотеза определящо е да се установи дали в решението на ПК имотът /лозе от 2, 800 дка/ е индивидуализиран в достатъчна степен като обект на собственост - конкретна вещ, върху която правото на собственост може да бъде упражнявано, или това е станало от момента на влизане в сила на ПНИ на 25.05.2016 г. Тъй като от събраните по делото доказателства /заключението на вещото лице, както и от издадената и описана по-горе документация от община Аксаково и ОСЗ - Аксаково, включително и от самото реституционно решение/ се установява, че индивидуализирането на имотите на старите собственици не е извършвано въз основа на стар план, а чрез провеждане на анкета по реда на ППЗСПЗЗ, като граници и индивидуализация в решението не са посочени, съдът е приел, че придобвната давност е започнала да тече не от момента на издаване на решенията на ПК - Аксаково, а от влизане в сила на заповедта за одобряване на ПНИ в частта за процесния имот - 25.05.2016 г., от когато - до предявяване на исковата молба на 08.05.2021 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Нищожно ли е решението на поземлената комисия за възстановяване на собственост върху земеделски земи в съществуващи стари реални граници, когато е предхождано от влязло в сила предхождащо го решение на поземлената комисия за възстановяване на собственост с план за земеразделяне на същите земеделски земи“; 2. „Следва ли да бъде зачетена доказателствената сила на влязло в сила съдебно решение, с което е признато правото на ползвател да се изкупи имот, определена е оценката на същия и е задължен кметът на общината да изпълни процедурата по § 4 ЗСПЗЗ, въпреки непротивопоставимостта на силата на присъдено нещо на това съдебно решение спрямо неучаствалите в делото и чия е доказателствената тежест за оборване на доказателствената сила на мотивите му“; 3. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по довод на страната, че поради признаването по съдебен ред на правото на изкупуване на имота на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, доказателствената тежест да се опровергава доказателствената сила на мотивите на решението, лежи върху насрещната страна“; 4. „Започва ли да тече от влизането в сила на ПНИ придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС срещу реституираните собственици, когато същите се легитимират за собственици с решение на поземлена комисия за възстановяване право на собственост в съществуващи стари реални граници, постановено преди изменението ЗСПЗЗ от ДВ бр. 68/1999 г., чрез което юридическият състав, от който произтича правото на собственост, е бил завършен преди влизане в сила на ПНИ, съответно ПНИ само отразява вече придобитите права“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата е подала писмен отговор, в който е изразила становище за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос е по съществото на спора и е формулиран изцяло според защитната теза на касатора, която не съответства на приетото от съда и фактите по делото, а именно, че в случая е налице само едно решение на поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху процесния имот в полза на ищеца /решение № 12240 от 07.08.1996 г./, докато представеното решение № 7846 от 10.02.1993 г. за определяне начина на възстановяване на заявените имоти с план за земеразделяне няма конститутивно действие по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл.18ж ППЗСПЗЗ относно правото на собственост. Неотносимо към настоящата хипотеза е соченото от касатора решение № 434 от 17.06.2009 г. по гр. д. № 1127/2008 г. на ВКС, ІІ г. о., респ. противоречие на въззивното решение с него не е налице.

Следващите два свързани въпроса нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като в решението от 10.12.1997 г. по адм. д. № 647/1997 г. на Варненския окръжен съд, на което касаторът счита, че е следвало да бъде зачетена доказателствената сила на мотивите, също е прието, че процесният имот е бил предоставен за ползване на праводателя на касатора и че в него е имало само трайни насаждения, а изводът на съда, че в тази хипотеза са били налице предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ за изкупуването му е правен и не обвързва нито ищеца, нито съда по настоящото дело. Липсва противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС /решение № 57 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г., ІV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., и др./ по тези въпроси, както и с решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 396/2009 г., І г. о., по последния поставен въпрос, който също не кореспондира на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на решението, а именно, че индивидуализацията на имота по граници, от когато ищецът е могъл да защити правата си, е извършена с одобряването на ПНИ.

Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Относно доводите на касатора за липсата на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост поради нищожността на решението на поземлената комисия от 1996 г. важи казаното по-горе във връзка с първия поставен въпрос, поради което и съгласно дадените в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения в случая ищецът е установил фактите, от които произтича правният му интерес от предявяването на такъв иск.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,