Определение № 239 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3126/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. Ц., чрез процесуален представител адв.Й., срещу решение от 10.04.2020г. по в.гр.д.№4248/2019г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 26.10.2018г. по гр.д.№17648/2017г. на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от А. С. Ц. срещу Прокуратура на Република България, искове с правно основание чл.225, ал.1 ЗСВ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2, и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България, чрез процесуален представител гл.експерт-юрисконсулт К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор и становище. В становището по наведените доводи на касатора за приложение по конкретния спор на Решение на Висшия съдебен съвет за определяне на реда и начина на изчисляване на обезщетенията по чл.225 ЗСВ, прието от Пленума на ВКС по протокол №27 от 05.11.2020г., т.52, ответникът е посочил, че доводите са неоснователни, тъй като решението е взето във връзка с измененията на чл.225 ЗСВ, обн.ДВ бр.11 от 07.02.2020г., в сила от 11.02.2020г. и не се отнасят до случаите на освобождаване от длъжност на магистрат преди 11.02.2020г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С обжалваната част на въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение за отхвърляне на предявените от А. С. Ц. срещу Прокуратура на Република България, искове с правно основание чл.225, ал.1 ЗСВ за заплащане на сумата от 54 712.56 лв., представляваща неизплатен остатък от еднократното възнаградително обезщетение при пенсиониране, както и искът по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД за сумата от 776.60 лв. - обезщетение за забава върху главницата за времето от 31.01.2017 г. до 21.03.2017 г. Установено е, че А. С. Ц. е работил в системата на МВР от 1973 г., първоначално като милиционер, а по-късно и като районен инспектор с присвоено офицерско звание "младши лейтенант"; със Заповед № К-1974/10.05.1982 г. на министъра на вътрешните работи и главния прокурор на НРБ е назначен като следовател в отдел "следствен" на Кирковско РУ на МВР, а със Заповед № 338/25.06.1986 г. на началника на главно следствено управление е назначен за следовател в Г. на МВР. Със Заповед № МЗ-33/09.01.1995 г. на Директора на НСС и Министъра на МВР на основание чл. 66, ал. 1, т.5 от ЗМВР /отм./, § 4 и § 5 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт /отм./ и Разпореждане на МС № 72/1994 г., поради обособяване на НСС като самостоятелно юридическо лице, са уволнени от МВР поради съкращаване на щата офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г., като е наредено на уволнения състав от следователи и помощник-следователи да бъде изплатено еднократно парично обезщетение съобразно с прослуженото време в МВР, като видно от представената с исковата молба ведомост за еднократно парично обезщетение на следователите и помощник-следователите при девоенизиране в националната следствена служба, на А. Ц. е било изплатено обезщетение от осем работни заплати в размер на 171 808 неденоминирани лева. На 19.10.2016 г. Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет с решение по протокол № 17 е освободила А. Ц. от заеманата длъжност „следовател" в Национална следствена служба, считано от 03.11.2016 г., а със Заповед № РД-08-701/21.10.2016 г. Главният прокурор е прекратил акта за назначаване на ищеца на основание чл. 165, ал. 1, т.1 ЗСВ поради навършване на възраст за пенсиониране, като е наредено да му бъде изплатено еднократно парично обезщетение в раммер на 12 брутни месечни възнаграждения. Въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл. 225 ЗСВ уреждат един от случаите на възникване на право на еднократно възнаградително обезщетение /гратификация/ за отдаване от страна на магистратите и в частност - следователтие, на значителна част от активния си професионален юридически живот на държавното следствие, като неделима част от съдебната власт. Посочил е, че подобни еднократни възнаградителни обезщетения са предвидени и за други служители с различни закони за различен вид трудови функции и служебни дейности, които законодателят е оценил като такива, които заслужават да бъдат оценени, обезщетени и възнаградени еднократно при прекратяване на трудовото/служебното правоотношение. Въззивният съд е изложил съображения, че правото на парично обезщетение /или разликата между новополагащото се и вече получено такова/ е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл.225 ЗСВ при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и че обезщетението по чл.225 ЗСВ се определя според броя на прослужените години в съдебната система и се съизмерява със съответстващия им брой месечни брутни възнаграждения. Съдът е приел, че поради това, не е правно ирелевантно, на какво основание е било изплатено обезщетението на А. Ц. през 1995 г. Съдът е посочил, че съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 59 от 13 март 1995 г. за определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните правоотношения на следователите и помощник-следователите от Националната следствена служба /обн. ДВ. бр.26/21.03.1995 г./, при освобождаване на следователите и помощник-следователите по чл. 66, ал. 1, т. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи /отменен, но действал към датата на издаване на постановлението/ се изплаща еднократно парично обезщетение, съобразно прослуженото време на тези длъжности или като офицери и сержанти от Министерството на вътрешните работи, както следва: от 3 до 5 години -1 месечна заплата; над 5 до 10 години - 2 месечни заплати; над 10 до 15 години - 4 месечни заплати; над 15 до 20 години - 8 месечни заплати. Съгласно чл.1, ал.2 от същото постановление, за прослужено време по ал. 1 на следователите се признава и трудовият стаж, придобит на длъжностите, посочени в чл. 127, ал. 5 от Закона за съдебната власт, като 5 години се зачитат за 3 години или в същото съотношение. Съгласно чл.1, ал.3, за прослужено време по ал. 1 се зачита и трудовият стаж, придобит на други длъжности, включително и времето на редовната военна служба след превръщането му, като 5 години се зачитат за 3 години или в същото съотношение, при условие, че лицето има най-малко 10 прослужени години в Националната следствена служба или като офицер или сержант в Министерството на вътрешните работи. В § 1 от Заключителните разпоредби на Постановлението е посочено, че то е издадено на основание чл. 105, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 68 от Закона за Министерството на вътрешните работи и § 4 и § 5 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съдебната власт. Поради това съдът е приел, че обезщетението, изплатено на ищеца Ц. през 1995 г. от осем брутни заплати на основание чл. 68 от ЗМВР /отм./ и § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ /отм./, му е било изплатено в качеството на следовател, като какъвто е продължил да работи, но вече в системата на съдебната власт. Съдът е посочил, че независимо от структурното звено, в рамките на което са осъществявани функциите на длъжността “следовател“ - в изпълнителната или в съдебната власт, касае се за една и съща длъжност с идентични функции, която през различни периоди от време се е намирала в различни държавни структури, като водещи са функциите на длъжността, а не в коя структура е разположена следствената служба. Ищецът е имал присвоено офицерско знание, с оглед характера на структурата, в която е работил, но обезщетението е изплатено в качеството му на изпълняващ длъжността “следовател“, което изрично е посочено в т.2 от Заповед MЗ № 33/09.01.1995 г. на Министъра на вътрешните работи и и Директора на Националната Следствена служба, съобразно и с чл.1, ал.1 от цитираното по-горе Постановление № 59 от 13 март 1995 г. Във Ведомостта от 14.02.1995 г. също изрично е посочено, че обезщетението се определя за следователите и помощник-следователите, работили като такива повече от десет от последните години. Посочените основания за изплащане на обезщетението - чл.68, ал.1 от ЗМВР от 1991 г./отм/, § 4 от ПЗР на ЗСВ от 1994г. /отм/, както и чл.1, ал.1 от Постановление № 59 от 13 март 1995 г. и представената по делото Заповед на Министъра на вътрешните работи и на Директора на НСС установяват, че обезщетението е изплатено за съответната длъжност “следовател“ във връзка с положения стаж на тази длъжност. Съдът е изложил съображения, че след като прослуженото време до 1995 г. е било зачетено като трудов стаж и щом обезщетението от осемте брутни трудови възнаграждения е заплатено за длъжността "следовател", на основание - § 4 от ПЗР на ЗСВ от 1994 г. /отм./, то следва да се приеме, че ищецът вече е получил парично обезщетение като част от гратификацията по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. При освобождаването му от длъжност "следовател" поради пенсионирането му през 2016 г., на ищеца Ц. е изплатено обезщетение в размер на 72 933.84 лв. на основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ, представляващи сбора от общо 12 брутни трудови възнаграждения. Според въззивния състав, правото на ищеца на обезщетение не надхвърля така определеното и изплатено обезщетение, защото размерът на дължимото еднократно парично обезщетение при освобождаване от длъжност "следовател" на ищеца е равен на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт. Обезщетението е еднократно и се определя според броя прослужени години в системата на съдебната власт и се съизмерява със съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения, но не повече от 20. В случая ищецът има повече от 20 прослужени години в органите на съдебната власт и размера на паричното обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ е равен на 20 брутни месечни възнаграждения. Приел е при отчитане еднократността на дължимото обезщетение и обстоятелството, че прослужените години като следовател се включват като такива в органите на съдебната власт, следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години. При прекратяване на правоотношението му за длъжността "следовател" при демилитаризирането на службата, същият е получил обезщетение в размер на 8 брутни месечни възнаграждения. Ето защо, от дължимото обезщетение по чл.225, ал.1, ЗСВ следва да се приспадне обезщетението, получено при предишното освобождаване, съгласно разпоредбата на чл.225, ал.4 ЗСВ, т.е. на ищеца се дължи разликата между новополагащото му се и вече полученото такова, равняващо се на 12 заплати. Приспадат се съответния брой брутни възнаграждения, а не сумите по тях /в същия смисъл е и даденото разрешение с постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 167 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на ВКС IІІ г. о./. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „Законосъобразно ли прокуратурата е удържала на основание чл.225, ал.4 ЗСВ осем заплати на доверителя ми при освобождаването му от съдебната власт поради навършване на възраст за пенсиониране, респ. следва ли да му бъдат изплатени още осем брутни трудови възнаграждения на основание чл.225, ал.1 ЗСВ“ и „Законосъобразно ли административният ръководител, представляващ Прокуратура на Република България ми е удържал осем брутни трудови възнаграждения с правно основание чл.225, ал.1 ЗСВ съгласно заповед №РД-08-701/21.10.2016г., както и придобитото право в процеса на основание чл.83, ал.1, т.1 ГПК може ли да бъде ограничавано или прекратявано от съда“. В практиката на ВКС, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решение от 24.07.2013г. по гр.д.№1372/2013г.,ІІІ г.о и от 23.102014г. по гр.д.№1463/2014г., ІІІ г.о. на ВКС се приема, че правото на парично обезщетение /или разликата между новополагащото се и вече получено такова/ е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл.225 от Закона за съдебната власт при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност, като съгласно § 14 от ПЗР на ЗСВ за военните съдии, военните прокурори и военните следователи се прилагат разпоредбите на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, като прослужените години в системата на Министерството на вътрешните работи се смятат за военна служба. Посочва се, че в Законите за съдебната власт от 1994 г./отм./ и от 2007 г.като органи на съдебната власт са посочени съдилищата, които са районни, окръжни, административни, военни, апелативни, специализиран наказателен съд, апелативен специализиран наказателен съд, Върховен касационен съд и Върховен административен съд; прокуратурата, която се състои от главен прокурор, Върховна касационна прокуратура, Върховна административна прокуратура, Национална следствена служба, апелативни прокуратури, апелативна специализирана прокуратура, военно-апелативна прокуратура, окръжни прокуратури, специализирана прокуратура, военно-окръжни прокуратури и районни прокуратури; в състава на окръжните прокуратури има окръжни следствени отдели, а в състава на специализираната прокуратура - следствен отдел; следствени органи са Националната следствена служба, окръжните следствени отдели в окръжните прокуратури и следственият отдел в специализираната прокуратура. Приема се, че дейността на органите на съдебната власт изброени по-горе се осъществява от съдиите, прокурорите и следователите, че това са прослужените години в органите на съдебната власт като съдия, прокурор или следовател, които дават право на обезщетение по чл.225 ЗСВ, а не и в органите на МВР. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.4ТР №1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос е от значение за точното приложение на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й и с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена. В представеното изложение и допълнение от жалбоподателят не е посочено дали направеното във въззивното решение тълкуване на закона е израз на съдебна практика, която е неправилна и следва да бъде преодоляна или се налага да бъде осъвременена. Същевременно разпоредбата на чл. 225 ЗСВ е ясна и конкретна и непротиворечива, което не налага нейното изрично тълкуване по реда на чл. 290 ГПК, различно от тълкуването направено с въззивното решение. Втората част от втория въпрос е неотносима, защото въззивният съд е съобразил характерните особености на действието на материалноправните норми във времето. Материалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, като породените правни последици се запазват и при действието на новата, различна правна норма, освен ако в новия закон е изрично уредено обратно действие на новата правна норма. При отчитане еднократността на дължимото обезщетение по чл.225 ЗСВ и обстоятелството, че прослужените години като следовател се включват като такива в органите на съдебната власт следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години. Редът и начинът на изчисляване на обезщетенията, определен с решение на ВСС, на основание чл.225, ал.6 ЗСВ /нова – ДВ, бр.11 от 2020г./ не намира приложение за случаите на освобождаване от длъжност на магистрат преди 11.02.2020г., тъй като законодателят не е приел закон с обратно действие, когато се преуреждат веднъж уредени в миналото по друг начин отношения. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че решението на ВСС е „относно правилното тълкуване и прилагане на чл.225 ЗСВ“, тъй като не намират опора в закона. Неоснователно се иска от касатора допускане на касационно обжалване и на основанието по чл.280, ал2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Не са изложени твърдения от касатора, които да могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Не са изложени твърдения, които да обосновават порок на въззивния акт /с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила/, установим пряко и единствено от съдържанието на последния /без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание/. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение