Определение № 799 от 17.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1620/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Стойкомерс“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу определение № 65 от 04.04.2025 г. по в.т.д. № 52/2025 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено определение, инкорпорирано в решение № 303 от 29.11.2024 г. по т.д. № 235/2023 г. на Бургаски окръжен съд, с което е прекратено производството по насрещния иск, предявен от „Стройкомерс“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против Държавна опера - Бургас, Булстат:[ЕИК], за осъждане на ответника по този иск да заплати на ищеца сума в размер на 184 810,14 лв., представляваща възнаграждение за допълнително извършени и невъзложени СМР. В частната касационна жалба са наведени оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Моли се за отмяната му и за връщане на делото на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по насрещния иск на ответника. Претендират се направените в производството разноски. Излагат се съображения, че съдът следва да обоснове решението си само въз основа на извършена преценка на събраните по делото доказателства, а не въз основа на вероятности. За конкретния случай се твърди, че съдът не е извършил съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, не ги е обсъдил поотделно и в тяхната взаимна връзка, което представлява нарушение на съществени процесуални правила. Твърди се, че изводът на въззивния съд, че посочената таблица към уточнителна молба на ищеца по насрещния иск, в която са индивидуализирани подлежащите на плащане СМР, цената на които СМР е предмет на същия иск, възпроизвежда напълно тази на вещите лица по предходното дело, искът за заплащането на които е отхвърлен с влязло в сила решение, не кореспондира с доказателствата по делото, доколкото таблицата на вещите лица по предходното дело не е присъединена по делото като част от доказателствата. Според жалбоподателя това води до необоснованост на обжалвания съдебен акт. Като аргумент се изтъква, че съдът не е изследвал вида, количеството и обема на претендираните извършени и невъзложени с договора СМР, а единствено е посочил сумата, представляваща стойността на този род дейности, която е присъдена с посоченото и влязло в сила съдебно решение. Не е било изследвано и дали е налице идентичност на предмета на предявения насрещен иск с уважения до размера от 130 124,34 лв. в производството по т.д. № 149/2021 г. на БОС и предмета на предявения насрещен иск в настоящото производство, но съдът въпреки това е постановил решение, с което е прекратил производството по него. В обобщение се подчертава, че въззивният съд следва да обсъди всички доказателства по делото, като посочи кои факти от значение за спорното право приема за установени, като изложи също и причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото. Изтъква се, че въз основа на установените факти съдът трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Сочи се, че решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила. Допълва се, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Жалбоподателят формулира следните въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда, като по отношение на всички тях визира приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Възможно ли е съдът да основе решението си на доказателства, събрани в друго производство, с оглед приложението на чл. 11 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК? - противоречие с решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. 2/ Въззивният съд като втора първа инстанция следва ли да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да направи свои правни изводи по същество на спора, които са резултат от решаваща, а не контролна дейност? – противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.01 г. по гр.дело № 1/00г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГКТ на ВКС, решение № 157/08.11.2011 год. по т.дело № 823/2010 год. на ВКС, TK-II т.о. 3/ Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи в мотивите си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? 4/ Въззивният съд следва ли да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си? 5/ Мотивите на въззивното решение трябва ли да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност? 6/ „Задължен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да изложи приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона или мотивите към въззивното решение следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт? По поставените въпроси № 3 - № 6 се твърди противоречие с ТР 1/4.01.01 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 157/8.11.11 г. по т.д. № 823/10 г. на ВКС, II ТО, решение № 134/30.12.13 г. по т.д. № 34/13 г. на II ТО. Във връзка с твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не се излагат допълнителни аргументи, освен посочените като основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Насрещната страна - Държавна опера - Бургас не е подала писмено становище по постъпилата частна касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е изложил подробно следната фактическа обстановка: Първоинстанционният съд е сезиран с иск за връщане на даденото по развален договор за изработка, като ответната страна – дружеството - изпълнител е предявило насрещен иск, претендирайки сумата от 184 810,14 лв., представляваща стойността на извършени СМР, невключени в техническото предложение и КСС при договарянето, като работите са уточнени в Таблица № 2 към писмена молба на дружеството от 18.08.2023 г. и в таблица към уточняваща молба от 5.09.2023 г. С определението, атакувано пред въззивния съд, първоинстанционният съд е прекратил производството по този насрещен иск, като е аргументирал извод за недопустимост на процеса, поради наличието на сила на пресъдено нещо, с която вземането на ответника - предмет на насрещния иск, е отречено над размера, с който е извършено прихващане по т.д. № 149/2021 г. на Бургаски окръжен съд. В рамките на т.д. № 149/2021 г. Бургаски окръжен съд е разгледал спор по присъждане на договорна неустойка, претендирана по съглашението, чието разваляне е основание за предявения в настоящото производство иск от Държавна опера - Бургас против „Стройкомерс“ ЕООД. Като защитно средство по т.д. № 149/2021 г. на Бургаски окръжен съд, ответникът - изпълнител е предявил възражение за прихващане със сума, претендирана като обезщетение за извършени в процесния обект, непредвидени в договора работи, но необходими за правилното му изпълнение, като е уточнил по пера дейностите в техните обеми и количества. В заключението на вещите лица, депозирано по т.д. № 149/2021 г. Бургаски окръжен съд, в таблицата по Приложение № 5 са описани дейностите, заявени от изпълнителя и е дадено становище относно тяхната стойност, а в отговора си на Въпрос № 1 от поставените от ответника въпроси в писменото заключение експертите са посочили, че са установили извършването на работите, невключени в първоначалния проект (с изключение на тези по т.т. 24 и 25 от таблицата). Формирайки извод за частична основателност на компенсаторното възражение - до размера на 130 124,34 лв., Бургаски окръжен съд по т.д. № 149/2021 г. е прихванал тази сума срещу задължението за неустойка, основателно в приетия от него размер, и е присъдил сума в размер на 325 751,11 лв., отхвърляйки иска над този размер до претендирания от 455 875,45 лв., като погасен чрез прихващане. В диспозитива на съдебния акт - решение № 198 от 18.08.2022 г. по т.д. № 149/2021 г. Бургаски окръжен съд, са точно описани дейностите и техните стойности, за които възражението за прихващане е намерено за основателно и изброяването възпроизвежда данните в табличен вид по заключението на вещите лица. В съобразителната част на съдебния акт решаващият състав е формулирал извод за неоснователност на претенцията по компенсацията над горепосочения размер, поради недоказаност извършването на необходими СМР от изпълнителя над приетата стойност. Решението е потвърдено от Апелативен съд Бургас, с решение № 18 от 14.02.2023 г. по т.д. № 264/2022 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 908 от 11.04.2024 г. по т.д. № 1152/2023 г. на ВКС. От данните по настоящото дело въззивният съд е приел, че ответникът - изпълнител е въвел като предмет на насрещния си иск в тази му част, отново незаплатени, извършени реално СМР на процесния обект, невъзложени по договора, невключени в техническото предложение и КСС, индивидуализирани в табличен вид в Таблица № 2 към уточняваща молба, депозирана на 18.08.2023 г. - л. 281-283 от т.д. № 235/2023 г. на Бургаски окръжен съд. С оглед на това въззивният съд е заключил, че посочената таблица възпроизвежда напълно тази на вещите лица по предходното дело. Поради това въззивният съд е приел, че въведеното в частната жалба, с която е сезиран възражение, че не се установява идентичност на претендираните в единия и другия процеси вземания, е несъстоятелно. Съдът е заключил, че се търси възмездяване на едни и същи дейности, сочени като невъзложени, но необходими за правилното изпълнение на поръчаното, като по настоящото дело е ползвана индивидуализацията на вещите лица по първото дело, почиваща на уточнение на претендиращия вземането. Въззивният съд се е позовал на т. 2 от Тълкувателно решение № 2/2020 от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 2/2020 г., съгласно която при неоснователно възражение за прихващане силата на пресъдено нещо на съдебното решение установява несъществуването на вземането на ответника, извън хипотезите на неоснователност на възражението поради неизискуемост или некомпенсируемост. Съдът е заключил, че когато възражението за прихващане с по-малко по размер от пасивното активно вземане, е частично уважено и частично отхвърлено поради неоснователност, както е в настоящия случай, силата на пресъдено нещо обхваща както размера на вземането, с което прихващане е извършено, така и размера над тази сума, до пълния размер на активното вземане, с която величина прихващане би могло да бъде извършено, при основателност на възражението. Съдът е допълнил, че в частта, с която възражението за прихващане е било отхвърлено, вземането е окончателно отречено като част от нововъведения предмет на делото, и преразглеждане на въпроса относно съществуването на субективното право, в чието упражняване възражението се корени, е недопустимо. Така мотивиран, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения насрещен иск в коментираната му част, за правилен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаски апелативен съд определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, смисълът на която е разяснен по задължителен за съдилищата начин с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК или на чл. 280, ал. 2 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на съдебния акт до касационен контрол. Обжалваното определение не е очевидно неправилно. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на основанието за допускане на касационно обжалване, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да е очевидно неправилен, съдебният акт следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от неговия прочит, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, какъвто например е случаят, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт не се обосновава от жалбоподателя с твърдения в изложената непосредствено по-горе насока и настоящият касационен състав намира, че при прочит на обжалваното определение, като единство от диспозитив и мотиви, същото не разкрива белезите на очевидна неправилност. Не е налице и претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Първият въпрос на частния жалбоподател не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителните обстоятелства по делото и на също действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му – решаващите за този изход изводи на съда са основани не на събрани в друго производство доказателства, а пряко на съдържанието /диспозитив и мотиви/, на постановеното, влязло в сила решение между същите страни в приключилото производство между тях, и в частност – на диспозитива на същото, където спорните и в настоящото производство СМР, са детайлно изброени, независимо от това, че изброяването възпроизвежда данните в табличен вид по заключението на вещите лица, и това е отразено в мотивите на цитирания съдебен акт по приключилото производство. На останалите въпроси на касатора може да бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като относими към дейността на въззивния съд във всяко производство с предмет, като процесното. По отношение на същите не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба – противоречие с цитираната практика на касационната съдебна инстанция – задължителна и казуална. Видно от възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му определение, осъществената от въззивния съд процесуална дейност по преценка на твърденията и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства, както и по мотивирането на постановения от въззивния съд, атакуван в настоящото производство съдебен акт, е не в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателя практика на ВКС. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение