Определение № 2725 от 04.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 924/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №4623/16.01.2024г. на Д. П. Т., ЕГН [ЕГН], чрез адв. Д. В. срещу решение №6346/08.12.2023г. по в. гр. дело №9005/2023г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което съсобственият между страните апартамент е изнесен на публична продан. Според касаторката решението е постановено при допуснати сериозни процесуални нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие на задължителната практика на ВКС, изразена в ТР №1/2004г. на ОСГК относно приложението на чл.349, ал.1 и ал.2 ГПК. В изложението се посочва основанието по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по основния въпрос, касаещ реда за установяване на условията за извършване на делба по чл.349 ГПК на съсобствен между бивши съпрузи имот. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Следва ли да се приеме, че е налице предпоставка по чл. 349 ал.1 ГПК, в случая, в който имотът се дели между бивши съпрузи след развода в равни квоти и съотношение между страните по делото? 2. Правилно ли Софийски градски съд по въззивно гражданско дело №9005/2022г. е посочил, че разпоредбата на чл. 349 ал.1 ГПК не намира приложение в конкретния случай по делото между страните пред СГС? 3. Следвало ли е въззивният съд да откаже процедурата по чл. 349 ал.1 ГПК, чрез изнасяне на имота на публична продан, без проверка на преки доказателства от страните за наличието на съответните предпоставки по чл. 349 ал.1 ГПК пред СГС? 4. Дали може да се приеме, че в случая, когато имотът се разделя между бивши съпрузи след развод в равни квоти и съотношение, са изпълнени предпоставките по чл. 349 ал.1 ГПК? 5. Вярно ли е, че Софийският градски съд в гражданското дело №9005/2022г. правилно посочва, че разпоредбата на чл. 349 ал.1 ГПК не се прилага в конкретния случай между страните пред СГС? 6.Дали въззивният Софийски градски съд е следвало да откаже възлагане на имота по чл. 349 ал.1 ГПК, без предварително да изследва всички факти в настоящото производство и да изиска информация от страните, включително преки доказателства за наличието на съответните предпоставки по чл. 349 ал.1 ГПК пред СГС? Тези въпроси са поставени във връзка с твърдението на касатора, че делбата се извършва чрез публична продан само когато не може да намери приложение някои от другите способи, с които се постига поставяне на реален обект в дял на съделител. Този водещ принцип не може да бъде изключван по съображения за стойността на имота, тъй като съставянето на дялове е неудобно предвид вида и местонахождението на имотите, и делбата е следвало да се извърши по реда на чл. 353 ГПК чрез разпределянето им между съделителите. Твърди се, че съделителката Т. е направила надлежно и своевременно искане делбеният имот да бъде поставен в неин дял с твърдение, че не притежава друго жилище, а другият съделител не е претендирал възлагане, поради което съдът е следвало да го възложи на поискалия съделител срещу наплащане на съответната идеална част на другия съсобственик на имота по чл. 349, ал.2 ГПК. По изложените съображения моли да се допусне до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като бъде постановено решение, с което процесният апартамент бъде възложен на касатора на осн. чл. 349, ал. 2 ГПК. Насрещната по касационната жалба страна -Е. Т., в депозирания отговор, чрез адвокат К. К. изразява становище за липсата на основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че когато имотът е реално неподеляемо жилище /какъвто не се спори, че е процесният случай/ възможността да се извърши делбата на единствения имот е той да бъде възложен по реда на чл. 349, ал. 1 или ал. 2 ГПК на един от съделителите и да се уравни делът на другия с пари. Развити са съображения, че законът поставя определени условия за прилагането и на двете алинеи на чл. 349 ГПК, които съгласно трайната съдебна практика трябва да са налице кумулативно. Приел е за установено, че страните са бивши съпрузи, а имотът е придобит по време на брака, като след развода им съсобствеността се трансформира от СИО в обикновена такава и няма за източник наследяване, а прекратения брак. Изложил е, че доколкото съсобствеността не произтича от наследяване, то разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК е неприложима. Счел е, че приложение не може да намери и разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като не са налице всички материалноправни условия, за да се направи възлагане. Приел е за безспорно, че към приключване на устните състезания пред СРС от брака няма непълнолетни деца, упражняването на родителските права върху които да е възложено на жалбоподателката доколкото се установява, че още към момента на прекратяване на брака децата са били пълнолетни. В заключение въззивният съд е намерил че с оглед неоснователността на претенцията по чл. 349, ал. 1 ГПК, делбата на процесния имот следва да бъде извършена по реда на чл. 348 ГПК, чрез изнасянето му на публична продан. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускането до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Всички формулирани въпроси в обобщен вариант се отнасят до приложението на чл. 349, ал.1 и ал. 2 ГПК при делба на съсобствен апартамент, придобит по време на вече прекратения брак между страните, при своевременно направено искане за възлагане от единия от съпрузите. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по тази въпроси. Така формулирани, и доколкото са свързани с прилагането на чл. 349 ГПК, са обуславящи по смисъла на т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не възниква обаче поддържаното основание нито по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито по т.3 от с. чл. Приложното поле на разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК /аналогична на чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, редакция ДВ, бр. 64/1999г./, е разяснено в т. 5 на ТР №1/19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че непълнолетието на родените от брака деца, като материалноправна предпоставка за възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, следва да е налице към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция. Обжалваното въззивно решение изцяло съответства на това тълкувателно решение, което е приложимо и при действието на новия ГПК поради идентичност на разпоредбите на чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ и чл. 349, ал. 1 ГПК. В настоящия случай няма данни касаторката да е упражнявала родителски права по отношение на родено от брака непълнолетно дете на страните към момента на устните състезания в първата инстанция, затова съдът не е имал основание да уважи възлагателната ѝ претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК. Първоначалната редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./- преди измененията с ДВ бр. 124/1997г., е с много широко приложно поле и е предоставяла възможност за възлагане на неподеляемо жилище на всеки съделител, когато той и съпругът му нямат собствено жилище и когато своевременно е поискано възлагане. Тази възможност обаче е ограничена с първото изменение на ГПК /отм.- с редакцията от ДВ, бр. 124/1997г./, а след това е детайлизирано с редакцията на ДВ, бр. 64/1999г., аналогична на действащия чл. 349, ал. 1 ГПК. Новата законодателна уредба поставя за правило извършването на делбата на неподеляемо жилище чрез публична продан, а като изключение – възлагане, в изрично посочени в закона случаи, каквито по настоящото дело не се установяват. Посоченото от касатора решение №67 от 24.03.2016г. на ВКС по гр. д. № 5264/2015г. е постановено във връзка със задължението на въззивната инстанция да съобрази настъпилата в хода на делото промяна в пазарната цена на делбения имот когато предмет на въззивно обжалване е решението на първоинстанционния съд в частта досежно определеното парично уравнение, като не засяга въпроса относно приложеният способ за извършване на делбата. Доколкото по настоящото дело спорът е относно способът за извършване на делбата, а не цената на имота, то цитираното решение е неотносимо към настоящия казус. В посоченото от касатора решение №166 от 3.12.2018г. по гр. д. №28/2018г. се дава отговор на въпрос, касаещ способ за извършване на делбата чрез разпределение на имоти, съсобствеността върху които е възникнала от факт, различен от наследяването. Същото е неприложимо по настоящото дело доколкото имотът е само един, поради което и разпределение на осн. чл. 353 ГПК е невъзможно. Следващото посочено решение №39 от 13.02.2015г. на ВКС по гр. д. №4890/2014г. е по въпроса следва ли въззивният съд служебно да събере доказателства за поделяемостта на имота- предмет на делбата, при изразено по делбеното дело становище на техническите органи, че имотът /предвид неговата голяма площ -1600 кв. м./ е поделяем и при съдържащ се във въззивната жалба довод за поделяемост на този имот, поради което също е неотносимо към настоящото дело, по което съдът е назначил СТЕ, видно от която делбеният имот, представляващ апартамент с площ 64.18 кв.м е неподеляем. В Решение №229 от 7.04.2010г. по гр. д. №14/2009г., е прието, че фактическият състав на нормата на чл. 288, ал.2 ГПК /съгласно редакцията, публикувана в ДВ, бр. 64/1999 г. - отм./ поставя изискването претендиращият възлагане преживял съпруг да няма собствено жилище. След посочване на законовата дефиниция за "жилище" според § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, съдът е посочил, че отрицателното условие да "няма собствено жилище" следва да се разбира в смисъл съделителят с възлагателна претенция да не притежава друг жилищен имот, който по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на легалното определение по § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ и на изискванията на чл. 40 ЗУТ. Разрешението, съдържащо се в това решение, не може да бъде съобразено в настоящия казус, доколкото въззивният съд е отхвърлил възлагателната претенция поради липсата на другата задължителна предпоставка по чл. 349, ал.1 ГПК, а именно, тъй като касаторката не е бивш съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на родено от брака дете, а както беше посочена по-горе, съобразно константната съдебна практика само при кумулативното наличие на двете предпоставки, съдържащи се в разпоредбата на чл. 349, ал.1 ГПК е допустимо да бъде извършено възлагане по този ред. Действията и изводите на въззивния съд не противоречат, а съответстват на формираната непротиворечива практика. Съдът, след преценка на всички релевантни факти, е приел за неприложима нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като същата урежда правила за възлагане на неподеляем имот, чиято съсобственост е възникнала от наследяване, какъвто не е настоящият случай. Квалифицирал е възлагателната претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК, в хипотезата на прекратена с развод СИО. Обсъдено е съществуването на материалните предпоставки за възлагане, въведени в посочената норма, от чието кумулативно наличие зависи уважаването на претенцията, и е направен извод за липса на законовите условия за възлагане /по делото не е било спорно обстоятелството, че страните нямат непълнолетни родени от брака деца/. Съобразено е, че възлагане не може да се извършва при други, непосочени в чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК хипотези. Като съответстващо на практиката на ВКС по приложението на чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси не пораждат необходимост да се допусне касационно обжалване и на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая, предпоставките за възлагане на неподеляемо жилище на един от съделителите са уредени пълно, ясно, разбираемо и изчерпателно в чл. 349 ГПК, а по спорните въпроси, свързани с прилагането им, има формирана задължителна и незадължителна практика на ВКС – същите са обсъждани в коментираното по-горе тълкувателно решение № 1/19.05.2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в множество решения на ВКС. Няма колебание в практиката, че възлагане не може да се извършва при други, непосочени в чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК хипотези. Даденото с практиката на ВКС тълкуване е точно, съответно на нормативната уредба, на обществено-икономическите условия и липсва необходимост от промяна на така формираната практика. Изключенията не могат да се тълкуват разширително, като и по този въпрос няма колебание в практиката на ВС и ВКС. Безспорно е, че задължение на съда е да квалифицира направено в делбеното производство искане за възлагане на недвижим имот, при съобразяване с фактите, на които то се основава, и по действаща към момента на разрешаване на спора правна норма относно начина на извършване на делбата. Разпоредбата на чл. 349, ал.2 ГПК е изобщо неприложима в случая, тъй като съсобствеността на делбения апартамент е възникнала от прекратяване на СИО в резултат на развод, а не по наследяване/в какъвто смисъл е и произнасянето на въззивния съд/, поради което въпросите, свързани с нейното тълкуване и прилагане са извън решаващата воля на съда, и не обосновават основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,