Определение № 302 от 26.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 3587/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] срещу решение № 388 от 15.07.2013 г. по в. гр. д. № 258/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Хасковски окръжен съд решение № 58 от 12.11.2012г. по гр. д. № 488/2012 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] срещу Е. С. Д. от [населено място] иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за признаване за установено, че Държавен фонд „Земеделие” има изискуемо вземане към Е. С. Д. за сумата 123 371.25 лв. – авансово платена по договор № 200846 от 10.04.2008 г. за предоставяне на финансова помощ за преструктуриране и конверсия на винени лозя и за сумата 13 775.16 лв. – лихва за забава върху първата сума за периода от 10.06.2008 г. до 03.10.2010 г., за които суми са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 232/2011 г. на Кърджалийски районен съд. К. поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода на съда, че ответницата не дължи връщане на авансово изплатената й финансова помощ, тъй като от нейна страна не е налице неизпълнение на процесния договор. Счита, че този извод е резултат от несъобразяване на безспорните по делото факти, а именно – че ответницата не е оспорила неизпълнението на задължението си за „презасаждане със смяна на сорта при увеличение на броя на лозите на хектар” и че не е подала нова заявка за плащане след изтичането на срока за изпълнение на инвестицията, уговорен в анекс № 3 от 09.12.2008 г. Излага подробни съображения в подкрепа на становището, че неподаването на нова заявка за плащане е основание за връщане на авансово платената финансова помощ, позовавайки се на нормата на чл. 10 от действащата към датата на сключване на процесния договор Наредба № 3 от 16.01.2008 г. за условията и реда за подаване на заявления за подпомагане и за плащане при преструктуриране и конверсия на винени лозя. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и за допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в това, че по делото не е проведено оспорване по реда на чл. 193 ГПК на съдържанието на официален документ, а именно – на контролния лист от 08.01.2009 г. от проверката на място, съставен от ДФ „Земеделие” при осъществяване на правомощията му по чл. 11, ал. 3 от посочената наредба, като съдът е изградил изводите си за изпълнение на процесния договор на базата на събраните по делото гласни доказателства и то без да отчете евентуалната заинтересованост на един от разпитаните свидетели (свидетеля Д.), произтичаща от факта, че е съпруг на ответницата. Като неправилен касаторът определя и извода на въззивната инстанция, че непредставянето на банкова гаранция от страна на ответницата не представлява съществено неизпълнение на процесния договор, обосноваващо връщане на предоставената й финансова помощ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е заявено на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните материалноправни въпроси: „ 1. Когато с анекс се удължава договора по чл. 8, ал. 4 от Наредба № 3 от 16.01.2008 г. /отм./, респ. се удължава срокът за изпълнение на инвестицията, следва ли ползвателят на помощта да подава ново заявление за плащане след новия срок за изпълнение на инвестицията предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от същата наредба; 2. Когато се удължава срокът за изпълнение на инвестицията по договора по чл. 8, ал. 4 от Наредба № 3 от 16.01.2008 г. /отм./, остават ли задълженията на ползвателя на помощта, произтичащи от договора и наредбата и прилагат ли се отново специалните правила, установени в чл. 10 от тази наредба”. Ответницата по касация – Е. С. Д. от [населено място] – оспорва жалбата и моли за недопускането й до касационното разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 16.09.2013 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционния акт, с който е отхвърлен предявеният от Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] срещу Е. С. Д. от [населено място] иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК, въззивинят съд е приел за установено, че ищецът няма вземане към ответницата за сумата 123 371.25 лв. – авансово платена й по договор № 200846 от 10.04.2008 г. за предоставяне на финансова помощ за преструктуриране и конверсия на винени лозя. Отсъствието на предпоставките за връщане на същата сума е аргументирано с приетото за установено от доказателствата по делото изпълнение на поетите от ответницата задължения в уговорения обем. Съобразно данните, отразени в съставения от самия ищец контролен лист от извършената в периода 08.12.2008 г. – 10.12.2008 г. проверка, както и въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели и представеното удостоверение за актуално състояние на лозарско стопанство № 804 от 24.08.2010 г., въззивният съд е приел, че поетите от ответницата задължения са били изпълнени в уговорените от страните срокове, съответно – задължението за изграждане на ограда е било изпълнено към 30.09.2008 г., а задължението за засаждане на лози – до края на 2008 г., независимо, че същият срок е бил удължен до 28.02.2009 г. с допълнителното споразумение № 3 от 09.12.2008 г. Решаващият състав е преценил за изцяло изпълнени и двете инвестиции. В тази връзка е отчетено, че засаждането на посочените в инвестиционния проект 32 000 лози на площ (7,0558 хектара), която е по-малка от предвидената (8 хектара), се дължи на обективно намаляване на площта за презасаждане поради оформяне на път за обработка и намаляване на междуредовите пространства, както и че засадената площ представлява 88,1975% от уговореното по договора, т. е. неизпълнението е в рамките на допустимото съгласно клаузите на същия. Именно поради намаляване на площта за презасаждане, като допустимо е счетено и изграждането на ограда в размер на 2 614 м, вместо уговорените 2 800 м, като е отчетено и обстоятелството, че при реализирането й е вложен целият уговорен брой бетонни колове (950 бр.) и е изпълнена предвидената височина на телената мрежа от 1,45 до 1,50 м. Като неоснователен въззивният съд е преценил и другият основен аргумент на ищеца – че след продължаване срока за изпълнение на инвестицията за презасаждане и след приключването й ответницата не е подала нова заявка за плащане извън вече подадената такава на 09.10.2008 г. Изводът за това, че не е било необходимо заявяване на плащането, е обоснован с факта, че след сключване на процесния договор страните са подписали анекс, с който са уговорили авансово плащане на цялата финансова помощ и същата е изплатена реално. Освен това е посочено, че липсата на подадено заявление след приключване на инвестицията по презасаждане на лозите не е пречка за извършване на проверка на изпълнението, тъй като за ищеца е съществувала възможността по всяко време да осъществява текущ контрол за изпълнение на договора. Макар да не е изложил изрични съображения, доколкото е препратил към мотивите на обжалваното решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е възприел и допълнителните аргументи на първата инстанция, че дори неподаването на ново заявление след приключване на инвестицията за презасаждане да се счете за формално нарушение на договора и допълнително споразумение № 1 към него (§6, ал. 4) и на чл. 10 от Наредба № 3 от 16.01.2008 г., не може да се направи извод за дължимост на авансово получената от ответницата сума поради това, че посоченото нарушение касае единствено дейността по презасаждане на лози, а не и дейността по изграждане на съоръжения за защита от щети, нанасяни от диви животни, а също и поради това, че в самото допълнително споразумение (§6,ал. 3) страните са уредили изрично санкционните последици от неподаване на заявление за плащане, които обаче са обвързали с конкретен обем на неизпълнение на поетите инвестиционни дейности, какъвто в настоящия случай не е налице. Не е споделено и становището, че непредставянето на нова банкова гаранция от страна на ответницата представлява неизпълнение на процесния договор, даващо основание да се иска връщане на изплатената финансова помощ, тъй като предоставената такава гаранция е била със срок до 31.12.2008 г., към който момент ответницата вече е била изпълнила изцяло задълженията си и за двете инвестиции, включително и това за презасаждане на лозите. На последно място, като неоснователно решаващият състав е счел и оплакването за нарушение на процесуалните правила във връзка с допуснатите от първоинстанционния съд гласни доказателства, като е приел същите за допустими, доколкото касаят фактите, свързани с изпълнението на договорните задължения на ответницата и не опровергават констатациите на извършената от ищеца проверка. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не е налице общата предпоставка, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси се отнасят до това, следва ли да бъде подадено ново заявление за плащане в хипотезата на продължаване на срока на договора за изпълнение на една от уговорените в него инвестиции – тази за презасаждане на лози, докато решаващият състав е приел, че в случая изобщо не необходимо подаването на такова заявление, тъй като финансовата помощ е изплатена авансово, което обезсмисля подаването на заявление за плащане. Освен това, липсата на общата предпоставка произтича и от обстоятелството, че поставените от касатора въпроси не са единствено обуславящи за изхода на спора. Крайният извод на съда, че ответницата не дължи връщане на авансово получената финансова помощ, е аргументиран не само с липсата на необходимост от подаване на заявление за плащане с оглед вече извършеното авансово такова, но и с това, че неподаването на заявлението е само едно от кумулативните изисквания за връщане на получената сума предвид уговорките, съдържащи се в допълнителното споразумение от 06.06.2008 г. Следователно, дори и при извод, че продължаването на срока за изпълнение на една от дейностите по процесния договор налага подаване на ново заявление за плащане, изходът на конкретния спор не би бил различен – получената от ответницата финансова помощ не подлежи на връщане поради неосъществяване на всички предвидени в процесния договор и допълнителното споразумение от 06.06.2008 г. предпоставки. Що се отнася до това, дали съдът правилно е преценил договорните клаузи и събраните по делото доказателства, това е въпрос, който е относим към правилността на въззивния акт и съответно – към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му, а не към основанията за допускането на касационния контрол, в какъвто смисъл са указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК