Определение № 3093 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 794/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 33805/19.12.2022г., подадена от И. А. М. от [населено място] чрез процесуалния представител адв.Г. И. от АК-Пловдив, срещу решение № 1458/21.11.2022г. по в.гр.д. № 1437/2022г. на Окръжен съд-Пловдив, ІХ състав в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е отхвърлен предявеният от И. А. М. срещу А. И. М., С. И. М. и Б. З. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено и предаване на владението върху Ѕ ( една втора) идеална част от двуетажна масивна жилищна сграда - къща, многофамилна, с №501.2580.1, със застроена площ от 102кв.м., построена в поземлен имот №501.2580 с площ 381кв.м., за който е отреден УПИ №...... в кв. 125 по регулационния план на [населено място], с административен адрес [улица]. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните правни въпроси: 1.Лицето живеещо на съпружески начала в имот, изключителна собственост на другия партньор, в т.ч. и с оглед отглеждане на общите им деца, осъществява ли владение върху същия имот или осъществява „търпимо действие“ със съгласието на партньора-собственик? Според касатора на този въпрос следва да се отговори в светлината на липса на каквито и да са собственически действия и абсолютно никакви претенции от страна на другия партньор за владение как той демонстрира това пред партньора-собственик. 2.При положение, че партньорът-несобственик осъществява търпимо действие, необходимо ли е да е налице промяна на намерението му към владение с цел своене и тази промяна на намерението следва ли да достигне до партньора-собственик? Касаторът поддържа, че при отговора на този въпрос следва да се вземе предвид, че партньорите през целия период до 2018г. са обитавали жилището на партньора-собственик, който е бил принуден да напусне жилището от началото на 2019г. въз основа на съдебно решение по закона за домашното насилие. Посочва, че поставя този въпрос в контекста на практиката на ВКС-решение №76 от 15.06.2022г. по гр.д.№4761/2021г. на І г.о. Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като въззивният съд се е произнесъл в очевидно противоречие с процесуалните и материални закони, при наличие на явна необоснованост, грешна интерпретация, неправилност и незаконосъобразност, като освен това счита решението и да явно несправедливо. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК А. И. М. чрез процесуалния се представител адвокат А. К. И. изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК С. И. М. чрез процесуалния си представител адвокат А. К. И. изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Б. З. Д. чрез процесуалния се представител адвокат А. К. И. изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е взел предвид, че между страните не съществува спор по отношение на някои обстоятелства, които се установяват и от събраните пред районния съд писмени доказателства, а именно, че с договор №13 от 04.04.2018г. за продажба на недвижим имот, частна общинска собственост, ищецът М. е закупил на търг правото на собственост върху поземлен имот №501.2580 с площ от 381 кв.м., за който е образуван УПИ №...... в кв. 125, отреден за жилищно строителство по регулационния план на [населено място], както и че с н.а. №144, том ІІІ, н.д.№477/2019г., съставен на 20.12.2019г., нотариусът е удостоверил в полза на ищеца И. А. М. правото на собственост върху сградата в закупения имот на основание представени писмени документи поради покупко-продажба на общински недвижим имот и извършено в имота строителство. За безспорен е приет и фактът, че имотът се владее изцяло от ответниците А. И. М., С. И. М. и Б. З. Д.. Посочено е, че между страните е спорен въпросът дали къщата е построена от ищеца И. А. М. и ответника Б. Д. общо, като всеки от тях е участвал в построяването и с лични средства и труд и дали ответникът Б. Д. е станала собственик на Ѕ идеална част от построената в имота къща по силата на осъществено от нея заедно с ищеца И. А. М. давностно владение. Съобразено е, че според ТР №11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща само на официалните свидетелстващи документи за факти, като при оспорване на признато с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Посочено е, че в случая е установено, че общинският парцел, на който е била построена къщата, е бил закупен от ищеца И. А. М., много след построяването на къщата, но не се доказва за построяването на сградата да е имало издадено строително разрешение и отстъпено право на строеж. Поради това е прието, че законовата презумпция на чл. 92 ЗС не е оборена и построената сграда е станала собственост на собственика на терена, а именно [община], по приращение. Съобразено е, че с договора за покупко-продажба на общински имот, частна собственост, И. А. М. е придобил само парцела, като сградата не фигурира в договора, съответно за нея не е заплатена цена и правото на собственост върху сградата не е част от закупените права на собственост. Изложени са съображения, че съгласно чл. 79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, когато не е налице добросъвестно владение, както е в процесния случай, като фактическият състав на придобивната давност включва два елемента - владение на имота и изтичане на определен срок, при което владението включва обективен елемент - упражняване на фактическата власт и субективен - намерение за своене на вещта. Посочено е, че при преценката дали е установено владение следва да се прецени доколко то е било непрекъснато, спокойно и явно, несъмнено и упражнявано в предвидения в закона срок. Съобразено е също така, че според установената практика на ВКС когато две или повече лица владеят съвместно един недвижим имот, върху този имот е установено съвладение, респ. тези лица са съвладелци и по отношение на тях на общо основание важи презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че всеки държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Посочено е при това, че законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние и чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективният признак на владението (animus domini) - намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението (corpus) - упражняване на фактическа власт върху вещта. Съобразено е, че съдът е длъжен да приложи презумпцията точно и еднакво спрямо всички лица и случаи, до които се отнася, както и че презумпцията задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване предполагаемият факт. Посочено е, че при тази презумпция, както при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва да я обори. Прието е, че в конкретния случай от разпитаните по делото свидетели се установява, че къщата е била строена за дом на ищеца И. А. М. и ответника Б. З. Д., в който да живеят със своите деца; че те заедно са се нанесли в къщата и заедно са живели там с двете си деца; заедно са владели имота, като след сключване на брак от сина им А. И. М. той и ответника С. И. М. са заживели на втория етаж на жилищната сграда по съгласие на страните. Посочено е, че според приетото от първоинстанционния съд сградата е строена изцяло със средства на ищеца И. А. М. и такива, дадени му от неговата майка, като не е доказано участието на ответника Б. З. Д. в построяването на сградата със собствени средства и ответникът Б. З. Д. е била допусната от И. А. М. в тази къща, осъществявала е търпими действия и не е владяла сградата за себе си заедно с ищеца. Прието е, че този извод не кореспондира на събраните по делото доказателства. При това е посочено, че свидетелите доведени от И. А. М., а именно Р. М. и А. Ш., са заявили, че къщата е строена с помощта на майката на ищеца, която давала средства за построяването й, но е прието, че тези показания не са достатъчни да оборят презумпцията на чл. 69 ЗС, което е в доказателствена тежест на ищеца. Според въззивния съд това, че не са доказани конкретни средства, които Б. Д. е вложила в построяването на сградата, не оборва презумпцията, че е владяла жилището за себе си заедно с ищеца И. А. М.. При това е взето предвид, че според свидетелите Л. и М. И. М. и Б. Д. са построили къщата заедно с помощта на приятели и роднини, както и с финансовата помощ на майката на И. М., като винаги са били заедно и са постигнали заедно построяването на дом за семейството си. Въззивният съд е приел, че показанията на свидетелката М., които са най-конкретни относно начина на построяване на къщата и намерението на страните, следва да бъдат кредитирани, независимо от роднинската връзка с И. М. като негова сестра, доколкото са дадени под страх от наказателна отговорност, последователни са, кореспондират с приетите по делото писмени доказателства, както и с показанията на свидетеля Л., логични и безпротиворечиви са. Посочено е, че според свидетеля М. къщата е строена с общи средства от брат й и снаха й, които заедно строили сградата с финансовата помощ на нейните родители, като майка й давала парите на снаха си Б. Д., а тя с тях плащала на майсторите, за да имат дом, където да живеят с децата. Прието е, че тези показания не противоречат на показанията на останалите свидетели, доведени от ищеца, според които И. М. се нанесъл в къщата заедно с жена си и двете си деца, но къщата била изградена със средства на ищеца и неговата майка. Изложени са съображения, че влагането на лични средства и труд на Б. Д. в построяването на къщата съвместно с И. М. е индиция за нейното намерението за своене, като липсата на конкретни доказателства за размера на средствата и труда, с които Б. Д. е участвала в строителството на сградата, не доказва недвусмислено, че не е налице съвладение върху къщата от живеещите на съпружески начала страни и не оборва по категоричен начин законовата презумпция за това, че е държала имота за себе си. Прието е, че от събраните по делото доказателства не се установява по категоричен начин Б. Д. да е била допусната от И. М. да обитава къщата заедно с децата им, а напротив е установено, че счита къщата за свой дом, построен заедно с И. М., като при изграждането и нанасянето в къщата И. М. и Б. Д. са установил съвладение върху жилищната сграда. Съобразено е, че така къщата се е ползвала от построяването и до преди четири години, докогато страните според свидетелските показания са живеели на съпружески начала, а според И. М. бил отстранен от къщата декември 2018г., поради което е прието, че И. М. и Б. Д. са владели имота за период много по-дълъг от посочения в чл. 79 ЗС. Посочено е, че следва да бъде взето предвид, че е владян общински имот, за който разпоредбата на чл. 86 ЗС, в редакцията й от ДВ. бр. 31 от 17.04.1990г., изключва придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. Съобразено е, че с изменението на чл. 86 (ДВ, бр. 33 от 1996г., в сила от 01.06.1996г.) давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост и следователно за вещите, частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 (Обн. ДВ, бр. 33 от 1996г.), каквато е процесната сграда, давностният срок е започнал да тече от 01.09.1996г. Съобразено е също така, че на 31.05.1996г. течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължавано периодично със законодателни изменения до декември 2022г. Посочено е, че с решение №3 от 24.02.2022г. по конст.д.№16/2021г. Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (Обн. ДВ, бр. 46 от 2006г., посл. доп, ДВ, бр. 18 от 2020г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (Обн. ДВ, бр. 7 от 2018г.), като е прието, че с влизане в сила на решението на КС Б. Д. и И. М. са придобили правото на собственост върху построената от тях жилищна сграда върху имот, частна общинска собственост, без отстъпено право на строеж. Прието е, че с позоваването на придобивната давност върху Ѕ идеална част от процесната сграда и доказване на необходимите елементи от фактическия състав на това придобивно основание - владение върху имота за повече от 10 години от Б. Д., успешно се оборва доказателствената сила на представения по делото констативен нотариален акт, като се доказва, че по отношение на нея не е възникнало правото на собственост върху 1/2 идеална част от сградата поради осъществено съвладение заедно с И. М.. Прието е, че И. М. е доказал правото си на собственост върху 1/2 идеална част от сградата, поради което предявените искове се явяват основателни за парцела и 1/2 идеална част от сградата, докато по отношение на останалата 1/2 идеална част от сградата поради основателното възражение на Б. Д. за придобиване по давност, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, доколкото е установено, че А. М. и С. М. ползват имота със съгласието на собственика Б. Д., която ги е допуснала до него. С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Първият въпрос, отнасящ до вида на фактическата власт, упражнявана върху недвижим имот от лица, живеещи на съпружески начала, не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане до касационно обжалване, от една страна по причина, че не съответства на данните по делото, а от друга страна поради това, че по такъв въпрос в обжалваното решение въззивният съд не се е произнасял – въззивният съд е приел, че процесната жилищна сграда е построена в имот, частна общинска собственост и съответно е придобита по давност след влизане в сила на решение №3 от 24.02.2022г. по конст.д.№16/2021г. Обжалваното решение не съдържа съображения, че имотът към момента на упражняване на фактическата власт от страна на Б. Д. е бил собственост на И. М.. По делото липсват данни към момента на завършването на сградата, когато страните са започнали да упражняват фактическата власт върху нея, тази сграда, респ. дворното място да са принадлежали на И. М., нито са въведени подобни твърдения. Напротив, въззивният съд е приел, че към момента на установяване и упражняване на фактическата власт дворното място е принадлежало на общината, която е станала собственик и на сградата от момента на нейното завършване по силата на чл. 92 ЗС. Вторият формулиран от касатора въпрос също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по делото не е установено нито е било поддържано Б. Д. да е осъществявала търпими действия, т.е. да е била допусната в имота от И. М. въз основа на изрично негово изявление в този смисъл. Следва да се отбележи при това, че в посоченото от касатора решение №76 от 15.06.2022г. по гр.д.№4761/2021г. на І г.о. на ВКС е разгледана съвършено различна хипотеза и съдът се е произнасял по въпрос, свързан с правното положение на членовете на семейството на ползващ съсобствен имот сънаследник, т.е. членовете на семейството на лице, което притежава идеална част от имота въз основа на наследяване, каквато хипотеза в случая не е налице - отричайки възможността правото на собственост върху жилищната сграда да бъде придобито с факта на построяването й, въззивният съд е приел, че както ищецът И. М., така и ответницата Б. Д., след построяването на сградата са започнали да осъществяват фактическа власт като върху чужд имот. Не може да бъде споделена и тезата на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение. При неговото постановяване въззивният съд е подвел установените факти и обстоятелства към релевантните правни норми, не е приложил отменен нормативен акт, нито е приложил нормативен акт, който урежда правоотношения, различни от процесните. Не се поддържа, а и не се установява от прочита на обжалваното решение, въззивният съд да е отказал да приложи императивна правна норма, което да е бил длъжен да стори. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение