Определение № 3450 от 09.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 876/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областен управител на област София срещу решение от 03.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 12393/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение №79011 / 29.03.2019г. по гр.д. №70485 / 2015г. на Софийски РС и вместо това е признато за установено по отношение на Столична Община и Държавата, че ищците А. С. В. и Р. С. В. са собственици на основание давностно владение на имот ***от кв. ***по плана на „М.“, [населено място], по стар кадастрален план с неизвестна емисия на създаване, находящ се на улица „***“ № 1 с площ 378 кв.м., с проектен идентификатор ***по КК, одобрена 20.07.2011 г. при описани съседи, попадащ изцяло в очертанията на ПШ с идентификатор ***, целия с площ 3993 кв.м., а по действащия регулационен план на „М.“ от 1956 г. попада в кв.***, УПИ ***. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, тъй като на осн. чл. 6 ЗС в първоначалната редакция, държавата придобива собствеността на имотите, които нямат друг собственик по силата на закона и е без значение отразеното в АДС, че имота е зает от физическо лице. Касаторът счита, че частният писмен договор не може да се противопостави на държавата, че не е в необходимата форма и не доказва предаване на владението. Оспорват се и изводите от свидетелските показания, тъй като не е установено как свидетелката е узнала за разказаните от нея факти. Позовава се на нормата на чл. 86 ЗС, че държавен имот не може да бъде придобит по давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.При оспорване доказателствената сила на акт за държавна собственост /АДС/ чия е доказателствената тежест да докаже, че имота е имал собственик, към кой момент следва да се установи, че имота е имал друг собственик и по какъв начин следва да се обори доказателствената сила на АДС? 2.При заявен иск за собственост срещу държавата, ищецът, който претендира собствеността върху имота длъжен ли е на лично основание да установи правото си на собственост, оборвайки придобивното основание на държавата? 3.При преценка на свидетелските показания, длъжен ли е съдът да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат н показанията си и тяхната заинтересованост? 4.Длъжен ли е ваззивният съд да обсъди в мотивите всички релевантни факти и доказателства, свидетелски показания по отделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по възраженията и доводите на страните, които са от значение за правилното решаване на делото? Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касация поради това, че изводите на съда съответстват на съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците А. С. В. и Р. С. В. са наследници на С. В. В., който е „купил“ с писмен договор от 03.08.1978 г. дворно място от 350 кв.м., находящо се в [населено място],[жк], ул. „***“ № 1, съставляващо имот ***и е посочено, че владението се предава в деня на подписване на договора. СТЕ е установила, че имота, предмет на договора е идентичен с процесния, описан в исковата молба, че по кадастрален план с неустановена дата на емисията, но от преди 1956 г. имота е заснет и е отразен в картен лист 218 /приложение 1 към основната СТЕ/, но към него не съществува разписна книга. За имота е съставен за първи път АДС № 945/11.09.1970 г., в който като основание за придобиване от държавата е посочено „стар общински имот“. Същевременно е отразено в АДС, че имота е зает от Д. А. П.. Съставен е и АЧОС №461/11.03.1997г. за имот пл.№***от кв.***,[жк], в който е посочено в графа бивш собственик – стар общински имот. От свидетелските показания на св. В., без родство с ищците, съсед на имота от 30-40 години и работела в Общината се установява, че наследодателят на ищците е направил малка къщичка в имота, която е незаконен строеж, но той лично я ползвал – живеел в нея, а след смъртта му тя била разграбена и от нея са останали само основите, които могат да се видят и сега. След смъртта му неговите наследници посещават и стопанисват имота, въпреки, че непрекъснато имало кражби от оградата. РС е приел, че имота е придобит от държавата на основание чл. 6 ЗС и поради това не е могло да се придобие по давност от наследодателя на ищците и от тях самите, а договора от 03.08.1978 г. не бил в изискуемата форма, за да прехвърли право на собственост. Затова е прието, че ищците не са придобили имота на наведеното от тях основани придобивна давност. Въззивната инстанция не е възприела тези изводи. Позовала се е на противоречивото отразяване в първия АДС, че имота е „стар общински имот“ и същевременно, че, ако имота е актуван на основание чл. 6 ЗС, то този текст в първоначалната му редакция съдържа две основания - придобиване от държавата по силата на закона и когато имота няма друг собственик. В случая противоречието, отразено в първия АДС е, че имота е „стар общински имот“ и че е бил зает от физическо лице. Поради съществуващото противоречие в акта е прието, че е оборена доказателствената му сила, а поради това, че държавата, а и другия ответник – общината не са ангажирали други доказателства да придобиване на имота от държавата, съдът е приел, че имота не е бил държавен, поради което не е станал и общинска собственост, поради което нормата на чл. 86 ЗС не забранява придобиването му по давност. Съдът се е позовал на договора от 1978 г., който има характера на предварителен договор, /за който е достатъчна обикновената писмена форма/. В договора е отразено, че е предадено владението, което доказва, преценено ведно с показанията на разпитаната свидетелка, установяване на владение от наследодателят на ищците и придобиване по давност. По делото е представено пред въззивната инстанция влязло в сила на 05.08.2022 г. решение № 263795/10.06.2021 г. по гр.д.№ 194/2019 г. на СГС, с което е отхвърлен отделеният в отделно производство насрещен иск за собственост, предявен от Столична община с позоваване на осн. чл. 6 ЗС против ищците по настоящото дело за същия имот. По първата група въпроси /от № 1 до № 3 от изложението/ за доказателствената сила на акт за държавна собственост /АДС/ и тежестта за доказване на посоченото в него основание за придобиване на собствеността от държавата, респективно общината е налице съдебна практика / Р № 541/06/07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС, ГК- I г. о., Р № 321 от 14.10.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г. на ВКС, ГК- I г. о.; Р № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на ВКС, ГК- I г. о., Р № 107 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2016 г., II г. о., Решение № 2 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 326/2018 г., I г. о., /, според която акта за държавна собственост има само констатиращо действие и не е самостоятелно основание за придобиване правото на собственост от държавата. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Когато в АДС е посочен чл. 6 ЗС, като основание за актуване на имота, тази норма в първоначалната й редакция от 1951 г. включва две отделни основания за придобиване правото на собственост – когато държавата придобива право на собственост на основание закон и когато имота „няма друг собственик“. С чл.2, ал.2 т.5 от ЗОС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996г./ общинска собственост стават и “недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик „не може да бъде установен”. Тъй като държавата, респективно общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имота няма собственик. Последното се установява не само с документи за собственост, а и от основните данни за недвижимите имоти, включително и тези за правото на собственост, съдържащи се в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), Закона за териториалното и селищно устройство (отм.), съответно Закона за кадастъра и имотния регистър, ЗС, ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Ако този, който оспорва АДС успее да докаже, че имота не е бил безстопанствен, този имот не се придобива от държавата, респективно от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността Касаторът се позовава на тази съдебна практика, но тя е неприложима в случая, защото в АДС № 945/1970 г. не е посочена нормата на чл. 6 ЗС нито някое от двете основания, визирани в нея, а е посочено „стар общински имот“. Ако процесният имот е бил „стар общински“, в тежест на държавата е било да докаже това посочено в акта основание. Към момента на съставяне на акта не съществува общинска собственост, а при действието на Конституцията от 1879 г., нормите на чл.20 и чл. 26 ЗИСС предвиждат съществуването на собственост и на общините, и на окръжията. От вписаните обстоятелства в АДС, конкретно това, че имота е зает от Д. А., е опровергано и твърдението, че имота е безстопанствен. Така по първата група въпроси, съдът не констатира противоречие със съдебната практика и по тях не допуска касационно обжалване. По вторият въпрос /четвърти в изложението/, няма спор в съдебната практика, че по заявен иск за собственост срещу държавата, ищецът, който претендира собствеността върху имота е длъжен да докаже правото си на собственост. Твърди се противоречие с решение № 321 от 14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2010 г., I г. о. и решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д.№ 724/2011г. на ІІ гр.о. Решение № 321 от 14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2010 г., I г. о. на ВКС вече бе коментирано и въззивното решение не е постановено в противоречие с него. В случая не се касае за оборване придобивното основание на държавата /в какъвто смисъл е края на въпроса/, тъй като тя не е доказала такова – не е доказала, че процесния имот е „стар общински имот“. Ищците са се позовали на придобивна давност, текла в полза на наследодателя им и на тях самите, а той е придобил владението на основание предварителен договор, сключен в изискуемата по закон писмена форма за действителност. Получил е владението върху празно място, в което е изградил малка къщичка /барака/, в която само той е живял. Преди актуването на имота, той е бил зает от Д. А., според отразеното в акта. Няма никакви доказателства през годините владението на бащата на ищците да е смутено или отнето. Второто решение, на което се позовава касатора е решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д.№ 724/2011г. на ІІ гр.о. В него е разгледана забраната на чл. 59 ЗТСУ /отм/ /в първоначалната му редакция - ДВ, бр. 29 от 1973 г.) за придобиване по давност на „реално определени части от дворищнорегулационни парцели“. От СТЕ е видно, че първият регулационен план на „М.“ е от 1956 г. и предвижда процесния имот, описан и в предварителния договор е заснет с пл. № ***. За него обаче не е отреден дворищно регулационен парцел, а попада по този план в терен, отреден за обществено мероприятие – единно училище, за което няма отчуждаване и не е реализирано. Регулационният план, одобрен 1990 г. е предвиждал имота да попада в парцел, отреден за обществено мероприятие „ОЖС“, което не е реализирано. Действащият регулационен план е от 1997 г., потвърден с решение от 06.08.2003 г. По този план имота е приобщен към имот ***, включен частично в парцел, отреден ***-за църква, озеленяване и трафопост и в парцел ***. Така до 1997 г. имота не е бил дворищно регулационен парцел и не е попадал в такъв, поради което нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм/ не се е прилагала. Затова цитираното решение е неприложимо. С ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС се прие, че иск за собственост може да се предяви и за реални части от УПИ. Предвид изложеното, по втория въпрос /четвърти в изложението/, съдът не констатира противоречие със съдебната практика, поради което по него не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Следващият въпрос се отнася за преценка на свидетелските показания, длъжен ли е съдът да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат н показанията си и тяхната заинтересованост. Твърди се противоречие с решение № 141/11.10.2019 г. по гр.д.№ 3719/2018 г. на ВКС, 1 гр.о., решение № 31/09.04.2020 г. по гр.д.№ 355/2019 г. на ВКС, І т.о., решение № 800/22.05.2011 г. по гр.д.№ 776/2009 г. на ІV гр.о. В посочените решения се приема, че при преценка на свидетелските показания, съдът следва да съобрази дали те са за относими към спора обстоятелства, дали съдържат или не вътрешни противоречия, и дали противоречат с останалите доказателства или кореспондират с тях, че трябва да се отчетат и обстоятелствата, свързани с възможността свидетелят да възприеме посочените от него факти – възраст, физиологични особености, психическото му състояние към момента на възприемането на фактите и наличието на други обстоятелства от обективен или субективен характер, които са могли да способстват или да му попречат да възприеме фактите, за които дава показания. Следва да се преценява и дали свидетелят е пряк участник в разказваните от него събития. Подчертано е, че преценката на всички тези обстоятелства следва да се извършва при спазване правилата на логиката при формиране на вътрешното си убеждение. В решение №800/22.03.2011г. по гр.д.№776/2009г. съставът на ВКС, ГК, ІV г.о., е посочил, че когато правноревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. В настоящия случай разпитаната свидетелка В. не е в родствени отношения с ищците, съсед на имота е, има преки впечатления от стопанисването му от 30-40 години, разказала е за това, че С. си е построил къщичка. Знае, че къщичката била незаконна, защото работела в общината десет години. Разказала е, че С. е живял в къщичката докато се разболял. Следователно преценката на свидетелските показания от съда по настоящото дело не е направено в противоречие с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по поставения въпрос. От изложеното относно мотивите на въззивната инстанция е видно, че са обсъдени всички събрани доказателства, доводи на ищците и възражения на ответника. Поради това съдът не констатира противоречие между въззивното решение и съдебната практика, задължаваща въззивната инстанция, при действието на новия ГПК, съобразно наведените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора към нея, да обсъди в мотивите всички релевантни факти и доказателства, свидетелски показания по отделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по възраженията и доводите на страните, които са от значение за правилното решаване на делото. По този въпрос не е налице основанието по чл. 180, ал.1 т.1 ГПК. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказания с договора за правна помощ размер 2 000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение