Определение № 3541 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 412/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Т. И. Т., чрез пълномощника й, срещу определение № 373 от 13.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 436/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, с което е потвърдено определение № 2160 от 07.08.2024 г., постановено по гр. д. № 405/2024г. по описа на ОС - Пловдив в частта, в която е оставено без уважение искане на Т. И. Т. да й бъде върната надвнесена държавна такса над сумата от 689,90 лв. до сумата от 1 808,64 лв. В частната жалба се прави оплакване, че определението е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необосновано. Твърди се, че ищцата търси защита на един интерес, а именно - с главния иск по чл. 26 ЗЗД се иска прогласяване на недействителността на споразумение между съпрузи по чл. 51 СК, а с евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД се иска обявяване на същото това споразумение за относително недействително спрямо ищцата. Прави се искане обжалваното определение да бъде допуснато до касационно обжалване, поради противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както и поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят следните въпроси: 1) „Дължи ли се връщане на заплатена държавна такса по заявен в исковата молба евентуален иск, който не е разгледан в производството, поради уважаването на предявения главен иск?“; 2) „Ако по делото се претендира едно благо, колкото и да са основанията, от които това благо се извежда и колкото и да са лицата, които го претендират или от които това благо се претендира при наличие на общност на основанието, как следва да се определи дължимата държавна такса?“ Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, от страна, легитимирана да обжалва същия и в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд - Пловдив е приел, че с главния иск ищцата защитава един интерес - установяване на нищожност на брачно споразумение, сключено между ответниците в неговата цялост, независимо от основанията, на които се претендира нищожността, а с втория иск, предявен като евентуален, защитава друг интерес - иска обявяване относителната недействителност на брачното споразумение досежно 1/2 ид. ч. от имуществото. Поради което е посочил, че ищцата дължи заплащане на две такси, на основание чл. 72, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на определения, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Следва да се приеме, че посоченото определение, с което е отказано връщане на държавна такса, с оглед разясненията в Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е акт, подлежащ на обжалване по посочения ред. Поставените в изложението от касатора въпроси преформулирани от касационния съд съобразно правомощията му съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до следния: Когато с една искова молба трето за сделката лице, което твърди, че е кредитор на прехвърлителя или на един от прехвърлителите предявява иск за прогласяване нищожността срещу страните по сделката и го съединява с иск за установяване на същата сделка за недействителна като увреждаща кредитора /ищец, следва ли да се приеме, че исковете са в защита на един интерес в см. по чл. 72, ал.1 ГПК. С оглед разпоредбата на чл. 72, ал. 1 ГПК в редакцията съгласно ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г. за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците. Съгласно чл. 72, ал. 2 ГПК за предявените с една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на чл. 72 ГПК за размера на дължимата държавна такса без значение е видът на съединяване на исковете, евентуално или кумулативно, от значение е защитаваният интерес, който трябва да бъде различен по отделните искове. Приема се, че преценката относно приложението на уредените в ал. 1 и ал. 2 от чл. 72 ГПК хипотези е конкретна. Тя зависи от проявлението на уредените случаи, в зависимост от това дали ищецът търси защита на един интерес или на различни интереси. /в т. см. определение № 22 от 07.02.2020 г. по ч. гр. д. № 213/2020 г., ГК, I ГО на ВКС; определение № 8 от 08.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4838/2019 г., ГК, III ГО на ВКС; определение № 60349 от 14.10.2021 г. по ч. гр. д. № 2543/2021 г., ГК, III ГО на ВКС; определение № 50244 от 09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3376/2022 г., ГК, II ГО на ВКС; определение № 457 от 12.11.2020 г. по ч. т. д. № 1747/2020 г., ТК, ІІ ТО на ВКС; определение № 3098 от 25.11.2024 г. по т. д. № 2549/2024 г., ТК, II ТО на ВКС/ Настоящият съдебен състав приема, че в конкретната хипотеза касаторът/ищец е предявил различни искове, със самостоятелен правен интерес по всеки от исковете следователно и отделен имуществен интерес по всеки от тях. По предявения главен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД ищцата защитава едно свое благо, без значение е броят на основанията, от които това благо се извежда – при заявените различни, предвидени в закона основания за нищожност, иска със сила на пресъдено нещо да се установи по отношение на ответниците, че сделката не поражда правно действие. Предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 135 ЗЗД представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него - т.е. накърнява „общото обезпечение на кредитора“ /чл. 133 ЗЗД/. Различни са и предпоставките, които се изследват в производството по предявен иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, в сравнение с иска по чл. 26 ЗЗД. Различни са и последиците от уважаването на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, които се изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец - и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. В настоящия случай е прието, че интересът по всеки от предявените искове е различен и че защитата на два отделни интереса обуславя две самостоятелни задължения за заплащане на държавна такса за разглеждане на исковете. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в множество актове, вкл. посочените по-горе. Практиката на ВКС настоящият състав споделя и не намира основания да я променя така както е разяснено в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение: При селектиране на частната касационна жалба не се установи да са налице посочените основания за допускане на касационна проверка, поради което такава не следва да се допусне. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение