Определение № 2876 от 16.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1341/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ИРА-КОМЕРСИАЛ -М-5“ АД чрез процесуалния му представител - адвокат Д. С., срещу въззивното решение №101/23.02.2026г., постановено по в.гр.д. № 2115/2025г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1997/04.09.2025 г. по гр.д. № 1890/2024г. на Бургаския районен съд. С него са отхвърлени предявените от касатора против „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД и „С. ДЕЛУКС” ЕООД искове: главен - с правно основание чл. 26, изр. 2, предл. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на споразумителен протокол /без дата/ поради липса на съгласие и евентуален иск - с правно основание чл. 29 ЗЗД за унищожаване на споразумителен протокол /без дата/, като сключен поради измама. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушаване на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Твърди, че неправилно съдът е приел, че ищецът имал яснота за последиците от сключеното споразумение, защото бил изготвил същото. Посочва, че съдът кредитира едностранчиво представените доказателства от ответниците, игнорирайки изхождащите от страна на ищеца. Касационният жалбоподател изтъква, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи свои собствени. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл.2 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Счита ли се за липса на съдействие на страните като нарушение на служебно начало, липса на указание кои са съществените факти и обстоятелства, отнасящи се до разрешаване на спора по същество, включително не само с доклада на съда, но и по време на развитие на производството, с оглед провежданата доказателствена стратегия на страните?“; 2. „Допустимо ли е решаващият състав да постанови решение въз основа на факти и обстоятелства, приети единствено въз основа на факта на автора на проекта на процесното споразумение?“; 3. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи доказателствата на самостоятелна преценка и изложи свои мотиви, съдържащи техния анализ в светлината на исковата претенция, ведно с възраженията на страните и изразените становища в хода на съдебното производство и посочените във въззивната жалба?“. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 134/2013г. по т.д. № 34/2013г. на 2 т.о., решение №75/2016г. по т.д.№1608/2015г. на 2 т.о., решение № 94/2016г. по т.д. №3768/2014г. на 2 т.о., решение №161/2016г. по т.д. № 2220/2015г. на 2 т.о., решение №202/2018г. по т.д. №1826/2016г. на 1 т.о. и др. Ответниците по касационната жалба – „С. ДЕЛУКС“ ЕООД и „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА“ ЕООД я оспорват чрез процесуалния си представител – адв. З. Н. по съображения, подробно изложени в общ писмен отговор от 03.06.2026г. Претендират да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждането на разноски по списък. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца – „ИРА-КОМЕРСИАЛ –М-5“ АД и ответника “РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД е бил сключен договор за наем от 30.12.2019г., съгласно който ищецът отдал под наем помещение, находящо се в [населено място] ,[жк], до [жилищен адрес] срещу месечен наем от 400 лв. с ДДС, за срок от пет години. Окръжният съд е счел, че съгласно чл. 8 от договора наемателят има право да извършва подобрения в имота за своя сметка и след прекратяване на договора, същите остават безвъзмездно собственост на наемодателя. Въззивният съд е изложил, че по делото е сключен споразумителен протокол /без дата/, между „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5” АД, представляван от К. С. В. - изп. директор, „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД, представляван от М. М., и „С. ДЕЛУКС” ЕООД, представляван от Н. Н. – управител, относно договор за наем на търговско помещение от 30.12.2019г., находящо се в [населено място],[жк]до бл.404. Приел е, че в т. 1 от споразумителния протокол е посочено, че „Разкошни печива” ЕООД предлага прекратяване на договорните отношения с „ИРА-КОМЕРСИАЛ -М-5”АД и дава правото като собственик на търговския обект „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5” АД да сключва договори с други наематели в рамките на договорения срок /31.12.2025г./, като предлага за направените подобрения и оставения инвентар, неразделна част от търговския обект, да им бъде изплатено възнаграждение от общо 22 920 лв. с ДДС по направеното предложение от „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД, платими на вноски, както са описани – с падеж 15.03.2021г. – три вноски общо 720 лв. и останалите на всяко следващо 15-то число. В т. 2 от споразумителния протокол е посочено, че „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД предлага вземането от тяхна страна да бъде прехвърлено на фирма „С. ДЕЛУКС” ЕООД. В т. 3 от споразумителния протокол е посочено, че „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД АД приема условията за трансформиране на договорните отношения и прехвърлянето им от „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД към „С. ДЕЛУКС” ЕООД, като изисква за всяко определено плащане по споразумението да бъде издавана надлежна фактура с ДДС с посочена банкова сметка на името на „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД, като всички преводи се извършват по банкова сметка. Страните са уговорили фактурите да се изпращат на имейл - [електронна поща], а оригиналът им - по пощата, месец декември всяка година на изрично посочен адрес в [населено място]. Въззивният съд е отчел, че по делото са представени 15 фактури, издадени в периода 25.03.2021г. - 10.05.2022г. с доставчик „С. ДЕЛУКС” ЕООД и получател „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД, с предмет “извършени ремонтни дейности”, които са на обща стойност 5 720 лв. с ДДС, като от приложените извлечения от банковата сметка на ответника се установява, че те са заплатени от ищеца. Окръжният съд е посочил, че със съобщение от 29.06.2022г., изходящо от „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД, и адресирано до ответниците „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД и „С. ДЕЛУКС” ЕООД, се моли издадената фактура № [ЕГН]/16.06.2022г. да бъде анулирана. В писмото е изложено, че след финансов анализ Съветът на директорите на „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД е констатирал, че са намалели приходите от наемни отношения и поради това прекратява споразумителния протокол от 16.03.2021г. и продължава действието на договора за наем от 30.12.2019г. Въззивният съд е отчел, че с решение № 2470/11.12.2023г., постановено по гр.д. № 2967/2023г. по описа на БРС /невлязло в сила/, „ИРА-КОМЕРСИАЛ-М-5” АД е осъдено да заплати на „С. ДЕЛУКС” ЕООД, сумата от 4800 лева – задължение по споразумителен протокол, за 12 месечни вноски по 400 лв. за периода от 15.06.2022г. до 15.05.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска до окончателното й изплащане. Решението е обжалвано, като въззивното производство, образувано по в.гр.д. №309/2024г. на ОС – Бургас, е спряно до приключване на настоящото производство. Въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаната по делото свидетелка Й., притежаваща външна счетоводна фирма, водеща счетоводството на дружествата „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД и „С. ДЕЛУКС” ЕООД, се установява, че сключеният през 2019г. договор между „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД и „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД за наем на обект, който следвало да бъде баничарница, бил прекратен по време на Ковид -19 пандемията. Свидетелката сочи, че със споразумението за прекратяване било уговорено ремонтът да бъде заплатен, но на дружеството „С. ДЕЛУКС“ ЕООД, което го било извършило. Сочи, че й били представени фактури за извършения ремонт и за плащания по споразумението. От показанията на свидетелката Паунова, която е работила в дружеството „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД до 2018г. като “счетоводител”, а след това била прехвърлена в счетоводната фирма “Ира комплекс”, съдът е установил, че от „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД сключили договор за наем с „ИРА-КОМЕРСИАЛ - М-5“ АД за търговския обект - павилион. Същият бил в лошо състояние, след като бил изоставен от предходните наематели. Свидетелката е изтъкнала, че „Разкошни печива”ЕООД го взели, за да правят закуски, но се наложило преди това да извършат ремонт. Според показанията й заради Ковид-19 кризата „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА” ЕООД освободили павилиона към края на 2020г. Свидетелката сочи, че направили опис при освобождаването му, само с бройки, без цени, но не знае какви протоколи били сключвани, не била присъствала на разговори във връзка с прекратяването на договора. Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е счел, че между ищеца и „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА“ ЕООД е възникнало валидно наемно правоотношение за обект – павилион, в [населено място],[жк], в който е бил извършен ремонт. Съдът е приел, че с подписания от страните споразумителен протокол, имащ характер на договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД, е обективирана обща воля за прекратяване на наемното правоотношение, както и уреждане на отношенията във връзка с направените в имота подобрения от наемателя и оставения от него инвентар. Окръжният съд е счел за неоснователна тезата на ищеца, че съдържанието на споразумителния протокол е манипулативно изготвено, тъй като се установявало от свидетелските показания и представената кореспонденция по електронен път, че именно ищецът е изготвил вариант на споразумението, изпратен на служебната поща на свидетелката Й., впоследствие одобрен от ответниците. Приел е, че не е налице липса на съгласие, тъй като ищецът е бил наясно с предмета на протокола, съдържанието на насрещните права и задължения, както и с правните последици. Счел е, че насрещното изявление на ищеца и задължението да обезщети наемателя за извършените подобрения и инвентар е ясно обективирано в т. 3 от споразумението. Посочил е, че липсва оспорване на валидността на споразумението в отговора на исковата молба по предявения пряк иск за изпълнение, като такова няма и в изпратеното писмо от 29.06.2022г., с което се изразява желание за прекратяване на споразумението. Въззивният съд е приел, че са ирелевантни възраженията за завишена стойност на извършените ремонтни работи и липсата на разходи за тях в баланса на дружеството – наемател за 2020г., респ. за неосчетоводяване на разходите за ремонт, тъй като той е извършен от „С. ДЕЛУКС“ ЕООД, а не от въззиваемия - „РАЗКОШНИ ПЕЧИВА“ ЕООД. По втория иск по чл. 29 ЗЗД, съдът е посочил, че ищецът не е установил при пълно и главно доказване, че е умишлено въведен в заблуждение от насрещната страна относно правните последици на споразумителния протокол. Изтъкнал е, че именно ищецът е изготвил окончателния вариант на споразумението, което опровергава твърдението му за умишленото му въвеждане в заблуждение. Приел е, че няма данни като условие за поетото задължение да е уговорено дължимостта му само при последващо наемно правоотношение за обекта. Изложил е, че всички данни по делото и разменената между страните кореспонденция сочат, че ищецът е бил наясно с предмета на споразумението и правата и последиците по него. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове за нищожност и за унищожаемост на споразумителния протокол. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос е процесуален и е във връзка с задълженията на съда при доклада по делото и разпределянето на доказателствената тежест. Питането не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС по т. 2 от Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Както се приема в решение №72/09.07.2012г. по т.д. №398/2011г., 2 т.о. на ВКС и много други, трябва да има изрично позоваване на допуснато процесуално нарушение от първата инстанция във въззивната жалба, за да е налице задължение на съда, като част от принципа на служебното начало да съдейства на страните за пълно изясняване на спора от фактическа страна и да събере нови доказателства по собствена инициатива. Касаторът не е въвел във въззивната си жалба оплаквания относно непълнота на доклада по чл. 146 ГПК на първоинстанционния съд, нито доводи относно допуснати процесуални нарушения от съда при разпределяне на доказателствената тежест и/или несъбрани доказателства. Районен съд – Бургас с определение № 5955/02.10.2024г. е направил подробен и пълен проекто - доклад по делото, включващ конкретни указания относно разпределянето на доказателствената тежест по двата иска, както и е дал указания до страните относно подлежащите на доказване факти и в частност до ищеца съобразно неговите твърдения. Процесуалният представител на страната не е възразил по доклада и същият е одобрен в съдебно заседание на 04.11.2024г. Несъгласието на касатора с направените от въззивния съд въз основа на ангажираните от страните доказателства при надлежно разпределената им с доклада тежест на доказване, фактически изводи не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. То представлява оплакване относимо към основанията за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не към основанията за допускането касационен контрол. Съществуването на практика на ВКС по поставения въпрос, по отношение на която не се твърди и доказва наличието на основания за промяна или осъвременяване и с която е съобразен въззивният акт изключва въведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Вторият поставен въпрос е свързан с тезата на касатора, че въззивното решение за отхвърляне на исковите му претенции било обосновано само на авторството на проекта на процесното споразумение, която е несъответна на данните по делото. Въззивният съд не е счел исковете за неоснователни единствено поради това, че ищецът е изпратил чрез имейл проект на процесния споразумителен протокол на съконтрахентите си, а е обосновал изводите си за съвпадение на насрещните волеизявления на страните и наличието на съгласие за прекратяване на наемния договор и уреждане на отношенията във връзка с направените подобрения и инвентар въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства и при тълкуване на волята на договарящите се, изразена в документа. За да приеме, че споразумителният протокол не е сключен при липса на съгласие и че няма доказателства за умишлено въвеждане в заблуждение на ищеца, въззивният съд е отчел действията на страните при преговорите при сключването му, установеното от свидетелските показания, а също така е съобразил и последващите действия на ищеца, който е изпълнявал поетите по протокола задължения за известен период. Предвид горното поставеният въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Третият въпрос на касатора също е процесуален и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед твърденията по жалбата за неизлагане на собствени мотиви от въззивния съд. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 / 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, посочени от касатора, както и служебно известни на настоящия състав /решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото, като въззивният съд противно на твърденията на касатора е изложил собствени мотиви. Въззивният съд е изтъкнал подробни съображения както относно твърдяната липса на съгласие и въвеждане в заблуждение, така и относно завишена стойност на ремонта, неосчетоводяване на фактури за същия и пр. Доводите на касатора за игнориране на доказателства, ангажирани от него, и за едностранчиво възприемане на тези на ответниците, са неоснователни, като не се и сочат конкретни такива, които да са необсъдени. Въззивният съд е коментирал подробно и в пълнота всички събрани по делото гласни и писмени доказателства. Обсъдени са твърденията по въззивната жалба и отговора, а несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед горното въпросът не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е действал съгласно практиката на ВКС, което изключва и бланкетно соченото допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, че законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая тези пороци не са налице. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Това следва и от аргументирането на тезата на касатора за очевидна неправилност на въззивния акт с повтаряне на неподлежащи на преценка в производството по чл. 288 ГПК доводи, че изводите на съда не кореспондират с доказателствения материал. Сочи се и че решаващите аргументи на съда игнорират част от доказателствата по делото, във връзка с което вече бяха изложени съображения по повод поставените въпроси. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На касатора не се следват разноски. Ответниците претендират разноски общо по приложен списък по чл. 80 ГПК, като е представен и договор за правна защита и съдействие от 13.05.2026г., видно от който на упълномощения от тях процесуален представител – адв. З. Н. е заплатено в брой при сключване на договора адвокатско възнаграждение общо в размер на 800 евро, която сума им се следва. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо т.о.