Определение № 412 от 31.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2888/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Р. К., подадена чрез адв. С. П.-А., против решение № 397 от 15.04.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 301/2024г. на Варненския окръжен съд, ГО, 2 състав. С обжалваното решение след отмяна на решение № 3822/24.11.2023г. по гр.дело № 1664/2023г. на РС-Варна, е отхвърлен предявеният от К. против „Електроразпределение Север“ АД иск за осъждане на дружеството да предостави на ищеца мощност 13 кW за обект с аб.№ 0109906034, представляващ сезонна постройка, намираща се в ПИ с идентификатор № *.*.* в с.о. А. М. в [населено място]. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора въззивният съд не е обсъдил в пълнота доводите на страните, извършил е грешна преценка на събраните доказателства, довела до неправилни фактически констатации и оттам - до грешни правни изводи за неоснователност на иска. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се преповтарят оплакванията от касационната жалба и се излагат доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следния въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и със задължителната такава-решение № 159/04.02.2020г. по гр.д.№ 1534/2019г. на ІІ ГО и т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и същевременно има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Задължен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди в решението си всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, доводи, твърдения и възражения. Поддържа също, че решението следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Електроразпределение Север“ АД, чрез адв.Хр.И., изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Разгледан е иск, квалифициран от съда, като такъв по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за реално изпълнение на задължение-предоставяне на мощност 13 kW за обект, собственост на ищеца с аб. № 0109906034, представляващ сезонна постройка в ПИ в с.о. А.М., [населено място]. Първоинстанционният съд е уважил иска, като е приел, че макар да липсват данни за уговорка между страните относно мощността, която следва да се доставя в процесния имот, ответникът, като доставчик на електроенергия, не е изпълнил точно задължението си. Сезиран с въззивна жалба от ответното дружество, въззивният съд от фактическа и правна страна е приел, че страните по спора са обвързани от валиден договор за продажба и доставка на електрическа енергия за обекта, собственост на ищеца, сключен при публично известни общи условия. На 10.02.2022г. ищецът подал до ответника искане № 2201003714 за проучване на условията за присъединяване на обект на клиент към електроразпределителната мрежа за обект-сграда, намираща се в собствения му поземлен имот, в което заявил предоставена мощност 6 kW; в отговор на искането ответното дружество издало удостоверение на 07.03.2022г., в което отразило, че обектът е присъединен към мрежата чрез съществуващ монофазен електромер с посочен абонатен номер и предоставяна мощност 13 kW; удостоверението следва да послужи пред Община Варна за издаване на разрешение за строеж за обект „сграда“ в имота, собственост на ищеца със заявена мощност 6 kW в рамките на съществуващата. На 13.04.2022г. ищецът подал ново искане за същия обект, в което заявил предоставена мощност 13 kW, като посочил, че в издаденото удостоверение е допусната грешка относно вписаните 6 kW, поради което последното следва да се издаде отново, като бъде вписанa заявената мощност 13 kW в рамките на съществуващата. След постъпване на новото искане ответното дружество разпоредило извършване на техническа проверка в обекта; според констативен протокол № 7122290/04.05.2022г. в обекта е наличен монофазен електромер с фабричен № 1125071812873333, произведен през 2018г., с монтиран токов ограничител МАП 1x50A; дружеството приело, че има основание мощността да бъде увеличена на 10 kW. След тези констатации било издадено удостоверение с изх. № ПУПРОК-3473/20.05.2022г. за предоставена мощност 10 kW. Ищецът подал искане на 03.06.2022г. за коригиране на предоставената мощност за обекта от 10 kW на 13 kW; в отговор на това искане, ответникът, с оглед установеното вече при извършената на 04.05.2022г. проверка, приел, че издаденото на 20.05.2022г. удостоверение остава в сила. В обекта е извършена последваща проверка; издаден е констативен протокол № 7132986/ 05.09.2022г., според който служителите на ЕРП Север отново установили същите обстоятелства като тези от предходното им посещение от 04.05.2022г. Според заключението на СТЕ, кредитирано от въззивния съд като обективно и компетентно изготвено, главният предпазител на електромера е сменен на 03.12.2021г. от 63А на 50А(протокол 245152/ 03.12.2021г.); предоставяната в обекта мощност не се определя от предпазителя, а от всички ел.съоръжения, чрез които е изградена ел. инсталацията в обекта; един от най-определящите фактори за това каква мощност ще се използва в дадена инсталация са проводниците; в периода от 2012г. до 2021г. предоставената мощност в обекта е възможно да е била 6 kW, независимо от това какъв е бил предпазителя; електромерът, измервал консумираната ел.енергия до 03.12.2021г. бил тип ADDAX NP71E с фабричен № 1125071210427882 и главен предпазител 63А, а към момента електромерът е тип ADDAX NP71E с фабричен № 1125071812873333, с главен предпазител 50А, като мощността е 10 kW. След извършен оглед на място, експертът е установил, че проводниците, които захранват процесния обект са със сечение от 10 кв.мм. Въззивния съд е приел, че спорният въпрос, пренесен във въззивното производство, е дали за ответното електроразпределително дружество съществува задължение да предостави мощност 13 kW в процесния обект, съответно налице ли е неизпълнение от негова страна заради едностранно намаляване на предоставяната мощност от 13 kW на 10 kW. Според съда ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи наличие на договорка с ответното дружество, по силата на която последното се е задължило да предостави мощност 13 kW за процесния обект. Посочил е, че при отправяне на първоначалното си искане за проучване на условията за присъединяване към ел. мрежата от 10.02.2022г. К. сам е заявил пред дружеството предоставена мощност 6 kW, при което и му е издадено удостоверение именно за такава мощност; въпреки това след отправянето на ново искане ЕРП Север е извършило проверка в обекта и е увеличило мощността от 6 kW на 10 kW, за което издало съответното удостоверение. Според съда не е установено в обекта да е предоставяна мощност 13 kW към предходен момент, доколкото въпреки наличните данни за подмяна на предпазителя на електромера от 63А на 50А това само по себе си не е достатъчно да обоснове извод, че преди подмяната обектът е захранван с мощност 13 kW, както и че ответникът е намалил последната на 10 kW. Съдът се е позовал на уточненията на вещото лице, направени в съдебно заседание, че мощността не зависи нито от електромера, нито от предпазителя, а единствено от това с какво сечение са проводниците в ел. инсталацията; в случая последните са със сечение 10 кв.мм; по тези проводници е възможно да премине мощност 13 kW, в това число и когато предпазителят е 50А, но това само по себе си не означава, че такава мощност действително е преминавала. В тази връзка съдът е посочил, че фактът на подмяната на главния предпазител не води до извод за едностранно ограничаване на мощността от ЕРП Север. Липсват каквито и да е данни преди смяната на предпазителя от 63А на 50А електроразпределителното дружество да е захранвало обекта с мощност от 13 kW. Предвид всичко изложено съдът е приел, че по делото не е установена неизправност на ответното електроразпределително дружество по сключения с ищеца договор за продажба и доставка на електрическа енергия за процесния обект. С тези мотиви е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск. Върховният касационен съд намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по сочените от касатора основания. Доколкото касае правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните и релевантните за спора доказателства, поставеният от касатора въпрос отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е разрешен обаче в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и със соченото от касатора решение по гр.д.№ 1534/2019г. на II ГО. Въззивният съд е мотивирал решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по доводите и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат и посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено-атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК. Следва да се допълни, че въпросът на касатора е поставен във връзка с оплакванията, че съдът не е съобразил представеното още с исковата молба удостоверение от 07.03.2022г., издадено от ответното дружество, с което последното е удостоверило неизгоден за него факт-че доставяната мощност е 13 KW. Оплакването не съответства на мотивите на въззивното решение, в което посоченото удостоверение е обсъдено, като същото е преценявано в съвкупвост с останалите писмени доказателства и с изводите на СТЕ. Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос, на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят недопустимо се позовава по един и същи въпрос едновременно и на двете основания –това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането ѝ или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, ведно с липсата на обективна необходимост от промяната й, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от посочените пороци. По изложените съображения касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд не може да бъде допуснато. При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да плати на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер 1 200 лева с начислен ДДС, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски-договор за правна защита и съдействие № 24815/18.06.2024г. и платежно нареждане от 21.06.2024г., удостоверяващо, че договореното възнаграждение е платено изцяло по банков път. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО