Определение № 60509 от 17.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 1418/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба (с вх. № 2606 от 24.VІ.2020 г.) на П. Л. Г. отт [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-П. против решение № 119 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 15.ІV.2020 г., постановено по т. д. № 239/2019 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 59/10.V.2019 г. на Плевенския ОС по т. дело № 99/2018 г. в частта му за осъждането на настоящия касатор – на основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 430 ТЗ – да заплати на ищцовата „Юробанк България“ АД-София, /ЕИК[ЕИК]/ СУМА в размер на 60 194.55 СНF (шестдесет хиляди, сто деветдесет и четири швейцарски франка и петдесет и пет сантима), представляваща част от непогасена главница по договор за потребителски кредит за текущо потребление № HL 39771, сключен помежду им на 20.VІ.2008 г., по частично предявения осъдителен иск за 60 194.55 CHF (от общо 77 483.29 CHF). Оплакванията на касатора П. Л. Г. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Инвокирайки доводи, че предвид признатия от въззивния съд неравноправен характер на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя, присъждането на дължимата сума в тежест на кредитополучателя следвало да е вместо в швейцарски франкове - във валутата евро /EUR/, поради което обжалваното въззивно решение следвало да се отмени „в частта, с която предявения от „Юробанк България“ АД иск против П. Л. Г. е уважен за разликата над 41 194.17 евро “. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 2, предл. 2-ро на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение съставът на Великотърновския апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решението му от 14.ІІІ.2019 г. по дело С-118/17 г. „Zsuzsanna Dunai срещу ERSTE Bank Hungary Zrt.“, както и в решението му от 14 юни 2012 г. по дело С-618/10 г. „Banco Epanol de Credito SA с/у Joaquin Calderon Camino“ по следните два материално- и процесуалноправни въпроса: 1./ „В каква валута следва да се определи стойността на задълженията при нищожност на клауза в договор за потребителски кредит за поемане на валутния риск от потребителя при валоризация на кредита от евро в швейцарски франк?“; 2./ „Компетентен ли е въззивният съд при нищожност на клауза в договор за потребителски кредит за поемане на валутния риск от потребителя при валоризация на кредита от евро в швейцарски франк, служебно да изведе всички произтичащи от това последици, така че тази клауза да не е обвързваща за потребителя?“ По реда н-а чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация кредитна институция „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията на Г. за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване. Инвокират се доводи, че материалноправният въпрос в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му бил „фактически, абстрактно представен, необуславящ изводите на въззивния съд, както и противоречащ на фактическата обстановка по казуса“, докато формулираният от Г. в същото изложение „процесуалноправен“ въпрос всъщност бил „от материалноправен характер“, но се явявал „лишен от правна логика“. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на П. Л. Г. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Ноторно е, че на обжалване подлежи само диспозитива, но не и мотивите към всяко подлежащо на инстанционен контрол съдебно решение. В процесния случай е налице осъдително въззивно решение, представляващо изпълнително основание, т.е. подлежащо на принудително изпълнение, съгласно чл. 404, т. 1, предл. 3-то ГПК, чийто диспозитив е за осъждането на настоящия касатор да заплати - на основание чл. 430 ТЗ - на съответната банка ищец конкретна парична сума, чийто размер е точно посочен в швейцарски франкове /а не в български лева, в евро или в друга чуждестранна валута/. Съгласно ТР № 4/29.ІV.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2014 г., съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в предвидените от закона случаи (чл. 6, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките, § 2 от ДР на Търговския закон). Това задължително разяснение, се основана на положението, че обявеният в чл. 29 ЗБНБ фиксиран курс на еврото към лева се отнася и намира приложение само в отношенията между БНБ, в качеството й на централна банка, от една страна, и физическите и юридическите лица, от друга страна. Единствено за централната банка възниква задължението да поддържа пълна конвертируемост на лева към еврото като резервна валута по фиксиран в ЗБНБ курс. В процесния случай - от фактическа страна - е било прието, че потребителският кредит е отпуснат от ищцовата банка на кредитополучателя П. Л. Г. и усвоен от него в швейцарски франкове, като последният, съгласно клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора № HL 39771/24.VІ.2008 г., се е задължил да погасява паричните си задължения по този кредит „във валутата, в която е разрешен и усвоен“. Решаващите правни изводи на състава на Великотърновския апелативен съд са, че не само иск за присъждане на неиздължена по процесния банков кредит сума в евро не е предявен от ищцовата „Юробанк България“ АД, а и че съгласно чл. 65, ал. 1 ЗЗД кредитната институция не може да бъде принудена да приеме „нещо различно от дължимото“. За разлика от първостепенния съд, чието осъдително решение е потвърдила изцяло, въззивната инстанция е преценила, че процесният случай не е различен, а сходен с казуса, който е бил предмет на разглеждане с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 295/22.ІІ.2019 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 3539/2015 г., при съобразяването на което е била призната за неравноправна, съответно – за нищожна, на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП, във вр. чл. 146, ал. 1 от същия закон, клаузата на чл. 23 от договора за потребителски кредит № HL39771, сключен между страните по настоящия спор на 24 юни 2008 г. В двете си алинеи въпросната „договорна клауза“ съдържа декларация на кредитополучателя настоящ касатор, че бил запознат и се съгласявал с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към българския лев, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, вкл. и в случаите по чл. 6, ал. 2 от същия, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит: понеже е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл.чл. 21-23 от този договор, както и че е съгласен с настъпването им. Така, прогласявайки нищожността на цитираната клауза на чл. 23 - поради нейния неравноправен характер, въззивният съд е приел, че за да се компенсира необоснованото прехвърляне на валутния риск изцяло върху потребителя, размерът на дължимите от последния суми следва да бъде определен, като извършените погасителни вноски в различен вид валута се изчислят „съобразно първоначално определения в договора курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Юробанк България“ АД в деня на усвояване на потребителския кредит – 24 юни 2008 г., а именно 1.6583 CHF за 1 EUR“. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че ако първият правен въпрос в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3 ГПК се отнася до правилността на атакуваното въззивно решение /досежно прилагането на императивната материалноправна разпоредба на чл. 65, ал. 1 ЗЗД/, то вторият е с изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при така установеното липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице е релевираната от касатора Г. допълнителна предпоставка за това - по т. 2, предл. 2-ро на същия законов текст. Единствено за пълнота на настоящето изложение ще следва да се посочи, че постановеното от Трети състав на Съда на ЕС решение от 14.ІІІ.2019 г. по дело С-118/17 г. е досежно това, че Член 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че: ~ допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да уважава искане за обезсилване на договор за заем, основаващо се на неравноправния характер на клауза относно курсовата разлика като разглежданата в главното производство, стига установяването на неравноправния характер на такава клауза да позволява да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били без наличието на тази неравноправна клауза; ~ не допуска национална правна уредба, която при обстоятелства като тези, предмет на главното производство, не позволява на сезирания съд да уважи искане за обезсилване на договор за заем, основаващо се на неравноправния характер на клауза относно валутния риск, когато се установи, че тази клаузае неравно правна „и договорът не може да съществува без тази клауза“. В съпоставка с това тълкуване на относимата към атакуваното въззивно решение Директива може да се констатира, че в процесния случай не е бил повдиган въпрос за обезсилване на договора за банков кредит, доколкото от решаващия национален съд е прието - в съгласие с текста на чл. 26, ал. 4 in fine ЗЗД - че този договор от 24.VІ.2008 г. може да съществува и без клаузата на чл. 23, щом като е възприет механизъм за такова изчисляване на паричните задължения на кредитополучателя, който игнорира напълно първоначално поетия изцяло от него валутен риск, основаващ се върху валидната клауза по чл. 2, ал. 5 от същия договор за банков кредит. Що се отнася до соченото от касатора предходно решение от 14 юни 2012 г. на Първи състав на Съда на ЕС, постановено по дело С-618/10 г., то се отнася до тълкуването на същата директива в смисъл, че не се допуска правна уредба на държава членка, като разглежданата в главното производство, която да не дава възможност на съда в заповедното производство, дори когато е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно – in limine litis - или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер „на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение“, както и че Член 6, § 1 от същата Директива не допуска правна уредба на държава членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, „да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза“. В тази връзка очевидно е при всяка добросъвестна съпоставка, че атакуваното въззивно решение не се отнася нито до процедиране в заповедно производство по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, нито уваженият осъдителен иск по чл. 430 ТЗ има за предмет „неравноправна клауза за мораторни лихви при липса на подадено от длъжника възражение за това“. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение