Определение № 890 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4754/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 209/08.07.2022 г. по в. гр. д. № 135/2022 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 261220 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 02042/2020 г. на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на А. К. Т., че Е. Д. Д. е собственик на основание придобивна давност на 2/8 ид. части от имот пл. № ...., попадаща в кв. 9 по отменения план от 1931 г. на [населено място], [община], описан в нотариален акт № ..../1972 г., с площ от 466 кв. м., а В. П. Д. е собственик по наследство от П. Д. Д. на 1/8 ид. част от същия имот, който понастоящем е включен в площта на УПИ VII-.... от кв.20 по плана на същото село от 1993 г., разположен между буквите А-Б-Г-Е-Ж-З-А на скицата на стр. 154 от първоинстанционното производство, а за разликата над 2/8 до 3/8 ид. части от имота искът на Е. Д. е отхвърлен.

Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че процесният имот представлява онази част от имот пл. № .... с площ от 466, която по плана на [населено място] от 1931 г. попада в кв.9 и е включена в съсобствен парцел III-....,..... За този имот лицата Н. Д. Д. и П. Д. Д. са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност № ..../1972 г. П. Д. е починал на 25.03.1978 г., като е оставил за свои наследници по закон ищците Е. Д. Д. – съпруга и В. П. Д. – дъщеря.

Прието е, че съседният парцел II-.... по плана от 1931 г. е бил собственост на Евладина Г. А., Н. К. С. и С. К. С., съгласно нотариален акт по обстоятелствена проверка № ..../1978 г. В следващия план от 1993 г. процесният имот с площ от 466 кв. м. не е нанесен, но реално попада в новия парцел VII-....., по-голямата част от който е представлява бившият имот .... по плана от 1931 г. С нот.акт № ..../2002 г. С. К. С. и Р. С. С. са признати за собственици по давност и съдебна делба на парцел VII-...., в който влиза и процесният имот. С нотариален акт № ..../2019 г. наследниците на тези лица - В. С. Н. и К. С. К. са продали парцел VII-.... на ответницата А. К. Т..

От правна страна първоинстанционният съд е приел, че предмет на делото е собствеността върху реална част от УПИ VII-...., означена от вещото лице в комбинирана скица и съвпадаща с имот пл. № 43 от кв. 9 по плана от 1991 г., която не е заснета като самостоятелен имот в плана, като в условията на евентуалност се претендира право на собственост в идеални части, ако се направи извод за образуван по регулация съсобствен парцел.

Прието е, че в рамките на предявения иск за собственост има твърдение за съществуваща непълнота в кадастралния план от 1993 г. Като се е позовал на т.4 от ТР № 8/2016 г. на ОСГК на ВКС съдът е приел, че предявеният иск за собственост е допустим и без да е необходимо провеждане на административна процедура за поправяне на непълноти и грешки, като в производството по иска за собственост тези факти се установяват. Прието е за неоснователно и възражението на ответницата, че искът за собственост е погасен по давност.

По съществото на правния спор са изложени подробни мотиви за това, че забраната на чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот е неприложима към спора по настоящото дело, тъй като в случая става въпрос за отделна собственост върху процесния имот, която е съществувала преди влизане в сила на плана от 1993 г. и че в този план процесният имот не е нанесен. Въпросът дали реална част от урегулиран имот може да се придобие по давност се поставя тогава, когато се придобива част от чужд имот, а в случая това условие не е налице. Ищците претендират права върху имот, който е бил самостоятелен още преди приемането на плана от 1993 г., т.е. те не твърдят да са завладели реална част от имота на ответницата. Планът от 1993 г. няма отчуждително действие спрямо спорния имот, тъй като той нито се придава по регулация към парцела на ответницата, нито се обединява с имота на ответницата в съсобствен парцел.

Като се е позовал на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС първоинстанционният съд е приел, че констативният нотариален акт № 165/1972 г. на ищците ги легитимира като собственици на идеална част от спорния имот. Констативният нотариален акт № ..../1978 г. на непреките праводатели на ответницата се отнася за друг имот, съседен на притежавания от ищците. Другият нотариален акт № ...1/2/2002 г. на С. С. и Р. С. удостоверява права на преките праводатели на ответницата и върху спорния имот. Като се е позовал на свидетелските показания по делото, обсъдени при съпоставка и със заключението на вещото лице, първоинстанционният съд е приел, че констатациите на този нотариален акт са опровергани, т.е. С. С. и Р. С. не са могли да придобият процесния имот по силата на давност и делба. Прието е, че владението върху процесния имот е упражнявано в годините от ищците, а не от ответницата и нейните праводатели. Затова като резултат предявеният установителен иск за собственост е уважен, като съдът е коригирал единствено размера на притежаваните от ищците права. Прието е, че по отношение на имуществените отношения на съпрузите Е. Д. и П. Д., починал през 1979 г., се прилага разпоредбите на чл.14, ал.7 от СК 1968 г. /отм./, според която преживялата съпруга не получава наследствен дял от имота, т.е. нейната квота в съсобствеността е 1/2 от притежаваната от придобитата съвместно с наследодателя по давност 1/2 ид. част от имота, т.е. нейните права са върху 1/4 или 2/8 от имота. Същото би било и ако Е. и П. не са били в брак към момента на смъртта на мъжа. Затова искът на Е. Д. е неоснователен за разликата над 2/8 ид. части до претендираните 3/8 ид. части. Другата ищца В. Д. е получила по наследство от П. Д. останалата 1/4 или 2/8 ид. части от имота, но нейният иск следва да бъде уважен в рамките на заявеното, т.е. за 1/8 ид. част от имота.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, произнасяйки се по жалба на ответницата А. К. Т., като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първата инстанция.

По оплакванията във въззивната жалба е прието следното:

Прието е, че исковата молба е била редовна, тъй като в нея са изложени всички факти, от които ищците черпят права, като първата инстанция не се е произнесла по непредявен иск. Ясно са разграничени двете придобивни основания: давностно владение за ищцата Е. Д. и наследство за другата ищца В. Д..

Прието е за неоснователно оплакването, че претенцията касае идеална част от имот, а съдът се е произнесъл за реална част от този имот. В диспозитива районният съд изрично е посочил, че признава на ищците права върху идеални части - съответно 2/8 ид. части и 1/8 ид. част.

Прието е за неоснователно оплакването във връзка с чл.59, ал.1 З. /отм./ и чл.200, ал.1 ЗУТ, тъй като същите касаят реално определени части от дворищнорегулационни парцели, а съдът се е произнесъл по искове за идеални части от имот.

Прието е, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесната реална част от имот, която не е нанесена при изготвянето на ЗРП от 1993 г. Правилно са кредитирани показанията на свидетелите З. и М., които са последователни, логични и житейски правдоподобни. Двамата свидетели живеят в съседство с процесния имот и са имали наблюдения през годините относно ползването му. Не е доказано по несъмнен начин праводателите на ответницата да са осъществявали фактическа власт върху спорната част с намерение за своене след 1993 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата А. К. Т..

Жалбоподателката счита, че ищците не са предявявали иск за „установяване право на собственост върху реална част, разположена между буквите А-Б-Г-Е-Ж-З-А, означени от втората скица към заключението на основната СТЕ“, както и евентуален иск за собственост на 466/1546 ид. части от урегулирания поземлен имот. Съдът не можел служебно да се позовава на скици от заключение на СТЕ в определена конфигурация, която самите ищци не са заявили като обем на претендираните от тях права. Освен това първоинстанционният съд признал на ищците права в идеални части и реални части, без за последните да има искане по делото, а въззивният съд не отчел това обстоятелство. Не било изяснено защо след като в исковата молба и двете ищци са се позовали на придобивна давност, съдът признал това основание само за една от тях, а за втората се позовал на наследствено правоприемство. Въззивният съд не отговорил на всички доводи и възражения, съдържащи се в жалбата, а освен това не направил свои самостоятелни фактически и правни изводи. По декларативен начин съдът коментирал само оплакванията, свързани с придобивните основания на ищците, исковата претенция за идеална и/или реална част, както и доводите за възможността за придобиване по давност на процесния имот. Не били съобразени забраните по чл.59 З. /отм./ и чл.200 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот. Неправилен бил и изводът, че ищците са доказали правото си на собственост върху процесния имот. Неправилно съдът се позовал на показанията на свидетелите М. и З., които дори не индивидуализирали процесния имот. Неправилно съдът отказал да се довери на свидетелите, доведени от жалбоподателката.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по следните въпроси:

1. Относно правомощията на въззивната инстанция, включително и по индивидуализацията на процесния имот, когато правото на собственост върху него е предмет на спор между страните, която индивидуализация е направена и отразена в диспозитива на съдебното решение съгласно експертиза на вещо лице, без да има искане на страната за това до приключване на въззивното производство; Може ли въззивната инстанция да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване;

2. Предвидената възможност в чл.272 ГПК за препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждането на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи с оглед на изложените оплаквания;

3. Допустимо ли е придобиването на основание придобивна давност на реално определени части от поземлени имотни в границите на населените места, без да се държи сметка за изискванията на чл.19 ЗУТ, дори ако е допустим иск за собственост на реална част от имот, когато тази част неправилно е заснета в плана като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот; Изключението от правилото на чл.200, ал.1 ЗУТ, предвидено в ал.2, отнася ли се и за случаите на т.нар. „фактическо присъединяване“; Допустимо ли е на основание придобивна давност на идеална част от поземлени имоти в границите на населените местачрез давностно владение, осъществявано върху съответната реална част от парцела, която давност изтича след 1973 г. /след влизане в сила на З./.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т. 9 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., т.1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по втория въпрос – на т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 72 от 13.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3582/2015 г., III г. о., а по третия въпрос – на т.4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60154 от 12.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2021 г., II г. о., решение № 14 от 13.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2021 г., II г. о., решение № 60108 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 123/2021 г., I г. о., решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I-во г.о. Отделно от това и по трите въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Развити са и доводи в подкрепа на виждането, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Ответниците в производството Е. Д. Д. и В. П. Д. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По въпроса за индивидуализацията на спорния имот решението на първата инстанция, а оттам и обжалваното решение на въззивния съд, са в пълно съответствие с посоченото от жалбоподателката решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., според което индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. В настоящия случай площта на имота и сигнатурата по плана не са решаващи индивидуализиращи белези. Особеност в настоящия случай е това, че спорният имот не е нанесен в действащия кадастрален и регулационен план от 1993 г., поради което в исковата молба той е описан най-общо чрез индивидуализиращите му белези според нотариалния акт от 1978 г., издаден при действието на стария план от 1931 г., както и чрез посочване на обстоятелството, че по действащия план този имот реално е част от УПИ VII-.... от кв.20, при съседи: от северозапад [улица]; от юг – УПИ X-.... и УПИ VI-...., от изток УПИ IV-.... и УПИ IX-... и от север УПИ VIII-..... Това описание е само ориентировъчно, защото не онагледява точно разположението на имота на ищците в рамките на УПИ VII-..... Такова точно онагледяване е извършено в скицата на вещото лице по приложената експертиза, към която съдът е препратил в диспозитива на решението си. Това е обичаен начин, по който съдът процедира, когато спорният предмет на делото се индивидуализира със скица на вещо лице, която става неразделна част от решението – например решение № 23 от 23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 80/2010 г., I г. о., решение № 615 от 30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1510/2009 г., I г. о., решение № 258 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4396/2008 г., IV г. о., решение № 386 от 12.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1146/2008 г., III г. о., решение № 30 от 16.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2428/2020 г., II г. о., решение № 69 от 8.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 291/2018 г., II г. о., решение № 50021 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2130/2022 г., I г. о., решение № 350 от 5.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2009 г., II г. о. и др. При това не е нужно ищецът да иска експертиза за определяне местоположението на спорния имот, нито след това да променя петитума на исковата си молба. Както е и в настоящия случай със скицата само се дава представа за точното местоположение на спорния имот, който иначе е описан в исковата молба с възможните индивидуализиращи белези. Затова изцяло неотносима към въпроса за индивидуализацията на имота е т. 9 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която пред въззивната инстанция не могат да се предявяват нови искове или да се изменя предявеният иск по страни, основание или петитум. Дори страната изрично да поиска от съда спорният имот да бъде описан в диспозитива на съдебното решение според очертанията му в скица на вещо лице по приета техническа експертиза /което не е необходимо/, това би представлявало уточнение на предявения иск, а не неговото изменение. Затова неотносима към спора е и т.1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която разглежда невъзможността пред въззивната инстанция да се изменя предявеният иск по страни, основание и петитум. Съдът се е произнесъл в рамките на предявения иск и от друга гледна точка. Искът има за предмет правото на собственост на ищците върху идеални части от имот, който понастоящем поради непълнота в кадастралния план от 1993 г. не е нанесен като самостоятелен и реално представлява част от друг имот. Тези обстоятелства са описани в исковата молба и съдът се е произнесъл в съответствие с тях, признавайки на ищците собственост върху идеални части от реална част от УПИ VII-......

По въпросите за задължението на въззивния съд да отговори на всички доводи във въззивната жалба и да приложи императивни материалноправн норми също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Действително, мотивите на въззивния съд са лаконични, но като резултат решението му не противоречи на практиката на ВКС, свързана с тези въпроси.

По третата група въпроси, свързани с прилагането на чл.200 ЗУТ, също не е налице противоречие с посочената практика на ВКС. Потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд като резултат е потвърдил и извода на районния съд, че предявеният иск за собственост е допустим и без предварително да бъде проведена административната процедура по чл.53, ал.1, т.1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР, сега чл.54, ал.2 ЗКИР. Този извод е в пълно съответствие с т.4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Обстоятелството, че в случая съдът е признал на ищците право на собственост върху идеални части от реална част от поземлен имот не променя горния извод. Решение № 60154 от 12.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2021 г., II г. о., също е неотносимо към спора по настоящото дело. То се занимава с възможността за придобиване на идеална част от урегулиран недвижим имот на основание придобивна давност по чл.79 ЗС в хипотеза на осъществено владение на реална част от целия имот. Настоящият случай не е такъв. В настоящия случай П. Д. Д., който е бил съпруг на ищцата Е. Д. Д. и баща на другата ищца В. П. Д., е придобил по давност 1/2 ид. част от процесния имот при условие на съвладение с Н. Д. Д. /и съпругата си Е. Д./, като към момента на снабдяване с нотариалния акт по обстоятелствена проверка № ..../1972 г. имотът е бил включен в общ парцел III-..... ..... Придобива се по давност при условие на съвладение собствеността върху самостоятелен имот, включен в съсобствен парцел, и тази хипотеза няма нищо общо с придобиване по давност на собственост върху идеална част от имот чрез владение на реална част от имот. Решение № 14 от 13.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2021 г., II г. о. разглежда приложението на чл.200 ал.1 и ал.2 ЗУТ за придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот. Както подробно е обяснил първоинстанционният съд /и този извод е потвърден от въззивната инстанция/, в настоящия случай чл.200 ЗУТ въобще не се прилага, тъй като ищците не придобиват по давност реална част от поземлен имот - УПИ VII-...., а още през 1972 г., преди образуването на УПИ VII-570, при условие на съвладение е придобит по давност отделен самостоятелен имот, включен в съсобствен парцел. По същите съображения неотносими към настоящия случай са и решение № 60108 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 123/2021 г., I г. о. и решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I-во г.о., които също са свързани с прилагането на чл.200 ЗУТ.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. По поставените въпроси има практика на ВКС, с която въззивният съд като резултат се е съобразил, а разглеждането на делото по същество от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. При прочита на въззивното решение не се откриват груби нарушения на закона и правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение