Определение № 2251 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4760/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С. А. К. от [населено място], чрез пълномощниците си адвокат М. Д. - К. и адвокат К. Б., обжалва в срок въззивното решение № 1070 от 19.07.2022 год. по гр. д. № 2542/2021 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 1117 от 7.07.2021 год. по гр. д. № 10626/2020 год. на Пловдивския районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касатора против Община Пловдив иск за признаване за установено, че общината не е собственик на 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 274 кв. м., с административен адрес [населено място], [улица], като неоснователен. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГП, с искане за неговата отмяна. В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като формулира следните въпроси: 1. Съответства ли на целта и духа на закона подход на националните съдилища, при който изводите им за това дали отчуждаването на даден имот следва да се счита за отменено са базирани единствено на неспазване на формалното изискване за подаване на искане за отмяна на отчуждаването, без да бъдат съобразени поведението на бившия собственик и на държавата /общината/ след влизане в сила на приложимия реституционен закон? 2. Съответства ли на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и на обективираното в нея изискване за пропорционалност подход на националния съд, при който само заради липсата на подадено искане за реституция в установения в чл. 4 ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС 6-месечен срок за отмяна на отчуждаването, е прието, че отчуждаването не е отменено, въпреки че в продължение на повече от две десетилетия /23 години/ след приемане на реституционния закон лицето, собственик на имота преди отчуждаването, е упражнявал фактическа власт върху него и е плащал в полза на общината местни данъци и такси за него? 3. Следва ли при разглеждане на въпроса дали отчуждаването по отношение на имот, отчужден по ЗТСУ /отм./, националните съдилища да извършат детайлен анализ на това първо дали е налице изобщо обществен интерес и дали е спазен балансът между индивидуален и обществен интерес ? Поддържа довод, че поставените въпроси са обусловили правните изводи на съда, по тях няма съдебна практика, а са от съществено значение за изхода на спора, поради което е релевирано горното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответната Община Пловдив, чрез процесуалния й представител П. Г., в представения писмен отговор оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване поради липса както на общата предпоставка, така и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба по съображения за правилност на обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният отрицателен установителен иск за собствеността на спорния имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че с оглед твърдението на ищеца за притежаване на 1/2 ид. ч. от имота, съгласно представения нотариален акт от 1982 год. и оспорването на това право от ответната община със съставения акт за общинска собственост, за ищеца е налице правен интерес от предявения иск. По отношение тежестта на доказване на придобиване от ответника на оспорваното му право, въззивният приел, че въз основа на събраните по делото доказателства се установява отчуждаването на спорния имот в полза на държавата през 1984 год. със заповед № СД-177 от 26.06.1984 год. на ОбНС – Пловдив., издадена на основание чл. 95, вр. с чл. 98 ЗТСУ /отм./ за строителство на жилищен блок 1600 „Въстанически”. В заповедта е посочен и начина на обезщетяване на касатора, ищец, един от собствениците на имота – с двустаен апартамент. За отчуждения имот е съставен АДС № 1262/1984 год. Позовавайки се на уредбата на ЗВСОНИ по ЗТСУ… относно възстановяване на собствеността върху имоти, отчуждени по ЗТСУ /отм./ относно предпоставките, предвидената процедура и фактическия състав на реституцията, въззивният съд приел, че притежаваната от ищеца 1/2 ид. ч. от дворното място, която е придобил по разпоредителната сделка от баща му през 1982 год., е останала в патримониума на държавата, тъй като искане за отмяна на отчуждаването й не е направено в предвидения в закона срок от ищеца. Отмяна на отчуждаването със заповедите от 19.08.1992 год. касае отчуждената собственост на А. К. като наследник на Н. К., извън разпоредената в полза на сина му С. К., за което първият е бил обезщетен парично. При установените факти за проведено отчуждително производство на имота през 1984 год. и липса на отмяна на отчуждаването по отношение на спорната 1/2 ид. ч. от дворното място, принадлежаща на ищеца, в процеса на разграничение на собствеността между държавата и общините съгласно параграф 7 ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОбС собствеността върху нея е преминала от патримониума на държавата в този на общината, за което е съставен и акт за общинска собственост през 1999 год. Обстоятелството, че построяването на жилищния блок не засяга спорния имот е неотносимо към спора, още повече, че предвижданията на действащия регулационен план са за отреждане на голяма част от имота за разширение на улица. С оглед на тези съображения въззивният съд приел, че спорният имот е придобит от общината по силата на извършено отчуждаване по реда на чл. 95 ЗТСУ /отм./ и параграф 7 ПЗР на ЗМСМА. Изводът е обоснован въз основа на установения по делото факт, че отчуждаването не е отменено относно притежаваната от ищеца, сега касатор 1/2 идеална част от дворното място, а издадените заповеди от 19.08.1992 год. за отмяна на отчуждаването касаят части от построените върху него сгради, които не са били предмет на разпореждането в негова полза. С оглед изложените от въззивния съд съображения, поставените от касатора въпроси не са обуславящи правните му изводи по предмета на спора за собствеността на процесния имот. За да приеме, че ответната община е доказала поддържания от нея придобивен способ, въззивният съд се е позовал на разпоредбите на реституционния закон, в който е предвидена процедурата по възстановяване на собствеността върху отчуждените имоти, начало на която е подаването на искане за това в предвидения в закона срок. Неспазването на същата изключва да се приеме обратен извод от направения в обжалваното решение, тъй като законът не предвижда други предпоставки като съобразяване на поведението на бившия собственик и на държавата/общината, като упражняване на фактическа власт и плащане на данъци и такси за имота, респ. наличие на обществен интерес. Такива доводи в производството не са и релевирани, и съдът не се е произнасял, поради което и фактическите му и правни изводи не са обусловени от тях. Освен липсата на общата предпоставка за обосноваване на касационното обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, за пълнота на изложението следва да се посочи, че е налице съдебна практика, в т. ч. и задължителна, по въпроса относно редът за връщане на отчужден за благоустройствени мероприятия недвижим имот, а именно по специалния ЗВСНОИ по ЗТСУ…, както и за последиците от неспазването му /напр. решение № 373 от 30.05.2007 год. по гр. д. № 43/2006 год., V г. о., ВКС, ТР № 4/24.06.1993 год. по гр. д. № 3/93 год. на ОСГК на ВС и други/. Освен това, липсата на изрично позоваване от съда на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи не означава несъобразяване с разпоредбите й. А поставеният в тази връзка в изложението въпрос дали съответства извода във въззивното решение, и по-конкретно подходът на съда за него, с изискването за пропорционалност, също не може да обоснове наличие на общата предпоставка за допускане на обжалването, тъй като изводът е направен въз основа установените факти и приложението на материалния закон. При така формулирания въпрос настоящият състав намира, че е налице твърдение за противоречие с Конвенцията, което представлява довод за неправилност, който не може да се обсъжда в настоящето производство, нито да обоснове наличие на основание за допускане на касацията. Същото съображение е относимо и по въпроса за необходимостта от детайлен анализ за наличие на обществен интерес и спазване на баланс между индивидуалния и обществения интерес. Каквото и съдържание да е вложено в него, то се установява от самото решение, че съдът е обсъдил доказателствата относно отчуждаването на имота, липсата на отмяна на същото, както и предвижданията на действащия регулационен план, т. е. наличие на отреждане в обществен интерес е налице и към момента, макар и този факт да е неотносим към спора за собствеността на претендираната 1/2 ид. ч. от имота, с оглед поддържаното от ответната община придобивно основание – отчуждаването по ЗТСУ /отм./ за благоустройствено мероприятие и липса на отмяна на същото по специалния закон. Наличието на същото е обосновано въз основа преценката на събраните по делото доказателства и тя не може да бъде проверявана в настоящето производство. Развитите от касатора съображения за неправилност и необоснованост на изводите на съда в обжалваното решение поради противоречие със закона и практиката, вкл. тази на ЕСПЧ не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата, в каквато насока са изложените съображения в изложението. Поставените въпроси не обуславят наличието на тази обща предпоставка за наличие на основание за допускане на касационното разглеждане, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се обсъжда дали е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Независимо от това, при наличие на съдебна практика по въпроса за реда за реституция на недвижими имоти по специалния закон, който е относимия за изхода на спора, е изключено наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Други съображения относно произнасяне по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 на ТР № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС не са изложени. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, в частност релевираната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по предявения отрицателен установителен иск, като е обсъдил събраните доказателства във връзка с доводите на страните и е изложил съображенията си в постановеното решение въз основа на закона и съдебната практика. При прочита на същото не се установява порок, който да обоснове очевидната неправилност като основание за допускане на касация – не е приложена нито отменена, нито несъществуваща разпоредба на закон, нито е вложен смисъл, различен от вложения в нея, не е допуснато такова съществено процесуално нарушение, което да е обосновало изхода на спора за собствеността на спорния имот в лицето на общината. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на ответната община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., които касаторът следва да понесе с оглед изхода на настоящето производство. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение