Определение № 157 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. А. Б. против решение № 158 от 29.06.2020 г. по гр.д.№ 240/2019 г. на Окръжен съд-Смолян в частта, с която е потвърдено решение № 22/17.01.2019 г. по гр.д.№ 398/2018 г. на РС-Смолян в частта, с която той е осъден да плати на Р. С. Б. и Л. С. М. по 6221,41 лв., представляващи припадащият им се дял – по 2/15 ид.ч. за всяка от цената на продадената дървесина от извършената сеч през 2014 – 2015 г. в съсобствените им имоти № ... по картата на възстановената собственост за м. „Б., имот № ... в м. „К.“, землището на [населено място] и имот № ... в същото землище, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 10.04.2018 г. до изплащането им. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в необсъждане на доказателства, липса на самостоятелни изводи на въззивната инстанция по съществото на спора и необсъждане оплакванията и доводите във въззивната жалба. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, като се твърди противоречие със съдебната практика – ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС ВКС относно задълженията на въззивната инстанция да разгледа спора по същество, като формира самостоятелни изводи от доказателства по делото и да обсъди всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Ответниците оспорват касационната жалба и доводите в нея. Считат, че съда е изпълнил задълженията си да обсъди относимите към спора доказателства и оплаквания във въззивната жалба, поради което молят да не се допуска касационно обжалване. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: От доказателствата по делото се установява, че ищците са наследници на Б. С. Б., починал на 27.05.1960 г. С решение № 3/26.06.2000 г. и решение № 7/07.07.2000 г. са им възстановени трите съсобствени горски имота. След възстановяването, наследниците са продали с н.а. № ... г. общо 20 % / т.е. 1/5 ид.ч./ от трите имота на трето лице. Останалите 4/5 ид.ч. от трите имота се разпределят между тримата преки наследници на общия наследодател. Ищците са низходящи на дъщерята И., починала на 19.12.1935 г., като преки наследници на сина й С. Д., починал на 13.09.2014 г. Всяка от тях притежава по 2/15 ид.ч. С исковата молба се претендира продажната цена на изсечена дървесина за припадащият се дял на ищците - по 2/15 ид.ч. за периода 2014-2015 г. От СЛТЕ е установено, че чистата стойност на реализирания доход от продажба на дървесина след приспадане на разходите е 46 211,60 лв. С организацията на сечта се е занимавал касатора, като е установено, че той е получил полагащите се суми за изсечената дървесина от М. К. в качеството му на ЕТ, по отношение на който иска е отхвърлен с влязлата в сила част от решението. По тези обстоятелства страните не са спорели. Спорно е дали цялата реализирана сума се отнася за процесния период. Касатора стеснява обхвата на периода от смъртта на прекия наследдател на ищците С. Д. – 13.09.2014 г. до м. май 1015 г. Действителният период по исковата молба обаче е за целите 2014 и 2015 г. Втория спорен въпрос е дали част от претендираните суми от ищците са платени на съпруга на ищцата Л. М. – Ю. М.. Не е спорно, че за сечта след м. май 2015 г., ищците са получили припадащите им се суми. Св. М., живееща на съпружески начала с касатора е дала показания, че през м. декември 2014 г. Б. е дал на Ю. М. в дома си сумата 2450 лв. и през май 2015 г. - още 2200 лв., но не може да посочи за сеч от кой период е. Представен е и приходен касов ордер, изплатен на Ю. М. за сумата 4662 лв. РС е приел, че не е доказано плащане на посочените суми, тъй като не е дал вяра па показанита на св. М., а и те са неконкретни. За касовият ордер, РС е приел, че не установява, че е дадена посочената сума от ответника и за сечта, за която се претендира припадащата се на ищците част. Въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението във въззивната жалба, подадена от Б. Б., че част от претендираните от ищците суми са изплатени на баща им преди да почине, тъй като претенцията касае продадена дървесина след 13.09.1014 г. Най ранния позволителен билет за сеч, посочен в исковата молба е от 28.08.2014 г., но релевантно за претенцията е кога е реализирана и продадена отсечената дървесина, което се установява от данните в превозните билети, съобразени от СЛТЕ. Съдът е приел, че е недоказано възражението, че претендираните суми касаят дървесина, добита преди смъртта на бащата на ищците, която му е изплатена на него. Съдът е приел, че това възражение е недоказано, като се е позовал на представените документи за сеч и анализа им от СЛТЕ. Въззивната инстанция е приела, че при доказателствена тежест за ответника, той не е доказал извършени частични плащания от ответника на пълномощника на ищците през м. декември 2014 г. и м.май 2015 г., защото свидетелката М. е в близки отношения с ответника, а и защото тя не установява за коя сеч в кой период се отнасят сумите, за плащането на които разказва. Относно ордера за сумата 4662 лв., въззивният съд е приел, че изплатената сума не касае процесния период, в него не е посочено от кой е издаден и за какво е. Съдът е коментирал и съдържанието на ордера, което не съответства на писмените документи, касаещи плащания за сеч за процесния период. Позовал се е и на становището на ответника К. в този смисъл. В тази връзка е безспорно, че К. и ищците чрез пълномощника си Ю.М. са имали отношения е преди 2014 г. и след 2015 г. Предвид изложеното, не кореспондират на мотивите към решението на възивният съд твърденията, че обжалваният съдебен акт противоречи на съдебната практика, изискваща съдът да изгради собствени изводи от събраните доказателства. Както бе посочено, такива изводи са формирани. Не кореспондира на мотивите на решението и твърдението, че решението противоречи на съдебната практика, изискваща въззивната инстанция да обсъди оплакванията и доводите във въззивната жалба. Въззивната инстанция е изпълнила това си задължение. Следва само да се отбележи, че претенцията е за цялата 2014 и 2015 г. Касаторът не доказва плащане и към наследдателя ищците, а за извършената реално сеч след смъртта му дори позволителните билети да са били издадени малко по-рано и реализираната цена от тях отговаря ответника – сега касатор предвид установеното за безспорно, че до май 2015 г. той се е занимавал с организиране на сеч в съсобствените имоти, договаряйки с първия ответник К.. Следователно наведеното от касатора основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие със задължителната съдебна практика, изискваща въззивната инстанция да направи собствени изводи от доказателствата по наведените доводи и оплаквания във въззивната жалба не е налице. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят деловодни разноски в доказания размер с договора за правна помощ – 1450 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение