Определение № 2172 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 751/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. К., подадена чрез процесуален представител адв. Т. В. против част от решение № 6562/31.10.2025г. постановено по в.гр.д. № 13015/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваната част от въззивното решение, след частична отмяна на първоинстанционно решение № 15520/12.08.2024г. постановено по гр.д. № 11069/2023г. по описа на Софийски районен съд е постановено друго, с което на основание чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявения от И. П. К. с ЕГН [ЕГН] срещу Регионална дирекция по горите – София иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над присъдената от 15000 лева до пълния претендиран размер от 40000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие травматично увреждане – скъсване на супраспиналния мускул на дясното рамо, настъпило във връзка с трудова злополука на 02.09.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на настъпване на увреждането – 02.09.2020г. до окончателното плащане на сумата. В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено и с която искът е уважен до размера от 15000 лева, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. В жалбата си И. К. поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, а предявеният иск да се уважи в пълен предявен размер. Касационният жалбоподател поддържа, че при определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд макар да е изброил критериите за определянето му, ги е приложил неточно, без да съобрази в пълна степен задължителните указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени в съдебната практика, съобразени с конкретните установени по делото обстоятелства. Неправилно в тази връзка е определил времетраенето на физическите болки и страдания, като не е съобразил заключението на СМЕ, игнорирал е събраните по делото свидетелски показания и медицинска документация. В неправилен аспект и на база предположения, а не на установени по делото факти е съобразил критерия възраст на пострадалия. Като резултат поддържа, че въззивният съд неправилно е намалил размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът по касация Регионална дирекция по горите – София не е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, за да постанови решението си е приел за установени следните факти: между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „старши специалист-горски инспектор“ в Регионална дирекция по горите – София. На 02.09.2020г. по време на проверка на общинска горска територия в [населено място], община Чавдар, И. К. е свалил клон от дърво, който е пречел на извършването на проверката, вследствие на което е получил силна болка в дясното рамо. С разпореждане № 30790/05.10.2021г. на НОИ на основание чл. 55, ал. 1 от КСО настъпилия инцидент е признат за трудова злополука. Разпореждането е потвърдено с Решение № 1040-21-1091/2021г. на Директора на ТП на НОИ-София, което от своя страна е било потвърдено с влязло в сила решение постановено по адм.д. № 11362/2021г. на АССГ. От прието по делото заключение на СМЕ, което кредитирал като обективно, компетентно дадено и всестранно, въззивният съд приел за установено, че на 02.09.2020г. по време на работа ищецът е получил скъсване на супраспиналния мускул на дясното рамо. Направен е опит увреждането да се лекува консервативно с три инжекции, но без резултат, поради което е извършена операция за възстановяване на разкъсаното сухожилие. Самата операция се е изразявала в тенопластика и фиксиране на сухожилието с анкер към костта, като по този начин се възстановява целостта на сухожилието. Увреждането било съпроводено с болки и страдания за около 6 месеца, като през първите 20 дни болките са били с по-интензивен характер. Според експерта, ищецът ще има болки от ревматоиден характер в продължение на около 3-4 години, считано от датата на изготвяне на експертното заключение. Констатирал е и че здравословното състояние на ищеца е стабилизирано, същият няма затруднения в движението на дясното рамо, но при по-голямо натоварване на дясното рамо или при промяна на времето, ще продължи да изпитва болки в следващите 3-4 години. В обясненията си вещото лице е пояснило, че К. е изпитвал болки при движение на ръката, при вдигане на тежести и е имал ограничения на движението на ръката. Посочил е още, че поставеният на ищеца анкер остава през целия живот, както и че непосредствено след операцията не е имал нужда от чужда помощ. Полученото увреждане не е съставлявало опасност за живота на пострадалия. Обсъдил показанията на свидетелката К. /дъщеря на ищеца/, за установено по делото от които приел, че непосредствено след инцидента ищецът започнал да ходи на инжекции в Чирпан, но тъй като те не помогнали, по лекарско предписание се обърнал към специалист в София. Посетил ортопед в болница "Софиямед", където била извършена и операция. Преди операцията баща й не е можел да шофира, което било сериозен проблем за него като деен човек. След операцията баща й се чувствал зле, изпитвал силни болки и за около десетина дни след операцията останал при свидетелката в София. През това време е спял на фотьойл, защото не е издържал да лежи в легло. Не е можел да спи изобщо през първите дни, а майка му е помагала за къпане. Ползвал е болнични няколко месеца, през които продължавал да се оплаква от болки и трудно повдигал ръката си. Към момента състоянието му било по-добро, но при промяна на времето изпитвал силни болки, които му пречели да спи. Поръчвал си специален крем от Холандия за облекчаване на болката. Пазел ръката си и изпитвал страх да вдига тежки неща, въпреки че преди злополуката обичал да строи, като към момента работи от около година и се опитва да шофира въпреки, че избягва да го прави вечер. Въззивната инстанция приела, че тези свидетелски показания са логични, последователни и съответстващи на останалия събран по делото доказателствен материал, поради което кредитирал същите като достоверни. Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд извел, че спорни по делото са въпросите налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат и за размера на обезщетението за неимуществени вреди. За да обоснове неоснователност на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, съобразил, че намаляване на отговорността на работодателя може да има само при доказано съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Взел е предвид, че ответникът, носещ доказателствената тежест за доказване на възражението си, не е ангажирал доказателства по делото за поведение на работника, което при допусната от него груба небрежност да е допринесло настъпването на вредите. Подчертал, че ищецът не е допуснал груба небрежност като е свалил клона, защото част от трудовата му функция се изразявала именно в извършване на проверки по спазване на разпоредбите за отсичане, добив, превоз и пр. на дървесинен материал, а в конкретния случай той не е могъл да извърши проверката без да свали клона, т.е. не е съществувала възможност за служителя да заобиколи препятствието, в който смисъл е било обосновано възражението за съпричиняване от работодателя. Въз основа на извършена преценка на конкретните обективно установени по делото обстоятелства – видът на телесното увреждане; обстоятелствата, при които е настъпило; състоянието на пострадалия при получаване на увреждането и след проведеното оперативно лечение и възстановителния период; продължителността на болките и страданията и последиците от увреждането; икономическото положение в страната и преобладаващата практика на Върховния касационен съд по чл. 200 от КТ за сходни по тежест увреждания, при които функционалното възстановяване е пълно или почти пълно, но има временно или периодично изпитване на болки и дискомфорт, определил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на ищеца в случая възлиза на 15000 лева. Обсъдил в тази връзка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и извел извод, че понесените непосредствено след злополуката болки и страдания от ищеца /в първите 6 месеца след злополуката/ и след оперативната интервенция и продължителния възстановителен период, при ищеца е постигнато пълно възстановяване на целостта на увреденото сухожилие и постигнат нормален обем на движенията на ръката, което отчел като съществена разлика от злополуките, които водят до трайни осакатявания или значителна загуба на работоспособност; бъдещите болки от ревматоиден характер приел, че са проявими при специфични условия /при промяна на времето или по-голямо натоварване/ и са с прогноза за ограничен във времето характер /3-4 години/, а не постоянни и вечни; съобразил възрастта на пострадалия /61 г./ като фактор, влияещ на възстановителния процес и предразполагащ към общи ревматоидни оплаквания; отчел също липсата на доказателства за трайно негативно отражение върху психичното здраве или социалния живот на увредения, като посочил, че пострадалият е възстановил трудовата си активност и шофира. Отбелязал, че размерът на обезщетението не може да бъде завишен поради наличието на поставен анкер, тъй като същият не причинява какъвто и да било дискомфорт на ищеца. Така извел решаващ извод, че определеният размер съответства на обезщетения, присъждани от ВКС за по-сериозни, но функционално възстановими увреждания, или за увреждания с трайни, но не водещи до съществена неработоспособност последици и е справедлив. За разликата до пълния предявен размер на претенцията от 40000 лева, обосновал, че искът не е доказан по размер и е неоснователен, в който смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът И. П. К. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси: 1/ Следвало ли е въззивният съд при установяване продължителността на претърпените неимуществени вреди да включи и времевия период от 08.03.2021г. до 12.03.2024г. /от изтичане срока на болничните листове за временна нетрудоспособност до извършения преглед на доверителя ми от вещото лице/, като време, в което такива са били търпени от ищеца?; 2/ Следвало ли е въззивният съд при преценка на критериите за определяне на обезщетение за неимуществени врели по реда на чл. 52 от ЗЗД да обсъди иначе установения факт – че увреждането от трудовата злополука засяга именно дясната раменна става, водеща до промяна функционирането на дясната ръка? и 3/ Следвало ли е съдът при установяване на неимуществените вреди да изгради извод, че ревматоидните болки, пряка последица от трудовата злополука, имат хроничен характер, а не се проявяват, цит. „при специфични условия“ и да разграничи същите от ревматоидните болки, които понякога съпътстват възрастен човек; следвало ли е съдът да прецени, че промяната на времето и натоварванията на дясната ръка/рамо са неизбежни, обичайни, периодични събития, а не специфични такива?. Поддържа, че въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/1968г. и решение № 148/19.10.2012г. по т.д. № 39/2012г. на ВКС, II ТО – по третия въпрос. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Въпросите са за приложението на чл. 52 от ЗЗД и са поставени от касатора с довод, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди в случая не е справедливо и занижено по размер и конкретно при определянето му въззивният съд не е взел предвид целият период от време, в което са търпени болките и страданията; не е съобразил вида на увреждането и негативното му отражение в бита и работата на ищеца, както и не е съобразил, че изпитваните ревматоидни болки имат хроничен характер. Въпросите са включени в предмета на делото по значим за изхода му начин. Ето защо покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Дадените от въззивния съд по тях разрешения обаче не са в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, както и с практиката на Върховния касационен съд, а са съобразени с дадените по последователен начин в нея решения. Не е налице съответно специалният критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на който жалбоподателят се позовава, нито приложно поле на касационното обжалване. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че на основание чл. 212 от КТ, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ се определя от съда по справедливост. В ППВС № 4/1968г. и в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК са определени критериите за понятието "справедливост", като е изяснено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, относими към конкретния случай, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на травматично увреждане са: характерът на увреждането, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка и при съобразяване с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на деликта, да се определи справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Преценката на въззивния съд в случая за справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди не е формална, а основана на конкретните, приети за установени по делото обстоятелства, които са критерии по чл. 52 от ЗЗД, и техния съвкупен анализ. Тази преценка е основана, както на вида на увреждането и отражението му върху живота на ищеца, така и на продължителността във времето, в което ищецът е търпял болките и страданията. Въззивният съд е основал решението си на база конкретното увреждане на здравето – скъсване на супраспиналния мускул на дясното рамо, като е съобразил, че то е било съпроводено с болки и страдания за около шест месеца, по-интензивни през първите 20 дни, както и бъдещите болки и страдания от ревматоиден характер в продължение на следващите 3-4 години. Взел е предвид, че състоянието на ищеца е стабилизирано към момента, движенията на рамото са в норма и няма затруднения в същите. Така, въззивният съд е отчел целият период от време, в което са търпени болките и страданията, а доказателства, че изпитваните от ищеца ревматоидни болки имат хроничен характер не е обсъдил, защото по делото не са били събрани такива. Оплакванията на касатора за неправилна оценка на относителната тежест на отделните обстоятелства и грешка в отчитането на степента и отражението им върху живота на ищеца, довела до занижен размер на обезщетението, както и за необоснованост на изводите за интензитета на ревматоидните болки, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение