Определение № 1341 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4481/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 625 от 27.06.2022г. по гр.д. № 168/2022г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 261162 от 26.10.2021г. по гр. дело № 3925/2020г. на Бургаски районен съд. С него е допусната съдебна делба между Г. П. Б., Т. М. М.-Б., А. Д. Р. и Н. Д. Т. на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** с адрес: [населено място] пл. “Св.св. К. и М.“ №3, находящ се в сграда с идентификатор ****, със смесено предназначение, построена в имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния имот - за здравни и социални услуги, с площ 51 кв.м., с принадлежащото му избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата, при дялове: 30,33/51 ид.ч. за Г. Б. и Т. Б. в режим на съпружеска имуществена общност, 15,5025/51 ид.ч. за А. Р. и 5,1675/51 ид.ч. за Н. Т.. Касационната жалба е подадена от А. Р. и касае квотите на съделителите. За обосноваване достъпа до касационно обжалване касаторът са поставени правните въпроси: 1/ за задължението на въззивната инстанция при постановяване на съдебния акт да се произнесе по всички доводи на страните, да анализира всички събрани доказателства в съвкупност и да направи собствени фактически и правни изводи; 2/ при въведено в процеса твърдение за противоречие на правна сделка с правилата на морала поради нееквивалентност на насрещните престации, длъжен ли е въззивният съд да назначи вещо лице за определяне пазарната цена на имота към датата на сделката. Спрямо тези въпроси се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се и че решението е явно необосновано и като като такова очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба Г. Б. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответницата Н. Т. не изразява становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба във фазата по допускането. Спорът пред въззивната и настоящата инстанция е относно дяловете на съделителите. Предмет на делбата е самостоятелен обект в сграда в [населено място], [улица], който представлява магазин - аптека. Установено е от писмените доказателства, че към 1997г. единствен собственик на магазина на партерния етаж в сградата, с площ 51 кв.м., е Д. А. Р.. С нотариален акт от 1998г. Д. Р. продава на Г. Б. 1/3ид.ч. от магазина за сумата от 5 300 000лв. неденоминирани. Към този момент Г. Б. е в брак с Т. М.-Б., поради което тази идеална част представлява съпружеска имуществена общност. През 2004г. Д. Р. продава на Г. Б. още 3 кв.м. от магазина за сумата 1 600лв. С оглед на това е направен извод, че Д. Р. е останал сбоственик на 31 кв.м., а Г. Б. е придобил 20 кв.м. от помещението. Д. Р. е починал през април 2004г. и негови наследници са съпругата му Д. Р. и дъщерите А. Р. и Н. Т.. С постановление за възлагане от 2018г. Г. Б. купува 10,33/51 кв.м. ид.ч. от магазина, като това е делът на Н. Т.. През 2021г. е починала Д. Р. и нейните идеални части са наследени поравно от дъщерите й, при което всяка е получила по 5,1675/51 ид.ч. След постановяване на първоинстанционното решение с нотариален акт от 11.02.2022г. Н. Т. е продала своята идеална част на Г. Б.. Въз основа на това съдът е заключил, че след тази последна продажба делбеният имот се притежава от Г. и Т. Б. с дял 35,4975/51 ид.ч. в СИО и А. Р. с дял 15,5025/51 ид.ч. По-нататък съдът е разгледал и отхвърлил наведените от А. Р. възражения за нищожност на договора за покупко- продажба от 03.11.1998г., с който е продадена на Г. Б. 1/3 ид.ч. от имота, както и на договора за продажба на 3 кв.м. от 18.08.2004г. поради това, че са сключени в нарушение на чл.152 ЗЗД, вр.чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД. Твърди се, че това не са действителни продажби, а предварително уговорен начин за връщане на заеми, дадени от Г. Б. на Д. Р.. За доказване на това жалбоподателката се позовава на договор за заем от 01.11.1998г., като твърди, че по силата на този договор Г. Б. в качеството си на едноличен търговец ЕТ“КОЛЛ-Г. Б.“ се е задължил да предостави на Д. Р. заем от 10 000 щатски долара със срок за връщане 2 години, като няма данни дали тази сума действително е предадена на Д. Р.. Договорът за продажба на 1/3 ид.ч. от магазина е сключен два дни по-късно. Според решаващия съд тези твърдения не отговарят на съдържанието на цитирания договор за заем. Според текста на договора ролите на страните са разменени - Д. Р. е заемодател, а Б. - заемополучател. При тези доказателства е несъстоятелно твърдението, че договорът за продажба е сключен в нарушение на чл.152 ЗЗД. От договора не следва извод, че Г. Б. е отпуснал заем и че при невръщането му, което е след 2 години, ще му бъде прехвърлена собственост върху имота. Също така, липсва еквивалентност между дадената в заем сума от 10 000щ.д. и продажната цена от 5 300 000лв.; не са идентични и страните по двата договора. Съдът е намерил за неоснователно и възражението за нищожност на сделките поради противоречие с добрите нрави, обусловено от твърдение за значителна нееквивалентност на насрещните престации.Посочил е, че преценката дали е налице накърняване на добрите нрави се извършва за всеки отделен случай, като се съобразят както спецификата на правоотношението, което страните са установили помежду си, така и всички останали факти, свързани със съответната сключена между тях сделка. При извършената такава преценка в настоящия случай съдът е установил, че се касае до два договора за продажба съответно на 1/3ид.ч. и на 3кв.м. от един и същ недвижим имот, които са по естеството си двустранни, консенсуални и възмездни договори, като по принцип насрещните престации следва да са равностойни/еквивалентни. Уговорената продажна цена за 1/3 ид.ч. е 5 300 000лв., при данъчна оценка 5 275 500лв., т.е. цената е приблизително равна на данъчната оценка. По втория договор 3 кв.м. са продадени за 1600лв. при данъчна оценка 1125,92лв., което е цена над данъчната оценка. Въз основа на това и съобразявайки съдебната практика за този вид нищожност, която изисква нееквивалентността да е явна, значителна и практически да е сведена до нула престацията на едната страна, а такъв би бил случая при цена под данъчната оценка, въззивният съд е отхвърлил и това възражение и е потвърдил първоинстанционния акт като краен резултат. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о, намира следното: Въпросът за задължението на въззивната инстанция при постановяване на съдебния акт да се произнесе по всички доводи на страните, да анализира всички събрани доказателства в съвкупност и да направи собствени фактически и правни изводи, е поставен от касатора в контекста на оплакванията, че съдът е игнорирал твърденията и доказателствата, касаещи възражението за нищожност на двата договора поради нарушаване забраната на чл. 152 ЗЗД. Всъщност въззивният съд е разгледал това възражение, анализирал е доказателствата и е изложил своите мотиви по него. Несъгласието на жалбоподателката с тях не е основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъдил изрично изявленията на съделителя Г. Б., дадени в негови писмени обяснения пред полицията, където признава, че е давал заеми на сем. Р. след смъртта на бащата, тъй като те непрекъснато имали нужда от финансови средства и поради опасението да не се появят кредитори с претенции към съсобствения имот, експлоатиран от него като аптека. Той сочи, че погасяването на задълженията по заемите тръгнало и по линия на прехвърляне на идеални части от помещението. Тези обяснения са обсъдени от първата инстанция, която е приела, че е налице хипотезата на даване вместо изпълнение и сделката не е нищожна, тъй като страните са желаели да настъпи нейното действие. Въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, включително и към тези. Поради изложеното не може да се приеме, че е допуснато отклонение от посочената практика на Върховния касационен съд. Вторият въпрос касае възражението за нищожност на двете сделки от 1998г. и от 2004г. поради нееквивалентност на насрещните престации и неуваженото от въззивния съд искане за назначаване на експертиза за определяне пазарната цена на имота към датата на сделките. Вярно е, че такова искане, направено за първи път пред въззивната инстанция, е отклонено като преклудирано по чл. 266 ГПК, но същевременно въззивният съд е дал разрешение на възражението за нееквивалентност като се е обосновал с данъчните оценки на продадените части от имота, което прави ненужно събирането на доказателства за пазарната цена. Следователно по този въпрос също липсва основание за достъп до касационен контрол. Настоящият състав счита, че е налице съмнение за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съдът е приел, че към настоящия момент, предвид извършената продажба от Н. Т. в полза на Г. Б., като съсобственици и съделители се легитимират семейство Б. и А. Р., но същевременно е потвърдил първоинстанциония акт, в който делбата е допусната и с участието на Н. Т.. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.