Определение № 369 от 12.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 169/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. А., подадена чрез процесуалния й представител адв.А. Д. от САК срещу въззивното решение № 5099 от 24.8.2020 г, постановено по гр.дело № 7886/2019 г по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Трети „В“ състав, с което е потвърдено решение № 569006/21.12.2018 г по гр.дело № 21888/17 г на СРС, Първо ГО, 29 състав, поправено с решение от 5.4.2019 г, постановено по реда на чл.247 ал.1 ГПК, с което А. е осъдена да заплати на Министерство на вътрешните работи на основание чл.236 ал.2 ЗЗД сумата 4404 лв, представляващо обезщетение за ползването на ведомствен недвижим имот-апартамент № 16 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за периода 31.3.14 г-31.3.17 г. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Ответникът по касационната жалба Министерство на вътрешните работи оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител юрисконсулт Ц. Ш..Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендира юрисконсултско възнаграждение. Предявеният иск е с правно основание чл.236 ал.2 ЗЗД. С обжалваното въззивно решение е прието, че въз основа на заповед за настаняване от 6.1.95 г на началника на управление „Тил“ МВР е сключен договор за наем, по силата на който на ответницата е отдаден под наем ведомствен имот-частна държавна собственост, представляващ апартамент № 16 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу задължението за заплащане на наемна цена.На 12.4.2006 г е сключен нов договор за наем за срок от 3 години, а с анекс от 31.10.2006 г е определена нова месечна наемна цена.С писмо от 10.11.11 г на МВР, Дирекция „Управление на собствеността“ е оставено без уважение заявлението на ответницата да сключи договор за пожизнено ползване на наетото жилище, поради обстоятелството, че не отговаря на изискванията за това и е поканена в срок до 1 месец да освободи доброволно наетото жилище, като до освобождаването му следва да заплаща обезщетение в размер на пазарната наемна цена на основание пар.4 ал.3 ПЗР на ЗДС.Издадена е заповед за изземване на жилището, тъй като ответницата не го е освободила доброволно.Според приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-икономическа експертиза е установено, че пазарната наемна цена на жилището възлиза на сумата 4404 за времето от 31.3.14 г-31.3.17 г.Искът по чл.236 ал.2 ЗЗД е уважен за тази сума, която ответницата А. е осъдена да заплати на МВР, тъй като Дирекция МТОСО е заличена, без да е предвидено изрично правоприемство, доколкото същата е част от структурата на МВР.Всички права и задължения на дирекцията са са преминали към министерството. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност. Формулирани са следните въпроси: 1.Притежава ли ищеца активна процесуална легитимация по иска по чл.236 ал.2 ЗЗД и от какво се обуславя легитимацията му. По отношение на този въпрос се подържа касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК-противоречие на въззивното решение с други влезли в сила решения на съдилищата.Такива актове не са представени от касатора. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: Не е налице соченото касационно основание.Касаторът се позова на отменена правна норма, която в случая не може да намери приложение.Със промените, извършени в касационното производство, обн.в ДВ бр.86 от 27.10.2017 г нормата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК в този й вид не съществува.Не е предвидено касационното основание „противоречие с практиката на съдилищата“.Разпоредбата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК понастоящем предвижда наличието на материалноправен или процесуалнопрвен въпрос като основание за допускане на касационно обжалване, който да е разрешен в противоречие с актове на КС и на Съда на ЕС.Касаторът обаче не твърди подобно противоречие, а сочи отмененото основание-противоречие с практиката на съдилищата. 2.Спазено ли е задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните на основание чл.236 ал.2 ГПК. Съгласно установената съдебна практика, за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор съществува задължение по чл.235, ал.1 ГПК, да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правото на защита на страните и за правилността на въззивното решение. Поради това изискването за спазване на цитираното процесуално правило от въззивната инстанция е застъпвано последователно както в трайната, така и в задължителната практика на ВС и ВКС - ППВС № 7/1965 г. и в ТР № 1/04.01.2001 г. /т. 19/ на ОСГК на ВКС, от която обаче Софийски градски съд не се е отклонил при постановяване на обжалваното решение. В конкретния случай съдът е обсъдил в решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, в съответствие с формираната практика на ВКС, поради което следва да се приеме, че соченото основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице. 3.При дадени от СРС указания относно разпределението на доказателствената тежест, може ли въззивния съд да дава нови указания относно разпределението на същата едва във въззивното решение. Този въпрос също е зададен некоректно и по него също не може да се допусне селекция на касационната жалба.Това е така поради обстоятелството, че с въззивното решение съдът не е дал каквито и да било „указания относно разпределението на доказателствената тежест“.Очевидно касаторът изявява несъгласие с изводите на съда, обективирани в неговите мотиви, което обаче касае правилността на въззивното решение, а не достъпът до касационен контрол.Поради което не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по този въпрос. Относно основанието „очевидна неправилност„ на въззивното решение. Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване се характеризира с особено тежки пороци, свързани на обжалваното въззивно решение при формираме и обективиране волята на въззивния съд и необходимостта изводите му да съответстват на правилата на формалната логика и опита.В случая такива пороци не са налице.Редът за сключване на договор за наем на имот, частна държавна собственост е регламентиран в ЗДС и ППЗДС.Съгласно разпоредбата на чл.19 ЗДС /ред.124/98 г, действала към момента на сключване на процесния договор за наем, ведомствени имоти- частна държавна собственост се отдават под наем от съответния ръководител на ведомството чрез търг или конкурс или без такъв, за задоволяване на съответни нужди на населението, по ред и цени, определени от МС.Този ред е спазен.През време на действието на договора за наем Дирекция МТОСО е престанала за съществува като нейните права и задължения са преминали към МВР, поради което същият е активно-материално правно легитимира са предяви иска /а не Дирекцията с която е сключен договора за наем, както подържа това касаторът/. Следователно въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Касаторът дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78 ал.6 ГПК, с оглед изхода на спора в размер на 150 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение