Определение № 50025 от 19.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2328/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Г., чрез пълномощника му адв. В. С. от АК – П., срещу решение № 37 от 28.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 38/2022 по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 249 от 02.12.2021 г., постановено по гр. д. № 302/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Д. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000 лв. от повдигнато обвинение за престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 2 от НК, за което е признат за невинен и е оправдан с влязла в сила присъда № 09 от 05.07.2018 г. по внохд № 283/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, ведно със законната лихва върху размера на присъденото обезщетение, считано от 21.07.2018г. до окончателното изплащане, като Окръжен съд – Пазарджик е отхвърлил иска за сумата над 7000 лв. до пълния претендиран размер от 70 000 лв., както и за законната лихва върху тази разлика. Решението е обжалвано само в частта, с която съдът е потвърдил отхвърлянето на иска за неимуществени вреди за сумата над 7000 до пълния претендиран размер от 70 000 лв., както и за законната лихва върху тази разлика. В частта, с която е потвърдено уважаването на иска за сумата от 7000 лв., решението е влязло в сила. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост. Сочи, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса за условията в ареста, тъй като той е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека, а именно решение от 10.01.2008 г. по дело „Иванов срещу България“, жалба № 53746/00 г., решение от 11.01.2018 г. по дело „Йордан Иванов и др. срещу България“, жалба № 70502/13, решение от 04.06.2020 г. по дело „Чобанов и Койрушки срещу България“, жалби № 53942/16 и № 47398/2017 г. и решение от 10.08.2006 г. по дело „Йорданов срещу България“, жалба № 56856/00. Освен това касаторът счита, че същият въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 2013 г. на ВКС. Касаторът поставя и въпрос, който счита, че е от значение за развитието на правото: за обезщетението, което следва да се присъжда, когато наказателното производство е протекло в течение на много години и дали в този срок следва да се включа и срокът, през който е била налице влязла в сила присъда, която впоследствие е отменена. Ответникът по касация – Прокуратурата на Република България, не е подала писмен отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че на 10.01.2007г. Н. Г. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 244, ал. 1, предложение второ и чл. 244, ал.1, предложение първо от НК. Наложена му е мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 500 лв. На 11.09.2007 г. в Окръжен съд – Пазарджик е внесен обвинителен акт срещу същото лице за това, че 1) за периода от 2002 г. до 10.01.2007 г. е придобил чрез покупка от неизвестно лице подправени парични знаци – 500 щатски долара в 5 броя банкноти с номинал по 100 щатски долара, за които е знаел, че са подправени – престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 2 от НК; 2) на 10.01.2007 в [населено място] е прокарал в обръщение, като е дал на св. Е. Д. подправени парични знаци – 20 български лева в 1 брой банкнота със същия номинал, като е знаел, че са подправени – престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 1 от НК; 3) от средата на 2005 г. до 09.01.2007 г. в [населено място] е придобил, като е намерил подправени парични знаци – 100 щатски долара в 1 брой банкнота със същия номинал, като е знаел, че е подправена – престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 2 от НК. По образуваното НОХД № 778/2007 г. е постановена присъда № 6 от 25.01.2008г., с която подсъдимият Г. е признат за виновен, че 1) в периода от 26.03.2005 г. до 10.01.2007г. в [населено място] чрез покупка от неизвестно лице е придобил подправени парични знаци – 500 щатски долара в 5 броя банкноти с номинал по 100 щатски докара всяка, като е значел, че са подправени – престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 2 от НК, за което му е наложено наказание 2 години лишаване от свобода; 2) на 10.01.2007 г. в [населено място] е прокарал в обръщение, като е дал на св. Е. Д. подправени парични знаци – 20 български лева в 1 брой банкнота със същия номинал, като е знаел, че са подправени – престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 1 от НК, за което му е наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК му е определено общо наказание за двете престъпление от 2 години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наказанието е отложено за изпитателен срок от 5 години. Присъдата е потвърдена с решение № 84 от 25.04.2008 г. по ВНОХД № 111/2008 г. на Апелативен съд – Пловдив, което е оставено в сила с решение № 370 от 24.11.2008 г. по н. д. № 366/2008 г. на ВКС, III н. о. Въззивният съд е приел също, че с решение № 68 от 02.05.2018 г. по н.д. № 210/2018 г. на ВКС, III н. о. на основание чл. 425, вр. с чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК производството по н. д. № 366/2008 г. на ВКС е възобновено и е отменено постановеното по него решение № 370 от 24.11.2008 г. Възобновено е и производството по н. д. № 111/2008 г. на Апелативен съд – Пловдив и постановеното по него решение № 84 от 24.04.2008 г. е отменено в частта, с която Г. е признат за виновен в извършване на престъплението по чл. 244, ал. 1, предл. 2 НК и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Въззивният съд е изложил, че по новообразуваното н. д. № 283/2018 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив е постановена присъда № 9 от 05.07.2018 г., с което присъда № 6 от 26.01.2008 г. по НОХД № 778/2008 г. на Окръжен съд – Пазарджик е отменено частично, като Г. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление по чл. 244, ал. 1, предл. 2 от НК за това, че в периода от 2002 г. до 10.01.2007г. в [населено място] чрез покупка от неизвестно лице е придобил подправени парични знаци – 500 щатски долара, в 5 броя банкноти с номинал по 100 щатски долара всяка, като е знаел, че са подправени. Въззивният съд е приел, че междувременно през 2013 г. срещу Г. е заведено и друго наказателно производство, по което с присъда № 39 от 07.03.2018 г. по НОХД № 3/2017 г. на Районен съд – Пазарджик е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 308, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК (като подбудител) и му е наложено наказание от 2 години и 6 месеца, като е приведено в изпълнение и наказанието от 2 години лишаване от свобода по присъдата по НОХД № 778/2008г. на Окръжен съд – Пазарджик. С оглед междувременно постановената и влязла в сила оправдателна присъда № 39 от 07.03.2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с окончателно решение № 78 от 30.05.2019 г. по ВНОХД № 373/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик присъда № 39 от 07.03.2018 г. на Районен съд – Пазарджик е изменена, като е отменена в частта, с която е постановено изтърпяването на наказанието 2 години лишаване от свобода, а в останалите й части присъдата е потвърдена. Въззивният съд е посочил в решението, че във връзка с престъплението по чл. 308, ал. 2 от НК с определение от 09.12.2013 г. на Районен съд – Пазарджик на Г. е наложена мярка за неотклонение задържане под стража. Мярката е търпяна в периода от 09.12.2013 г. до 28.01.2014 г., след което е изменена в домашен арест с определение от 24.01.2014 г. на Окръжен съд – Пазарджик. Въззивният съд е счел, че искът е основателен, тъй като срещу ищеца Г. е възбудено и поддържано обвинение за тежко умишлено престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда. Посочил е, че липсва причинно-следствена връзка между страданията на ищеца, породени от задържането му под стража по повдигнатото през 2013 г. обвинение за престъпление по чл. 308, ал. 2 НК, тъй като по делото пред наказателния съд не е установено тази най-тежка мярка за процесуална принуда да е наложена единствено поради осъждането му за престъплението по чл. 244, ал. 1, предл. 2 НК. Въззивният съд е пояснил, че мярката за неотклонение задържане под стража е взета с оглед съдебното минало на Г., но и че обвинението по чл. 244, ал. 1, предл. 2 от НК по това време не е било единственото му осъждане. Освен това във въззивното решение се изтъква, че при вземане на мярката наказателният съд е приел, че е налице обосновано предположение за извършването на престъплението, тоест данните за съдебното минало не са били решаващи. При това положение въззивният съд е приел, че Г. не е търпял вреди от задържането във връзка с незаконното обвинение. Съдът е посочил, че всяко незаконно преследване причинява презумптивни вреди, които не е нужно да се доказват конкретно. Взето е предвид, че в случая обвинението е било за тежко умишлено престъпление, производството в периода до декември 2008г., както и след възобновяването до февруари 2018год. е приключило в разумен срок, като в периода от декември 2008 г. до февруари 2018 г. не са извършвани процесуално следствени действия срещу Г., но също така и в този период, който е значителен осъдителна присъда е тежала в правната му сфера, въпреки, че наложеното по нея наказание да не е изтърпявано реално и е оказвала негативно влияние върху психиката и емоциите, тоест и в този период е търпял страдания-обичайните за продължителен период от време. Според съда по-нисък размер на обезщетението се обосновава от факта, че едновременно с престъплението, за което е оправдан, Г. е осъден и за друго престъпление; че е осъждан за извършени престъпления преди и след процесното, като последното наказателно производство е частично съвпаднало по време и с възобновеното такова за престъплението по чл. 244, ал. 1, предл. 2 НК; липсата на медийна разгласа, наложената втора по степен най-лека мярка за процесуална принуда – парична гаранция, чийто размер е 500 лв. Съдът е отчел социално-икономическите условия в страната за целия период от незаконното преследване. Въззивният съд е посочил, че е съобразил посочените обстоятелства в съвкупност и при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е приел, че е налице съвпадение на изводите на първа и въззивна инстанция както по основателност на иска и по размера на обезщетението за неимуществени вреди от 7 000лв., така и в останалата част за отхвърляне на претенцията за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди като неоснователна. Настоящият съд счита, че формулирания от касатора въпрос „за условията в ареста“ не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да бъде формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Както е прието в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая касаторът е посочил единствено, че правният въпрос по делото касае „условията в ареста“, което не е конкретно и ясно. Освен това въззивният съд въобще не се е произнесъл по въпрос, свързан с условията в ареста, тъй като е приел, че задържането под стража на касатора не е в причинно-следствена връзка с незаконното му обвинение. Поради това въпросът и цитираната практика на Европейския съд по правата на човека, касаеща условията за задържане на обвиняеми лица, се явяват неотносими към предмета на делото. За пълнота следва да се посочи, че цитираното от касатора „Тълкувателно решение № 3 от 2013 г. на ВКС“ не би могло да послужи за допускане на касационно обжалване, тъй като съществуват две тълкувателни решения, отговарящи на тази номерация, но и в двете по никакъв начин не засягат „условията в ареста“. Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС касае материята на представителството, а Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС касае материята на делбата и наследяването. Неотносимо се явява в случая и ако се приеме, че касаторът в действителност се позовава на ТР №3 от 22.04.2005год. на ВКС по т.дело №3/2004г. на ОСГК, което се отнася до прилагането на ЗОДОВ, т.13 /направено и във въззивното производство/ във връзка с условията в ареста след като в конкретния случай е прието, че приложената мярка за неотклонение “задържане под стража“ е по друго обвинение и не е във връзка с незаконното обвинение, за да се съобразява и да се включва в обезщетението за неимуществени вреди. Третият поставен от касатора въпрос относно обезщетението, което следва да се присъжда, когато наказателното производство е протекло в течение на много години и дали в този срок следва да се включа и срокът, през който е била налице влязла в сила присъда, която впоследствие е отменена, има характер на правен и е обусловил волята на съда, но не удовлетворява специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал защо поставеният от него въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което не позволява на съда да извърши конкретна преценка на основанието. За пълнота обаче следва да се посочи, че по поставения въпрос има утвърдена съдебна практика, според която неспазването на разумен срок в наказателно производство с привлечен обвиняем увеличава вредните последици за последния в степен, която е предмет на конкретна преценка. Тази степен не следва да намира изражение чрез увеличение на размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита в решаващата дейност на съда прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество. /решение № 150 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 1177 / 2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС. / Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Право на разноски има ответната страна Прокуратурата на РБ, но не е направила такова искане, поради което разноски не й се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.