Определение № 60299 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1865/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Ц. Ч., В. Р. Ч. и П. И. Ш. срещу въззивно решение № 5112 от 25.08.2020г., постановено по в.гр.д.№ 8855/2018г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 361350 от 14.03.2018г. по гр.д. № 26197/2013г. на Софийския районен съд в частта, с която по предявения от Л. Ж. Г. /заместена в хода на процеса от наследника си П. И. Ш./, Я. Ц. Ч. и В. Р. Ч. против П. Н. Г. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът не е собственик имот, включен в нот. акт № 183/2006г., съставляващ поземлен имот, находящ се в [населено място], район „Л.”, м. „М. – О. ІІІ част”, пл. район * нанесен в кадастрални листове 150 и 170, записан в разписната книга с проекто-пл.№ *, с площ от 1028 кв.м, заедно с построените в него през 1984г. без строителни книжа едноетажна жилищна сграда с площ от 28 кв.м и стопанска сграда с площ от 100 кв.м, нанесени в КККР съответно с идентификатори ***; *** и **** и е прекратил производството в тази му част като недопустимо; отменил е решението в частта, с която на ищците по този иск са присъдени разноски в размер на 1642,72 лв. и е потвърдил същото в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от П. И. Ш. (конституирана по реда на чл.227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса Л. Ж. Г.), Я. Ц. Ч. и В. Р. Ч. против Б. П. Д. и частен съдебен изпълнител М. Н. П. иск с правна квалификация чл.45 ЗЗД срещу първия, и с правна квалификация чл.74 ЗЧСИ и чл.441, ал.1, пр.1 ГПК, вр. с чл.45 ЗЗД срещу втория ответник, за солидарното им осъждане да заплатят на ищците общо сумата 18 000 лв. /по 6 000 лв. на всеки ищец/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконосъобразните действия на ответниците във връзка с извършена публична продан на имот по изп. дело № 20128510400244 по описа на ЧСИ М. П.. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с констативни нотариални актове №№ 46 и 157/2008г., издадени по обстоятелствена проверка, Л. Ж. Г. и Я. Ц. Ч. са признати за собственици съответно на поземлен имот с пл. № *, с площ от 318,62 кв.м, и на поземлен имот с пл.№ *, с площ от 653,68 кв.м. С решение от 19.02.2011г. по гр.д.№ 21019/2009г. на Софийския районен съд, влязло в сила на 06.04.2012г., са отхвърлени исковете на Б. П. Д. срещу Л. Ж. Г., Я. Ц. Ч. и В. Р. Ч. за осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението на процесните имоти на основание чл.108 ЗС, като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен нот.акт № 183/2006г., с който ищцата се е легитимирала като техен собственик по давностно владение. С постановление от 15.05.2012г. на ЧСИ М. П., влязло в сила на 15.05.2012г., процесният поземлен имот с площ от 1028 кв.м, ведно с построените в него жилищна и стопанска сграда, са възложени на ответника П. Н. Г.. Изпълнителното дело е образувано по негова молба от 06.02.2012г. и въз основа на изпълнителен лист от 24.01.2012г., издаден от РС-Ловеч по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 108/2012г. срещу длъжника Б. П. Д.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че публичната продан е специфичен придобивен способ, деривативен по своя характер, в резултат на който от момента на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, респ. че ако той не е бил негов собственик, постановлението за възлагане няма вещнотранслативен ефект. Предвид този характер на придобиването на недвижим имот на публична продан, купувачът се явява частен правоприемник на длъжника, и доколкото в случая преди възлагането на имота с влязлото в сила решение по гр.д.№ 21019/2008г. е отречено правото на собственост на праводателката на ответника П. Н. Г., съдът е приел, че последният по силата на чл.298, ал.2 ГПК е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението. С оглед на това е направен извод за недопустимост на предявения срещу него отрицателен установителен иск за собственост съгласно чл.299 ГПК. Изложени са и допълнителни съображения, че дори поради вписването на постановлението за възлагане и отразяването на купувача като собственик на имота в КККР ищците имат интерес да отрекат правата му, искът отново се явява недопустим, тъй като в случая ищците са обосновали правния си интерес от неговото предявяване с твърдението, че са собственици на процесните имоти по силата на придобивна давност, за което са се снабдили с констативни нотариални актове през 2008г., тъй като съгласно дадените с ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.1 задължителни разяснения ищецът следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, а в случая това не е сторено. Посочено е, че съгласно ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлеж-ността на правото на собственост. Предвид обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата го страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове (респ. други документи за собственост) правото си на собственост върху имота, както е в случая, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства, вкл. от показанията на разпитаните и пред двете инстанции свидетели, част от които не е кредитирал, не е установено ищците да са владели явно, спокойно и непрекъснат процесните имоти в продължение на десет години, респ. от кой момент са установили самостоятелна фактическа власт върху тях. С оглед на това за неоснователни са приети и предявените осъдителни искове като е посочено, че дори по делото да беше доказано, че ищците са собственици на имотите, не е установено те да са претърпели твърдените неимуществени вреди, изразяващи се в лишения и претеснения, в причинна връзка от противоправно бездействие на ответниците, довело до невъзможност да се разпореждат с тях. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „Може ли съдът да се произнесе, без да е обсъдил всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК и съдебният акт да не е мотивиран и обоснован”; 2. „Може ли съдът да се произнесе с решение само въз основа на изразено становище от ответниците в отговора по чл.131 ГПК, без да е направено възражение, че имотът не е придобит по давност е без да са оспорени представените по делото писмени доказателства в тази насока”; 3. „Задължение ли е на съда, който разглежда твърдението за придобивна давност, да обсъди всички наведени твърдения за осъществявано владение през целия период, за който твърдението е направено и са приети неоспорени писмени доказателства”; 4. „Може ли съдът в мотивите си да обсъжда снети свидетелски показания по друго гражданско дело, влязло в сила”; 5. „Задължение ли е на съда да обсъди вида на действията и на кои лица, владелецът е следвало да извършва, за да се приеме, че осъществява или не осъществява непрекъсната фактическа власт върху един имот” и 6. „Може ли съдът да се произнесе, без да е налице фактът, че титулярят на констативния нотариален акт не е престанал да бъде собственик и след като тежестта за оспорване на признатото с акта право на собственост се носи от оспорващата страна, а същата не е оспорила представеният по делото констативен нотариален акт”. Поддържа се, че решението е недопустимо. В касационната жалба е посочено, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 по първия поставен въпрос, както и по въпроса за приложението на института на придобивната давност – кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост, както и начина на установяване на фактическа власт върху вещта, като се твърди, че въззивният съд не е взел под внимание задължителните указания в т.19 от ТР№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС. Ответниците по жалбата П. Н. Г. и Б. П. Д. са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като претендират разноски. Ответникът ЧСИ М. Н. П. не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Според дадените в т.4 на цитираното тълкувателно решение разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая относно посочените предпоставки никакви доводи не са изложени и те по отношение на посочените въпроси не са налице, тъй като е налице изобилна практика на ВКС, включително задължителна, която няма основание да бъде променяна и с която въззивното решение е съобразено. Касаторите не сочат конкретно кои относими към спора доказателства не са обсъдени, респ. релевантните факти, установени с тях. Не е налице и противоречие с т.19 на ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, отнасяща се до съдържанието на мотивите на въззивния съд, който в случая е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Освен това тези въпроси са поставени от касаторите само във връзка с едно от съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, а именно, че те не са доказали по делото да са придобили правото на собственост върху имотите на основание давностно владение, и нямат отношение към останалите му решаващи мотиви, посочени по-горе. Ето защо тези въпроси сами по себе си нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Доводите на касаторите, че съдът по свой почин, без изрично изменение на иска, го е разгледал на друго правно основание – на непредявено основание, поради което решението е недопустимо, не кореспондират на данните по делото. Това оплакване е направено единствено в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК без да е доразвито по никакъв начин, респ. без да е посочено за кой от няколкото предявени при условията на обективно и субективно съединение искове, по които се е произнесъл въззивният съд, се отнася. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация П. Н. Г. и Б. П. Д. по 1500 лв. разноски за заплатени адвокатски възнаграждения за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,