Определение № 1453 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2217/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. К. срещу въззивно решение № 243 от 12.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 472/2022 г. на Кюстендилския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 245 от 27.05.2022 г. по гр. д. № 1966/2021 г. на Районен съд - Дупница, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката против Р. Я. Ч. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/4 ид. част от УПИ *-*, кв. 270, по плана на [населено място], с площ от 377 кв. м, представляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР, с площ от 406 кв. м, ведно с построените в имота еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 50 кв. м, и едноетажна промишлена сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 24 кв. м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 130/28.05.1975г. Я. В. Ч. е признат за собственик по покупко-продажба и давностно владение на процесния недвижим имот. От 19.04.1966 г. същият е бил в брак с Д. Б. Ч., който е прекратен с развод по силата на решение № 95 от 30.03.1967 г. по гр. д. №1039/1966 г. на РС-Станке Димитров, като на 19.03.1970 г. двамата повторно сключили граждански брак. По силата на съдебна спогодба от 22.11.1996 г. по гр. д. № 1243/1996г. на РС-Дупница, постигнатата между ответницата Р. Я. Ч., сестра й В. Я. и баща й Я. Ч., съделителката Р. Ч. е получила в дял същия имот, допуснат до делба между тях с решение по същото дело; съделителката В. Я. е получила за уравнение на дела си от Р. Ч. сумата 8000 лв., а на съделителя Я. Ч. е учредено пожизнено правото на ползване върху него и е получил за уравнение на дела си от Р. Ч. сумата 15 000 лв. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 104/24.02.1998 г., Я. Ч. е продал имота на ищцата в първоинстанционното производство А. Т. К., като е запазил за себе си и за съпругата си А. Х. Ч. правото на ползване върху него. С нотариална покана от 29.10.2018г., получена лично от адресата на 03.12.2018г., ответницата Р. Ч. е поканила А. Ч. - майка на ищцата, да й предаде процесния имот в тридневен срок от получаване на поканата или да й заплаща месечен наем в размер на 300 лв. С решение 10.12.2019г. (влязло в сила на 09.03.2021г.) по гр. д. № 802/2019г. на РС- Дупница е признато за установено по отношение на А. Ч., че Р. Ч. е собственик на този имот и ответницата е осъдена да й предаде владението върху него на основание чл. 108 ЗС. Я. Ч. е починал на 28.08.2018г., като е оставил за свои наследници по закон А. Ч. - преживяла съпруга, с която е сключил граждански брак на 08.08.1998 г., както и дъщерите си Р. Ч. и В. И.. По делото са дали показания свидетелите Ц. И., Б. Ч. и Б. Ш.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищцата не е придобила правото на собственост на процесния имот по силата на договора за покупко- продажба от 24.11.1998 г., тъй като към към този момент прводателят по договора не е бил негов собственик, а съгласно съдебната спогодба по гр. д. № 1243/1996 г. е притежавал единствено правото на ползване, което е било погасено със смъртта му през 2018 г. По отношение на предявения при условията на евентуалност установителен иск за собственост на основание придобивна давност са изложени съображения, че владелецът, който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, следва да докаже в хода на съдебния процес, че е демонстрирал намерението си за своене на имота по отношение на действителния собственик, тъй като само по този начин може да се произведе ефектът на придобивната давност, като елементите на фактическия състав по чл. 79 ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и главно доказване, каквото в случая не е проведено. Тъй като продажбата на имота е извършена от несобственик, съдът е приел, че не може да се приеме, че ищцата е установила фактическа власт върху процесния имот на основание, годно да я легитимира като собственик. В същото време владелецът, за да се легитимира като такъв, следва да упражнява фактическа власт върху имота като демонстрира пред всички, че го счита за свой, а в с случая владението е осъществявано от Я. Ч. по силата на учреденото му право на ползване, който е заживял, а в последствие сключил и граждански брак с А. Ч., поради което съдът е приел, че в случая не може да се приеме за доказано твърдението за осъществявано от ищцата владение върху имота от закупването му през 1998 г. чрез нейната майка, която е ползвала имота заедно с бащата на ответницата в рамките на упражняваното от последния право на ползване. Прието е също, че не е установено и намерение за своене на имота от страна на ищцата, тъй като в хипотезата, при която едно пълнолетно лице съжителства със свой родител, това следва да се разглежда като търпимо действие, а трансформирането на търпимите действия във владение за себе си следва да бъде изразено в недвусмислени действия и да стигне до знанието на собственика на имота, за да може той да се защити, каквито действия в случая на са установени. Отчитайки наред с това и обстоятелството, че ответницата е имала знание, че е собственик на процесния имот, който нейният баща е ползвал по силата на учреденото му право на ползване, съдът е приел, че нейното право на собственост е упражнявано надлежно чрез ползвателя на имота до смъртта му и владението на ищцата, доколкото изобщо е установено, не може да бъде противопоставено на собственика. Направен е извод, че ищцата е ползвала имота на облигационно основание по правоотношения с бащата на ответницата и в рамките на упражняваното от него вещно право на ползване по смисъла на чл. 56 ЗС. Едва след като правото на ползване се е погасило със смъртта на бащата на ответницата на 28.08.2018 г., е било възможно превръщането на установеното държане във владение, но до завеждане на исковата молба през 2021 г. не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС срок, годен да легитимира ищцата като негов собственик. Изложени са и съображения, че изпратената до майката на ищцата нотариална покана и предявеният срещу нея ревандикационен иск са действия, които са били известни на ищцата, поради това не може да се приеме, че владението й е било необезпокоявано, спокойно, несмущавано. Ищцата не е обективирала поведение на пълноправен собственик на процесния имот спрямо ответницата, която не е установено да е знаела за сключения договор за покупко-продажба. Събраните по делото доказателства не могат да мотивират извод, че дори и да е било установено владение към датата на сключване на договора - 24.11.1998 г., то е било постоянно, непрекъснато, явно и спокойно, още повече, че от показанията на свидетелите Б. Ч. и Ц. И. е установено, че ищцата има друго жилище в [населено място] и не е живяла в процесното в този период, а е ходила от време на време при майка си. По тези съображения предявеният установителен иск за собственост е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Представлява ли договорът за покупко-продажба на недвижим имот, сключен под формата на нотариален акт, макар и с несобственик, правно основание за установяване на владение (основание, годно да направи владелеца собственик на съответния недвижим имот по арг. от разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС)“; 2. „Владелец ли е лицето, закупило недвижим имот от несобственик, което противопоставя правата си върху процесния имот, произтичащи от давностно владение, на лице, придобило същия имот от същия праводател, което е вписало акта си преди лицето, претендиращо придобивна давност“; 3. „Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в хипотеза, в която фактическата власт върху имота е установена от лице на основание сключен с ползвателя на имота договор за покупко-продажба или тази фактическа власт следва да бъде квалифицирана като „търпими действия“, поради обстоятелството, че се осъществява съвместно с прехвърлителя – ползвател“; 4. „Счита ли се владението на недвижим имот смутено, а придобивната давност – прекъсната, с предявяване на нотариална покана и то срещу трето лице, различно от владелеца“; 5. „Прекъсва ли се придобивната давност върху недвижим имот с предявяване на ревандикационен иск срещу трето лице - държател на имота в производство, в което владелецът не е страна“; и 6. „Кога следва да се счита за оборена презумпцията на чл. 83 ЗС“. Ответницата по жалбата Р. Я. Ч. е подала писмен отговор, в който е изразила становище за липсата на придпоставки за допускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като поставените от касаторката въпроси, предвид посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение, сами по себе си нямат обуславящо изхода на спора значение, като част от тези въпроси не са били предмет на разглеждане в обжалваното решение, а отговорът на друга част от тях е свързан с преценка на доказателствата по делото. Въпросите са формулирани според твърдението на касаторката, че от закупуването на имота от бащата на ответницата през 1998 г. до предявяването на настоящия иск през 2021 г. е владяла процесния имот спокойно, явно и непрекъснато, което не кореспондира на възприетата от съда фактическа обстановка по делото, а именно, че през годините в имота е живял носителят на правото на ползване върху него заедно със съпругата си, а тя е живяла преимуществено в друго жилище. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че според установената практика на ВКС, за да настъпят последиците на изтеклата придобивна давност, наред с останалите предпоставки, е необходимо владението върху вещта да бъде явно, т. е. то да не е установено по срит начин и фактическта власт да се упражнява така, че всеки заитересуван да може да научи за нея. В съответствие с това разрешение въззивният съд е приел, че дори хипотетечно да се приме, че през годините касаторката е владяла непрекъснато имота /лично или чрез своята майка/, това владение не би имало посочената характеристика и не би могло да доведе до придобиването на имота по давност. Владение върху чужда вещ, упражнявано по начин, недаващ възможност на собственика й да научи за него и да защити правата си, не води до такава последица, а освен това в случая от смъртта на носителя на вещното право на ползване върху процесния имот през 2018 г., от когато касаторката евентуално е могла да го завладее, до заявения с исковата молба период на осъществявано владение не е изтекла нито дългата, нито кратката придобивна давност. Посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВС и ВКС е неотносима към настоящия случай, респ. противоречие с нея не съществува. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,