Определение № 145 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 568/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Аеропак Инженеринг“ ООД срещу определение № 1904 от 31.08.2020г. по ч. гр. дело № 2532/2020г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 2 състав, с което е потвърдено определение № 7161 от 19.05.2020г. по гр. дело № 355/2020г. на Софийски градски съд (СГС), с което производството по делото е прекратено на основание чл. 118, ал. 1 ГПК и делото е изпратено по подсъдност на Софийски окръжен съд (СОС), на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Касаторът поддържа, че атакуваното определение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, поради което моли то да бъде отменено. Счита, че неправилно въззивният съд е обосновал извода си да изпрати делото на СОС, в съответствие с чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, с това, че този съд е местно компетентния съд според тази разпоредба, тъй като тя третира разпределение на делата по ЗОДОВ по тяхната родова, а не местна компетентност. Твърди, че самият въззивен съд е некомпетентен да разгледа частната въззивна жалба, тъй като той също е ответник по предявените искове, наред със сезирания първоинстанционен съд. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Родова или местна компетентност на съдилищата третира разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ и коя от тях определя компетентния по ЗОДОВ съд, когато даден съд е ответник по делата на този закон?“; 2. „Отнася ли се разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ само за съдилища по първоинстанционното производство, доколкото в нея изрично са посочени като родово компетентни по граждански дела по ЗОДОВ само районните и окръжни съдилища, или същата обхваща и апелативните съдилища, когато същите са ответници по дела по ЗОДОВ?“; 3. „В случай, че разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ не обхваща и апелативните съдилища, то тогава кой е компетентният съд при искове по ЗОДОВ, когато апелативен съд по въззивното производство е също ответник по делото?“; 4. „Чл. 2в ЗОДОВ поема ли всички граждански дела, необхванати досега от ЗОДОВ или по ЗЗД следва да продължават да бъдат разглеждани искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, когато не попадат в някои от разпоредбите на ЗОДОВ? и 5. „Как следва да се определя държавната такса по граждански искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, когато същите не попадат в приложното поле на ЗОДОВ? Не следва ли размерът на държавната такса на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на ЕС, макар и непопадащи в полето на ЗОДОВ, да бъде равна на тези, попадащи в обхвата на ЗОДОВ, доколкото става въпрос за една и съща правна защита?“. Като допълнително основание по всички пет въпроси навежда липсата на практика на ВКС по „бутафорните промени“ в ЗОДОВ, поради което чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ остава все още неясен, а това обуславя необходимост от тълкуване от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност поради това, че самият апелативен съд по частното въззивно производство не е компетентен да разгледа делото, тъй като сам той е ответник по исковете. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено преграждащо хода на делото първоинстанционно определение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради неподведомственост (чл. 15, ал. 2 ГПК) или неподсъдност (чл. 121 ГПК) подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. В тези хипотези първоинстанционният съдебен акт има преграждащ характер, защото е пречка за развитието на делото пред сезирания съд поради липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, свързана с допустимостта на исковото производство (т. 5 ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 9 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). С атакуваното определение САС е приел, че исковото производство пред първоинстанционния СГС е инициирано по искова молба на „Аеропак Инженеринг“ ООД, с която са предявени обективно съединени искове за заплащане на обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), квалифицирани по чл. 2в ЗОДОВ, с цена на всеки от исковете над 25 000лв., срещу ответниците: СРС, СГС, САС, ВКС и Народното събрание. Намерил е за правилен изводът на СГС, че исковото производство следва да бъде прекратено пред СГС и изпратено, на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, приет със ЗИДЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019г., в сила от 03.12.2019г., на най – близкия родово компетентен съд, който в случая е СОС. Посочил е, че законодателят не допуска исковете по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, измежду които попадат и исковете с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, да се разглеждат от съдебен състав на съд, имащ процесуалното положение на ответник, независимо дали неговите членове могат да формират безпристрастно вътрешното си убеждение, като посочва и местно компетентния съд, на когото делото следва да бъде изпратено, определен по критерия за териториална близост с първоначално сезирания съд. Въззивният съд е съобразил, че исковата молба е подадена на 16.04.2020г., при което с оглед §6, ал. 1 ЗИДЗОДОВ, според който новият чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ се прилага за исковете, предявените след влизането му в сила, т.е. след 03.12.2019г., е счел чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ за приложим по делото. Затова е потвърдил определението на сезирания СГС по приложението на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ и за изпращането на спора на СОС. По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение: Първият, четвъртият и петият въпроси, формулирани от касатора не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обуславящи за решаващите правни изводи в атакуваното въззивно определение. САС не е разсъждавал върху въпроса каква по вид подсъдност има впредвид нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Той се е задоволил да я анализира само като е извел смисъла, съдържанието и целта й, от волята на законодателя исковете по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ да не се разглеждат от съдебен състав на съд, имащ процесуалното положение на ответник по тези искове, за да се избегне всякакво съмнение за безпристрастното решаване на тези спорове. Ето защо въпрос за това дали цитираната правна норма регламентира вид специална подсъдност и от каква категория е тази подсъдност – родова или местна е без значение за изхода на частното въззивно производство. Четвърти и пети въпроси за това дали чл. 2в ЗОДОВ включва всички искове за вреди от нарушение на правото на ЕС, дори да не попадат в приложното поле на ЗОДОВ, и как следва да се определя държавната такса по такива искове, гледани по реда на ЗЗД, когато са изключени от приложното поле на ЗОДОВ, не са разглеждани от въззивния съд, поради което не биха могли да имат обуславящо значение за изхода на настоящото дело. Предметът на частното въззивно производство, зададен от атакуваното първоинстанционно определение по чл. 121 ГПК, въобще не включва правната квалификация на предявените искове (дали е по чл. 2в ЗОДОВ или по ЗЗД) или пък дължимата по тях държавна такса. Поради това горепосочените три въпроса не са в състояние да обосноват допускане на искания касационен контрол. Настоящият съдебен състав приема, че от втория и третия въпроси на касатора може да бъде изведен и преформулиран правен въпрос, от обуславящо значение за изхода на настоящото частно производство, който е: Само за първоинстанционните съдилища ли се отнася нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ и кой би бил компетентият въззивен съд при обжалване на първоинстанционния съдебен акт по чл. 121 ГПК, ако въззивен съд е също ответник по исковете? По отношение на този правен въпрос е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ е нова и по нея липсва практика на ВКС. Следователно по него следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По горепосочения правен въпрос: В чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ е регламентирана специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, измежду които са и исковете с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, възлагаща ги в компетентността на съда по мястото на непозволеното увреждане или по настоящия адрес на увредения. Тези искове по специалния закон се предявяват пред местно компетентия съд по правилата на чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ, при съобразяване с общите норми за родова подсъдност – чл. 103 и чл. 104 ГПК, доколкото в ЗОДОВ няма специална норма за родово компетентния съд. Следователно местнокомпетентен по тях може да се окаже районен или окръжен съд, в зависимост от цената им. Ако сезираният от ищеца съд е същевременно и ответник по исковете, тогава приложение следва да намери нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ, препятстваща разглеждането и решаването на делото от състав на съда, който има качеството на страна в исковия процес, и постановяваща изпращането му на най-близкия родово компетентен районен или окръжен съд, който ще разгледа и реши спора като първа инстанция. Законодателят е имал впредвид в чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ „отстраняване“ от делото само на първоинстанционния сезиран съд. Този извод следва от текста на чл. 7, ал. 2, изр. 2 ЗОДОВ, в който законодателят е използвал термини като „предявяване на иска“ и „изпращане на делото на най-близкия родово компетентен районен или окръжен съд“, които са присъщи за проблематиката и съдържанието на първоинстанционното производство. Ако новото правило бъде тълкувано разширително и по отношение на въззивния съд, би се стигнало до многократно препращане на делата на съдилища от различни съдебни райони, което би било в нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, прокламирано в чл. 6, § 1 Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, и защитено в чл. 2б ЗОДОВ. Дори да можеше да се приеме противното по отношение на приложимостта на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ спрямо въззивния съд, то и тогава тази правна норма не може да намери приложение при въззивната проверка на дадено от сезирания първоинстанционен съд разрешение на процесуалноправен въпрос (не въпрос по съществото на спора), какъвто е въпроса за изпращане на делото на компетентния съд по правилата за родова и местна подсъдност, вкл. в хипотезата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. При приложение на правилото на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ по отношение на първоинстанционен съд, който е и ответник, компетентен да разгледа въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, ще е въззивният съд от съдебния район на първоинстанционния съд, който е разгледал и решил спора, след изпращането му по реда на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ. Дори този въззивен съд да е ответник по исковете, няма пречка по смисъла на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ той да разгледа и реши въззивното дело. Съобразно отговора на горепосочения правен въпрос, САС е компетентният въззивен съд да се произнесе по частната въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното определение, с което делото е прекратено пред сезирания СГС и е изпратено на основание чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ на най-близкия окръжен съд – СОС. Поради това атакуваното въззивно определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, нито е вероятно недопустимо в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. По съществото на частната касационна жалба: Сезираният първоинстанционен съд и въззивният съд в производството по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, правилно са приложили нормата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ по отношение на предявените след влизането й в сила ( 03.12.2019г.) искове с правни основания чл. 2в ЗОДОВ, с цена на всеки един от исковете над 25 000 лв.. Поради това, че един от ответниците по исковете е сезираният СГС, в изпълнение на нормите на чл. 7, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗОДОВ и чл. 104, т. 4 ГПК, правилно делото е изпратено на най-близкия по териториален признак родово компетентен окръжен съд – СОС. Произнасянето на САС по частната въззивна жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 121 ГПК вр. с чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ е от компетентния съд съобразно съдопроизводствените правила за инстанционен контрол на съдебните актове, като този извод не се променя от обстоятелството, че САС е ответник по исковете с правно основание чл. 2в ЗОДОВ. Атакуваното въззивно определение е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,