Определение № 50396 от 21.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3252/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. Й. Н., представляван от адв. Г. С., срещу определение № 6934 от 19.07.2022 г. по в. ч. гр. дело № 5215/2022 г. на Софийски градски съд, с което се оставя без уважение частната му жалба против определението от 30.03.2022 г. по гр. д. № 8029/2022 г. на Софийски районен съд, с което е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба и е прекратено производството по делото. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу АГКК с искане, на основание чл. 124, ал. 4 ГПК, за обявяване на „отговор на АГКК“ до ищеца и МРРБ за документ с невярно съдържание. Съгласно мотивите към обжалваното определение ищецът обосновава правния си интерес от иска, включително и след изричните указания на съда, с твърдения, че е собственик на основание земеделска реституция на недвижим имот с площ от 12 дка, който чрез административни похвати е включен в имот № 80501.236.9, обявен без издаден АДС от „паралелна държава“ за „държавна собственост“ с цел облага на трето за спора лице. Като неверни се сочат следните отразени в оспорения документ обстоятелства: „Данните за неурбанизираната територия, в т. ч. и за имот с идентификатор 80501.236.9, са представени от МЗХГ и се съдържат в плановете, одобрени по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. За собственик на имот № 80501.236.9 в кадастралния регистър на недвижимите имоти е записана „Държавата“, като в поле Булстат/ЕГН съществува запис „136693“. Под номер „136693“, съгласно влезлия в сила план за земеразделяне на землището на [населено място] бряг и регистрите, и списъците към него, са включвани имоти „съществуваща собственост“ преди плана за земеразделяне. В плана за земеразделяне всички имоти, които са попадали в обхвата на имот с идентификатор 80501.236.9 и за които бивши собственици са доказали право на собственост, не са индивидуализирани и за тях не са определени имоти, тъй като са обезщетявани по предвидения законов ред.“. Съобразявайки така изложените твърдения въззивният съд е приел, че не е налице оспорване съдържанието на официален удостоверителен документ, който се ползва с материална доказателствена сила за удостоверените в него обстоятелства по смисъла на чл. 193 ГПК и на това основание искът е процесуално недопустим. Твърденията в исковата молба насочват към спор за вещното право на собственост на ищеца върху недвижим имот, но не с ответника. С тези съображения е достигнат извод за липса на обоснован правен интерес от предявения иск и наличие на предпоставките за прекратяване на делото. Касаторът не е доволен от определението, намира го за неправилно, иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, без да формулира конкретен правен въпрос, както и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди се противоречие с практиката на ВКС в приложени към исковата молба съдебни актове; противоречие с ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба; противоречие с практиката на ВКС, в която се приема, че съдът е длъжен да разгледа всички представени доказателства по делото, както и с ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС; противоречие с ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в което е разяснено с какви документи е доказвана държавна собственост преди приемане на ЗСПЗЗ. В допълнение се подчертава като недопустимо, при представен отговор на МЗХГ, че процесният имот не е държавна собственост, поделение на АГКК да твърди, че същият бил държавна собственост и това водело до очевидна неправилност на определението. Частната жалба е подадена в преклузивния срок от надлежна страна срещу въззивно определение в обхвата на допустим касационен контрол по чл. 274, ал. 3 ГПК. Върховен касационен съд, ІІІ г. о, намира, че касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, тъй като не е отговорено на критерия за формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и обосновка на изтъкнатите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК във връзка с него. Въпросът, освен че следва да е формулиран точно и ясно, трябва да е конкретен, свързан с решаващите съображения на съда, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, а в настоящето изложение не е формулиран никакъв въпрос. Липсата на такъв въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да бъде посочено, че доводите на касатора за противоречие с практиката на ВКС, доколкото имат отношение към основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не обосновават извод за наличие на очевидна неправилност на обжалваното определение. Основополагащият въпрос за това кой документ има характеристиките на официален удостоверителен документ, чиято вярност може да бъде оспорена по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК, е разрешен в съответствие с установените принципи в гражданския процес и съдебната практика във връзка с приложението на цитираната разпоредба. Правен интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК страната има, само ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните, като същият следва да е винаги конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ /решение № 124 от 18.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 783/2012 г., IV г. о./. В този смисъл са и представените от касатора към исковата молба определение № 98 от 05.03.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6505/2014 г., I г. о. и решение № 20 от 26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4882/2008 г., I г. о. Видно от приетото в тях, освен да е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, официалният документ, чиято истинност се оспорва, трябва и да може да се противопостави на трети лица за решаване на друг правен спор. Ищецът следва ясно да посочи какво е правното му значение, с каква цел е съставен, къде ще се ползва и къде е представен. В разглежданата хипотеза изводът за процесуална недопустимост на предявения иск е аргументиран именно с отсъствието на изброените предпоставки, доколкото се оспорва съдържанието на отправен отговор от Агенцията по геодезия, картография и кадастър по повод постъпили от ищеца писма, в който се предоставя становище за липса на извършени нарушения от страна на Агенцията и Службата по геодезия, картография и кадастър – Плевен, както и за отсъствие на законово основание за започване на процедура по изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри. Оспореното становище няма за цел да удостовери пред неограничен кръг лица извършени от или пред държавен орган действия в кръга на службата му и по установените форма и ред, а има предназначение единствено да сведе определена информация до молителя ,като изрази свързаното с нея правно становище на държания орган във връзка с отправеното към него искане – в аналогичен смисъл и определение № 12 от 24.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5108/2021 г., I г. о. След като съдът е приел в съответствие с практиката на ВКС, че е сезиран с недопустим иск и е прекратил производството по него, не съществува задължение за съда да обсъжда всички представени доказателства и да се произнася по същество на повдигнатия правен спор. Ето защо останалите оплаквания на касатора в изложението към жалбата му са неотносими, тъй като касаят въпроси, които въобще не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи за постановяване на обжалваното определение. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.