Определение № 842 от 05.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1361/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Костов-69“ ЕООД срещу решение № 213 от 06.06.2023г. по в.т.д. № 133/2023г. на Апелативен съд – Пловдив. С въззивното решение, като е отменено решение № 362 от 10.11.2022г. по т.д. № 547/2021г. на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Атаро Клима“ ЕООД иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 40 095 лева, обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в заплатена неустойка по сключен с „Атрим“ ЕООД и прекратен предварителен договор от 04.01.2019г. за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 56784.527.54, находящ се в [населено място], район „Източен“, Източна индустриална зона ІV част, с площ от 1408 кв.м., поради наличие в имота на автокран „Либхер“, модел LTM 1030 2.1, рег. [рег.номер на МПС], собственост на „Атаро Клима“ ЕООД. Отхвърлен е и искът на касатора с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане от „Атаро Клима“ ЕООД на сумата от 1 904. 25 лева, обезщетение за ползване без правно основание на недвижимия имот чрез разполагане в него на автокрана за периода от 25.04.2018г., когато автокранът е бил придобит, до 22.04.2019г., когато е бил преместен от ответника. Като акцесорни са били отхвърлени и исковете за законна лихва от 21.07.2021г. (датата на исковата молба) до окончателното плащане. В останалата част, с която осъдителният иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен до пълния предявен размер от 2 027. 22 лева, първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила. За да отхвърли иска по чл. 49 от ЗЗД въззивният съд е приел, че по принцип всяко действие на трето лице, с което се препятства собственик да упражнява правото си на собственост, щом не се упражняват самостоятелни права, е противоправно. Но в случая не се установява неправомерно и противоправно поведение на физическо лице, на което ответникът е възложил работа, изразяващо се в бездействие автокран „Либхер“ да бъде преместен от собствения на касатора поземлен имот. Автокранът е бил придобит на 25.04.2018г. по обявен по съдебен ред за окончателен предварителен договор (гр.д. № 1636/2018г. на Окръжен съд – Пловдив), но без данни кога вещта е била предадена на „Атаро Клима“ ЕООД като купувач (чл. 187 от ЗЗД). Дори да се приеме, че автокранът е бил предаден на ответника към 08.02.2019г., не е налице причинно-следствена връзка между поведение на лице, действало от името на ответника, и плащането на неустойката от страна на касатора. Неизпълнението на предварителния договор от 04.01.2019г., сключен между касатора и „Атрим“ ЕООД се е изразявало в това, че в имота се е намирал собствения на ответника автокран, а ищецът не е изпълнил поетото в чл. 3 от договора задължение към 08.02.2019г. имотът да се предаде свободен от всички налични в него движими вещи, включително крана. Задължаването за плащане на неустойката от страна на касатора обаче е в 9.00 часа на 08.02.2019г., т.е. преди изтичането на срока, в който имотът е трябвало да бъде освободен и предаден (24.00 часа на 08.02.2019г.). Отделно от това още към момента на сключване на предварителния договор относно поземления имот (а и още при придобиването му на 06.03.2018г.) касаторът е знаел, че имотът му е зает с автокран, чийто собственик не може да бъде намерен. Така касаторът сам се е поставил в невъзможност да изпълни задължението по чл. 3 от предварителния договор. Искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е бил отхвърлен, тъй като по делото не е имало доказателства за предаденото владение върху крана до 08.02.2019г. Това изключва, според въззивния съд, извода, че ответникът е лицето, ползващо го за исковия период, което прави искът неоснователен. Оплакванията на касатора в подадената жалба и изложението по чл. 280, ал. 1 от ГПК са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът на въззивния съд, че ищецът не е предприел нужните действия за преместване на крана и това е причина за прекратяване на договора. Фактическият състав на непозволеното увреждане не предвижда като предпоставка ищецът да е изразил намерение и да е положил усилия да освободи имота. Фактите, от значение за спорното право, са дали има неправомерни действия или бездействия на ответника. В този смисъл се сочи решение № 339 от 04.11.2015г. по гр.д. № 1520/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 513 от 26.05.2009г. по гр.д. № 1246/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. Неправилен е също изводът на въззивния съд, че поради липсата на установена фактическа власт върху поставения в чуждия имот кран поведението на ответника не може да бъде в нарушение на законовото изискване да не се пречи на собственика да упражнява правото си на собственост. Когато деянието нарушава абсолютното право на едно лице, то е противоправно (решение № 13 от 14.09.2021г. по гр.д. № 4896/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о.). Решението в частта, в която се твърди, че липсва причинна връзка между установеното бездействие на ответника и причинените вреди е постановено в противоречие с практиката на ВКС, определяща критериите, които съдилищата трябва да следват при определяне на наличие или липса на причинно-следствена връзка в хипотеза на деликт (решение № 9 от 02.02.2018г. по гр.д. № 1144/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). Касаторът не се е поставил в ситуация на невъзможност да изпълни поетите договорни задължения. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че не се дължи заплащане на суми по предявения иск по чл. 59 от ЗЗД. Съдът в нарушение на материалния закон приема, че упражняването на фактическа власт върху вещта е част от общия принцип за неоснователно обогатяване, въпреки, че исковата претенция се основава на бездействие на ответника (решение № 73 от 07.06.2017г. по гр.д. № 3034/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 232 от 07.03.2016г. по гр.д. № 454/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 443 от 17.05.2018г. по гр.д. № 905/2018г. на ВКС, ГК, ІV г. о.) В изложението за допускане на касационно обжалване възприетото от Апелативен съд – Пловдив в решението му се сочат като въпроси, решени в противоречие с посочената практика на ВКС. От насрещната страна по жалбата „Атаро Клима“ ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Основното възражение е, че по нито една от точките в изложението не е формулиран правен въпрос, нито е обоснован общият или някой от специалните селективни критерии по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Допълнително са изложени обстоятелства по същество на спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба срещу решението на Апелативен съд - Пловдив в частта относно иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за лишаване от ползване на собствения на касатора имот чрез разполагането в него на автокрана „ Либхер“ за периода от 25.04.2018г. до 22.04.2019г., е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Решението на въззивния съд в тази част е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по гражданско дело, но с цена на иска под 5 000 лева. В пълния си предявен по делото размер искът е бил за сума от 2 027. 22 лева. В останалата част касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК относно жалбата по делото в допустимата й част, не се установява основание за допускане на касационно обжалване. Липсва формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено са направени конкретни оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на закона и необосновано. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК или инкорпорирано в нея само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Същевременно не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Такива обстоятелства не се твърдят и от самия касатор. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4, вр. чл. 81 от ГПК на насрещната страна са дължими направените в касационното производство разноски - 4 000 лева платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 16.02.2024г. Воден от горното съдът