Определение № 247 от 27.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1316/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ чрез юрисконсулт И. С. обжалва решение № 433 от 08.12.2023 г. по т.д. 476/23 г., по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ищците обезщетение за настъпилите вследствие на ПТП на 12.08.2021 г. неимуществени вреди, от смъртта на дъщеря им за разликата над присъдените на всеки от ищците, по 100 000 лв, до присъдения размер от 200 000 лв, частични претенции от по 300 000 лв, както и присъдените разноски от 16 500 лв.

Касаторът се е позовал на всички основания за отмяна на решението на въззивния съд съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди, че при приложение на материалния закон, съдът е нарушил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като не е определил точни размера на обезщетението за неимуществени вреди, неприлагайки точно критериите, предвидени в посочената норма. Излага подробни съображения относно наличието на съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и конкретните нарушения, допуснати от пострадалата. Твърди, че съдът не е отчел обективния принос в подходяща степен, като подчертава, че починалата е била наясно, че водачът на автомобила е неправоспособен. Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. Моли да се отмени решението за разликата над присъдените суми от по 100 000 лв за всеки от ищците и вместо това в тези части да се отхвърлят исковете. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя? Твърди наличие на допълнителни основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

2. Какъв размер на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетен при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат, на което е безспорно доказано при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушение на нормите, уредени в разпоредбата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДВП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнение на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. чл. 245, ал. 2 и ал. 3 от ГПК.

Освен това сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като излага съображения за неправилно приложение на материалната норма на чл. 52 от ЗЗД и необоснованост на решението относно определения размер на съпричиняване, поради нелогичност на мотивите и неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост.

Ответниците по касационната жалба А. И. Т.-К. и Д. Т. К. чрез адв. Ст. Т. в подадения отговор по реда на чл. 287 от ГПК оспорват касационната жалба. Излагат съображения, че по поставените правни въпроси не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

М. С. Г., трето лице помагач в процеса, обжалва решението за разликата над 150 000 лв до присъдените по 200 000 лв. (частичен иск от претенции в размер от по 300 000 лв).

Излага съображения за неправилно приложение на материалния закон, необоснованост на решението и допуснати съществени процесуални нарушения. Моли да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на експертизата, когато страната не е направила изрично възражение срещу него? Следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Излага съображения, че въззивният съд по поставения правен въпрос се е отклонил от трайната практика на ВКС, изразена в решение № 310 от 31.12.2019 г. по гр.д. 1166/19 г, IV ГО на ВКС, решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д. 588/11 г., III ГО на ВКС, решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. 1814/09 г., IV ГО на ВКС, с което мотивира основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК.

2. Въззивният съд бил се произнесъл по въпроса за съдържанието на мотивите към решението и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно ТР 1/01 г. на ОСГК на ВКС, ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 12 от 11.02.222 г. по гр.д. 2032/21 ., ВКС, решение № 50 от 30.03.2022 г. по гр.д. 2149/21 г., ВКС, решение № 60 134 от 08.11.2021 г. по гр.д. 1062/21 г. на ВКС и др.

3. При предявен частичен иск следва ли съдът да разгледа обхвата на понесените увреди, следва ли съдът да разгледа обхвата на понесените увреди и търпимите от ищците болки и страдание в цялост, с оглед определяне на точния паричен еквивалент на обезщетението, но ограничавайки уважаването на иска до размера на заявения петитум, или преценката дали е справедливото обезщетение покрива размера на претендирания с частичните искове размер следва да бъде извършена не в настоящето исково производство, а евентуално в бъдещо такова, при предявяване на последващ иск за присъждане на обезщетение над заявения в настоящето производство частичен размер? Твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Сочи като съдебна практика определение на ВКС № 60 243 от 22.06.2021 г. по ч.т.д 918/21 г. ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени от легитимирани да обжалват решението лица, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваните части, въззивният съд е посочил, че е сезиран с въззивни жалби от застрахователя срещу решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е осъден, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да заплати на ищците сумата за разликата над 100 000 лв до 200 000 лв (частичен иск от вземане в размер от 300 000 лв) за всеки от ищците, както и от третото лице помагач, в частта, с която е осъден застрахователят да заплати обезщетение за разликата над 90 000 лв до уважения размер от по 200 000 лв(частичен иск от 300 000 лв). От въззивния съд е прието, че твърденията във въззивната жалба са, че застрахователят е представил доказателства за плащане на сумата от 100 000 лв, главница за неимуществени вреди и по 14 815 лв законна лихва от 25.11.2021 г. до 25.04.2023 г. (в която част решението е влязло в законна сила, като необжалвано), като твърдението било за изпълнение на задължението изцяло, като били изложени доводи за завишаване на размер от 200 000 лв. и неправилно определен размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и неправилно отчитане на процента съпричиняване. Третото лице помагач било изложило доводи за неправилност на решението за разликата над 90 000 лв до присъдения размер от 200 000 лв. Доводите са свързани с неправилното определяне на размера на следващото се обезщетение, неправилно определения размер на съпричиняване и допуснати съществени процесуални нарушения.

Съдът е приел, че е доказано извършването на пътно-транспортно произшествие, състояло се на 12.08.2021 г., при което е извършено нарушение на правилата за движение по пътищата от третото лице помагач, управляващ лекия автомобил, без да притежава свидетелство за правоуправление. При това пътно-транспортно произшествие, осъществено в резултат на нарушение на правилата за движение по пътищата, е настъпила смъртта на дъщерята на претендиращите обезщетение за неимуществени вреди.

С оглед размера на следващото се обезщетение за претърпените вреди съдът е взел предвид начина на настъпване на пътно-транспортното произшествие, установен с решението на първоинстанционния съд. Процесното пътно-транспортно произшествие било настъпило на 12.08.2021 г. около 17:30 ч, като л.а. „Джип Ч.“ бил управляван от третото лице помагач М. С. Г., който към тази дата е бил неправоспособен водач. Като пътник в автомобила се е возела М. Д. К., дъщеря на ищците. Участъкът от пътя, на който било настъпило произшествието бил извънселищен трасиран път, свързващ [населено място] с Калоферски мъжки манастир „Въведение Б.“, в участъка му на км 4,8, считано то разклона на връх „Юмрук чал“ в [населено място] и извънселищен път [населено място], като участъкът попадал в местността „Бялата река“, в землището на [населено място]. Произшествието било настъпило в десен завой, с оглед посоката на движение на автомобила и същият напуснал пътното платно южно от завоя на пътя. В зоната на десен завой водачът М. Г. бил загубил контрол върху управлението на автомобила и напуснал платното за движение в посока юг по хода на движение на лекия автомобил. След напускане на платното за движение, южно от пътя, водачът се бил отклонил от управлението на автомобила, надясно по хода на движение и така автомобилът бил започнал да се движи в посока запад, като по този начин водачът бил направил опит да върне автомобила на платното. С оглед установената разлика в нивата на платното, при напускане на банкета, автомобилът се удря в бетонно покритие, получава се ротация около вертикалната ос по часовниковата стрелка, удря се предната лява гума в ограничителния бордюр, вследствие на това движение и ротация било последвало обръщане на автомобила, като преминава през тавана си, завърта се около вертикалната си ос и пада върху дясната си страна. Прието е, че скоростта на движение е била 62,06 км/ч, като не е съобразена с конкретните пътни условия. Съобразената скорост би била 39,93 км/ч. С оглед заключението на вещото лице, описващ механизма на пътно-транспортно произшествие, съдът е приел, че основната причина е неправомерното поведение на водача на лекия автомобил. Прието е, че в резултат на това возещата се на първата седалка, в дясно, до водача, М. К. била изхвърчала от автомобила, който по време на произшествието бил се преобърнал и при установяването му на място бил я затиснал. Причината за смъртта на К. била тежката черепно-мозъчна травма, изразяваща се с многофрагментни счупвания на черепния покрив и черепната основа, кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка, която травма била причинила оток на мозъка с вклиняване на малко-мозъчните структури и довела до остра дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност.

Въззивният съд е установил, че загиналата е била непълнолетна, само на 17 години, единствено дете на претендиращите. Отношенията на родителите и детето приживе били хармонични, били силно привързани едни към други, с обич и разбирателство. Дъщерята била издигната на пиадестал. Родителите се грижили за нея. С оглед свидетелските показания е прието, че загиналото дете е отраснало в една среда с много уют, топлина и разбирателство, подпомагано да разкрие способностите си. Смъртта на детето е било абсолютен шок за родителите, те трудно понесли загубата, не искали да живеят, трудно обитавали жилището си, където живеели с дъщеря си до произшествието. Родителите не работели след смъртта на детето, променили се характерите им, от позитивни и усмихнати хора, станали мрачни, отказвали срещи, пътувания, събирания, станали безразлични. Появили им се множество физически заболявания. С оглед изслушаната експертиза от вещо лице психолог, съдът е приел, че вследствие загубата на единствената им дъщеря било налице разстройство в адаптацията на всеки от родителите, с елементи на посттравматично стресово разстройство, което и до момента не било отшумяло, имали силни, тревожни мисли, чувства, свързани с травматичното събитие, преживявали чрез спомени, кошмари, изпитвали тъга, страх, гняв, вина, мъка, характеризиращи се със силна болка. Изпитвали отчуждение от другите хора. Не били преминали фазите на траура и психичната им травма не била преодоляна. По отношение на възражението срещу приемане на експертизата, въззивният съд е посочил, че не е опорочен изводът на психолога, тъй като същият използвал необходимия инструментариум, за да формира заключението си. Отчетено е, че детето е било на много млада възраст и изключително внезапно родителите са го загубили, като са установени страданията и психологически преживявания на претърпелите неимуществени вреди. Съдът е приел, че е налице основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на всеки от ищците, родители на загиналото дете и е постановил, че на основание чл. 52 от ЗЗД е справедливо размерът да бъде от по 200 000 лв на всеки от ищците.

По отношение на възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съдът е приел, че в случая не е установено по категоричен начин, че ако пострадалата би изпълнила произтичащото от чл. 137 в от ЗДвП, да пътува с поставен предпазен колан в колата, това е щяло да предотврати смъртния изход. Прието е, на основание заключението на вещото лице, в което е определен описания механизъм на пътно-транспортното произшествие, обръщането на автомобила, както и деформациите по същия, не може да се направи извод, че предпазният колан, с който колата фабрично е била снабдена, би я предпазил от уврежданията и настъпилата смърт. Не било установено знанието на пострадалата, че автомобилът е управляван от неправоспособен водач. Така е обобщено, че жалбите са неоснователни.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр.2 от ГПК.

По сочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед въведеното от касатора – застраховател основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидната неправилност е необходимо да се установява само от мотивите на обжалвания акт. В практиката на ВКС е възприето, че очевидната неправилност на въззивното решение предполага допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в приложение на несъществуваща норма или в обратен на действителния й смисъл или грубо противоречие на закона. Очевидна неправилност е налице и при явна необоснованост на съдебното решение, когато изложените мотиви са постановени при грубо нарушение на правилата на формалната логика или са вътрешно противоречиви. Също така може да е налице очевидна неправилност, когато са налице особено съществени процесуални нарушения, обосноваващи неправилност на решението на въззивния съд, установими само от съдебния акт. Неправилността на въззивното решение, съгласно сочените касационни основания, чл. 281, т. 3 от ГПК, не е равносилна на очевидна неправилност и се преценява само в производство по реда на чл. 290 от ГПК, с участие на страните. Конкретно посочените основания за очевидна неправилност на въззивното решение, недоказаност на съпричиняването не могат да се установят от мотивите на въззивното решение. Настоящият съдебен състав констатира от решението на въззивния съд, че съдът е обосновал извода си за неоснователност на възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ГПК, с оглед изслушаната експертиза. От мотивите на акта не може да се приеме, че решението е очевидно необосновано, липсва противоречие в мотивите или неразбираемост на същите. Преценката за наличие на соченото основание може да се направи само след проверка по реда на чл. 290 от ГПК, с участие на страните. По отношение на соченото основание за очевидна неправилност поради постановяване на решението в нарушение на материалния закон, конкретно неправилно определяне размера на следващо се обезщетение за неимуществени вреди, също не може да се направи извод от мотивите на обжалвания акт. Съдът е посочил релевантните факти, които следва да се вземат предвид, за да се определи обезщетението в съответствие с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Не може да се приеме, че е очевидно неправилно решението, поради размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед посочените от въззивния съд факти. В случая изложените доводи от касатора засягат правилността на съдебното решение, не могат да се установят от обжалвания акт и поради това не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

По отношение на формулирания първи правен въпрос. Настоящият съдебен състав намира, че посоченият правен въпрос е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. При разрешаването на правния въпрос, съдът не се е отклонил от задължителната съдебна практика, изразена в ППВС 4/68 г, съгласно която понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съдът е съобразил конкретно установените обективни обстоятелства в случая и е приложил посочените в Постановлението критерии, като начин на настъпване на произшествието, възрастта на пострадалата, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на отношенията между претендиращите и починалия приживе, степента на родствена близост, значителната промяна, настъпила в живота на претендиращите. Въззивният съд също така е съобразил и трайната практика на ВКС, изразена в множество съдебни решения, съдебно известни на настоящия състав, съгласно която, за да определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, следва да се прецени интезитета и продължителността на страданията и негативните емоционални преживявания, тяхната продължителност, обстоятелството дали са преодолени или продължават. Като спомагателен критерий за точно определяне на следващото се обезщетение, съдът взима предвид и икономическата обстановка в страната, израз на която са постоянно променящите се лимити на застрахователните обезщетения. В случая съдът е изложил подробни мотиви за конкретните обстоятелства, като е определил релевантните критерии. С оглед на изложеното не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Предвид наличието на задължителна и трайна практика по поставения правен въпрос, не е налице и соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, което не е и мотивирано изрично от касатора.

По отношение на втория поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че така както е формулиран правният въпрос е израз на тезата на касатора за неправилност на съдебното решение в частта, относно разгледаните възражения за съпричиняване, с оглед липсата на правилно поставен предпазен колан, с който колата е била фабрично снабдена, както и с оглед възражението, че пострадалата е знаела, че управляващият автомобила не е бил правоспособен водач. Въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос, в съответствие със задължителната практика съгласно ППВС 17/63 г. Съгласно посоченото в постановлението, от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в множество решения, сред които Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/1 Зг. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., за да е основателно възражението за съпричиняване, приносът на пострадалия следва да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване и не може да почива на предположения, изисква установяване на пряка причинно-следствена връзка между бездействието на пострадалия и причинените вреди. Наличието на съпричиняване може да се установи само при установяване, че с поведението си пострадалият е допринесъл или улеснил настъпването на вредите. Не е достатъчно да се установи само обстоятелството, че пострадалият е бил без правилно поставен предпазен колан, за да се приеме наличие на съпричиняване. Следва да се установи, че именно непоставянето на предпазен колан би осуетило или би намалило настъпването на вредите. В случая въззивният съд е постановил решението си след като е възприел заключението на вещото лице, че с оглед механизма на пътно-транспортно произшествие, наличието на предпазен колан не би препятствало настъпването на вредите. Прието е, че липсва доказване, че пострадалата е знаела, че управляващият автомобила действително не е имал свидетелство за правоуправление. Изводите са направени след анализ на доказателствата. Даденото разрешение от въззивния съд съответства на задължителната и трайна практика на ВКС, съгласно която знанието за определени обстоятелства не може да се предположи, същото подлежи на доказване. По отношение на правилността на решението, не може да се извърши преценка в производството по чл. 288 от ГПК. Следва да се повтори, че при наличието на задължителна и трайна практика на ВКС, не е налице соченото допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По отношение на формулирания трети правен въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсва отклонение от разрешението на поставения въпрос. Така формулираният правен въпрос е релевантен когато липсва обсъждане на доводите и възраженията на страните. В случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и множество съдебни решения, служебно известни на настоящия съдебен състав, решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. 1245/13 г. решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г., II ТО на ВКС, съгласно които, въззивният съд на основание чл. 269 от ГПК, следва да провери валидността на обжалваното решение служебно, неговата допустимост в обжалваната част, както и да изложи съображения относно въведените с въззивната жалба основания за неправилност и сочените доводи и възражения в отговора на въззивната жалба, като даде самостоятелно разрешение на спора между страните. С оглед на решаващата си дейност, въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи анализ на доказателствата и въз основа на него посочи кои факти приема за установени, както и какви са правните норми, които ги уреждат и какви правни изводи следват от това. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства, във връзка с техните доводи. В случая, въззивният съд не се е отклонил от посоченото разрешение. Доводите на касатора са свързани с оспорване изводите на съда и неправилността на съдебното решение. Липсва основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на поставените правни въпроси от касатора М. Г. в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставения първи правен въпрос, в изложението, на основание чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на третото лице помагач, настоящият съдебен състав намира, че с поставения правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е разрешил поставения правен въпрос в отклонение от трайната практика на ВКС, съгласно която когато съдът няма специални знания, той следва да назначи вещо лице. Заключението на вещото лице следва да се обсъди от съда и да се изложат мотиви относно приемането му, като се съобрази обосноваността му. Въззивният съд е изложил съображения за това, че възприема заключението на вещото лице и че специалните знания на психолога са необходими и установяват релевантните обстоятелствата. Поради това не може да се приеме, че разрешението, дадено от въззивния съд е в отклонение от сочената от касатора практика на ВКС. Съответно не е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на поставения втори правен въпрос, следва да се приеме, както и по-горе, че макар и касаторът да е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, то не е налице соченото допълнително основание.

По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявеното спорно правоотношение с оглед формирания предмет на делото. Обстоятелството, че е разгледал частичен иск, не е определящо за изхода на спора по настоящето дело. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. 4/16 г. на ОСГТК на ВКС, с предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. С оглед даденото разрешение в задължителната практика на ВКС, в настоящия случай, не може да се приеме, че е налице разрешаване на посочения правен въпрос, доколкото съдът е определил спорното право, разгледал е частичния иск и се е произнесъл по него. Дали съществува вземането в пълния му твърдян обем, може да се установи в следващ процес, с оглед приетото в мотивите на посоченото тълкувателно решение. Произнасянето в соченото от касатора определение № 60 243 от 22.06.2021 г. по ч.т.д. 918/21 г., ВКС, I ТО е именно в посочения смисъл, че при предявен частичен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и разгледано възражение за съпричиняване, наличие на установените вреди и наличието на съпричиняване, с оглед обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, ще е обвързващо съда, разглеждащ иска за останалата част от вземането. Поставеният правен въпрос не е обуславящ изхода на спора по настоящето дело и поради това с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

При този изход на делото на ответниците по касационната жалба А. И. Т.-К. и Д. Т. К. следва да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Претендира се заплащане на възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв. от адвокат С. Т., представляващ ответниците по касационната жалба. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че се предоставя безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. Налице са предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на посоченото основание. С оглед обжалвания материален интерес в процеса, за разликата над 100 000 лв до присъдения размер от 200 000 лв за всеки от ищците, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското възнаграждение следва да се определи от съда, на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАдв в размер на 6 636 лв, с ДДС.

Върховният касационен съд на Р България