Определение № 2853 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4559/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. И. Ш. срещу въззивно решение № 111 от 11.07.2024 г. по в. гр. д. № 604/2022 г. на Варненски апелативен съд (ВнАС) в частите му, с които първоинстанционното решение № 98 от 21.09.2022г. на Търговищки окръжен съд по гр. д. № 208/2021 г. е отменено в една част и вместо него е постановено ново решение, а в друга част е първоинстанционното решение е потвърдено, при което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора П. И. Ш. срещу ответника К. И. Ш. обективно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за дарение с нотариална заверка на подписите от 15.06.2016г. на парична сума в размер на 145 000 лв. поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и поради липса на надлежно удостоверени изявления на страните и постигнато съгласие, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, и за прогласяване недействителността на извършено от К. И. Ш. без представителна власт да договаря сам със себе си разпореждане със сумата 13 333. 33 лв. чрез банкови парични преводи, извършени в „Алианц Банк България“ АД, наредени от разплащателна банкова сметка с титуляр И. П. Ш., починал на 24.06.2016 г., на основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД. С атакуваното въззивно решение е реализирана и отговорността на ищеца за съдебно – деловодни разноски пред двете съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Касаторът - ищец поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че правната квалификация на исковете е частично неправилна досежно определения като главен иск в предявената съвкупност от евентуално съединени искове и че докладът, изготвен от първоинстанционния съд е непълен, при което съдът не се е произнесъл по всички искове, с които е бил сезиран, както и не са допуснати относими към спора доказателства при неправилно позоваване на чл. 266, ал. 3 ГПК. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което някой от предявените при условията на евентуалност установителни искове да бъде уважен или делото да бъде върнато на друг състав на въззивния съд с указания по приложението на процесуалния закон, за отстраняване на допуснатите негови нарушения. Претендира сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски. В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. „При предявени при условията на евентуалност няколко иска за нищожност на договор за дарение на различни правни основания, следва ли съдът да се произнесе по тях в поредност с оглед на естеството на порока?“, по който навежда противоречие с решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 97/08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, І т.о.; решение № 156/26.03.2021 г. по гр.д. № 4622/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 136/30.10.2020 г. по гр.д. № 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.; 2. „При наведени във въззивната жалба оплаквания за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция, от което може да се направи извода, че делото е останало частично неизяснено от фактическа страна, длъжен ли е въззивният съд в този случай да обсъди тези оплаквания и да установи тази неизяснена фактическа обстановка, към която да приложи съответните приложими правни норми?“, по който твърди противоречие с решение № 53/14.05.2021 г. по т.д. № 2859/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.; 3. „Когато във въззивната жалба страната се позове на извършени от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за тяхната възможност да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълен и/или неточен доклад и съставлява ли това извинителна причина по чл. 266, ал. 3ГПК за допускане на тези доказателства за пръв път пред въззивната инстанция?“, който счита за разрешен в противоречие с т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4. „При наведени във въззивната жалба оплаквания за представен на страните при първоинстанционното разглеждане на делото непълен и неточен доклад по чл. 146 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия? Съставлява ли процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на събирането на нови доказателства пред въззивния съд, пропускът на първоинстанционния такъв, който е изготвил непълен или неточен доклад по делото?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 35/24.04.2020 г. по гр. д. № 1939/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 60096/07.02.2022 г. по т.о. № 1728/2020 г. на ВКС, І г.о.; решение № 189/28.11.2017 г. по гр. д. № 734/2017 г. на ВКС, І г.о. и решение № 227/06.01.2020 г. по гр. д. № 1035/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., и 5. „Когато във въззивната жалба се съдържа оплакване, че за включени в доклада факти и обстоятелства не са допуснати доказателства или в решението е прието, че тези факти и обстоятелства нямат значение за основателността на предявения иск и са правно ирелевантни, то в този случай тези действия на съда опорочават ли първоинстанционното съдебно решение и длъжен ли е въззивният съд да поправи този порок?“, който намира, че е разрешен в противоречие с решение № 91/04.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г. на ВКС, ІV г.о.. Касаторът – ищец се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, наведена в контекста на горепоставените въпроси, при неправилния отговор на които, според него, въззивният съд е допуснал неморалния акт да бъдат обезнаследените останалите други двама наследници по закон на починалия дарител, извън ответника, - ищеца (негов син) и преживялата му съпруга. Ответникът по касационната жалба – К. И. Ш. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в настоящото касационно производство съдебно –деловодни разноски. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Не са налице обаче релевираните от касатора основания за допускане на искания касационен контрол. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е съобразил, че въведените от ищеца фактически твърдения в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, допълнителната молба - уточнение и поясненията в съдебно заседание, сочат на предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за дарение с нотариално заверени подписи от 15.06.2016 г. на парична сума в размер на 145 000 лв., като накърняващ добрите нрави, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на същия договор за дарение поради липса на съгласие за сключването му, съединен евентуално с иск с правно основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД за недействителност на извършено разпореждане по банков път със сумата 40 000 лв., поради това, че то е осъществено при липса на формален договор за дарение, същевременно от пълномощник, който не е изрично упълномощен да договаря сам със себе си. ВнАС е заключил, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по всички предявени от ищеца при условията на евентуалност искове, в поредност според тежестта на твърдяния порок на сделката. Посочил е, че когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца, тъй като всички искове са предявени в условията евентуалност, доколкото никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно да е нищожна и да подлежи на унищожение и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност (в този симсъл е цитирал определение № 244/16.04.2013 г. на ВКС, IV ГО по ч. гр. д. № 5990/2014 г.). Заключил е, че съдът е длъжен да разгледа първо основанията за нищожност, подредени според тежестта на порока, а ако приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен да разгледа основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока и едва след това, ако приеме, че сделката не е унищожаема, да разгледа съответното основание за относителна (висяща) недействителност, напр. за извършването й от мним представител (без или извън надлежно учредената представителна власт). Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна по спора, че ищецът П. И. Ш. и ответникът К. И. Ш. са синове и законни наследници на И. П. Ш., починал на 24.06.2016 г., както и че на 15.06.2016 г. между И. П. Ш. от една страна като дарител и ответника К. И. Ш. от друга страна като надарен е сключен договор за дарение на сумата 145 000 лв. с нотариална заверка на подписите. Съобразил е, че в горепосочения договор за дарение се съдържа вписана поправка на дарената парична сума, която следва да се счита 145 000 лв., като в поправката е удостоверено, че същата е извършена от нотариус Г. Г. с рег. № 223 в НК и район на действие – Търговищки районен съд, която е заверила и подписите на страните по договора за дарение. Посочил е, че с пълномощно с рег. № 2342/15.06.2016г. с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, И. П. Ш. е упълномощил К. И. Ш. да го представлява пред всички банки на територията на РБ, с включено правомощие да внася и тегли суми без ограничение по всички видове сметки - разплащателни, спестовни и депозитни, да извършва неограничено преводни нареждания от всички сметки, независимо от вида им. От авизо за платежно нареждане от 15.06.2016 г. е намерил за установено, че И. П. Ш. е превел от своя банкова сметка, която е разплащателна сметка, сума в размер на 40 000 лв., по сметка на ответника К. И. Ш. с посочено основание - „договор за дарение от 15.06.2016 г.“. От показанията на свидетеля Г. И. Г. - нотариусът, удостоверил подписите на страните по процесния договор за дарение от 15.06.2016г., второинстанционният съд е счел за установено, че свидетелят в качеството си на нотариус е заверявала няколко договора и пълномощни, свързани с лични дела на И. Ш., както и с дейността на фирмата му; че част от заверките е направила в дома на Ш., защото той не се е чувствал добре физически; че на 15.06.2016г. свидетелката е извършила заверка на договор за дарение на парична сума, като лично и саморъчно е изписала забележката „поправката е моя“ досежно дарената парична сума и „да се чете сто четиридесет и пет хиляди лева“ и че поправката е била направена от нея на място, по изричното искане на дарителя И. Ш. и в присъствието на двете страни по договора. От показанията на свидетелката П. С. С., живяла на семейни начала с И. Ш. до смъртта му, ВнАС е приел за установено, че И. и К. Ш. са работели съвместно и че са имали добри лични и делови отношения; че през 2015 г. здравословното състояние на И. Ш. се е влошило, но е запазил бистър ум до смъртта си; че между бащата и сина е бил сключен на 15.06.2016 г. договор за дарение, подписан в дома на И. Ш., в присъствието на свидетелката; че тя е знаела за намерението на И. да остави на сина си дарение, но разбрала, че става въпрос за сумата от 145 000 лв., след като договорът бил прочетен на страните по него. По предявения главен иск за нищожност на договора за дарение поради накърняване на добрите нрави (чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД), въззивният съд е счел, че преценката за накърняването на добрите нрави следва да се извърши към момента на сключване на атакуваната сделка. Посочил е, че искът е основан на твърдения за това, че съзнавайки тежкото си здравословно състояние, дарителят по процесния договор е извършил дарението на паричната сума единствено с мотив и цел да лиши ищеца (другия си син) от наследство. Счел е, че тези твърдения не са установени от ангажираните от страните доказателства. Напротив от съвкупната преценка на приетите в процеса писмени и гласни доказателства, е намерил за установено, че извършеното на 15.06.2016 г. дарение от И. Ш. е резултат от осъзнато намерение и решение на баща, който съзнава, че настъпва края на живота му, и цели възнаграждаване на сина си за близостта, изградена помежду им, и за това, че е могъл да разчита на помощ от него в личен план по време на тежко боледуване и при осъществяване на професионалната му дейност. ВнАС е счел, че не е установено по делото уговаряне на условия в нарушение и противоречие с общоприетия обществен морал и ценности, а приетите по делото доказателства обосновават извод, че дарственият акт е мотивиран единствено от близките отношения между баща и син. Поради това е заключил, че не са установени елементите от фактическия състав на правото по чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД и е отхвърлил изцяло предявеният иск с това основание като неоснователен. По иска с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за дарение поради липса на воля у дарителя да дари, въззивният съд се е позовал на мотивите по т. 2 ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според което "липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на сделката, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. "съзнавана липса на съгласие" (например - изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване и др.). Този тежък порок е непоправим и непреодолим, поради което за да породи действие договорът трябва да бъде сключен отново. ", т. е. за да е налице липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД волеизявление трябва да е направено и в същото време е нужно то да е направено в хипотезата на съзнавана липса на съгласие. Следователно, според решаващият съд, при липсата на съгласие волята се изразява изрично, но тя е толкова негодна, че изобщо не може да породи правни последици. В случая е посочил, че от доказателствата в процеса се установява, че страните по договора за дарение са постигнали съгласие И. Ш. да дари на К. Ш., а последният да приеме сумата от 145 000 лв.. Този извод е счел за изводим и от удостоверената от нотариуса поправка в текста на договора относно цифровото изражение на сумата от 145 000 лв. и буквеното й изписване, както и от свидетелските показания на извършилия нотариалната заверка на подписите на договора за дарение и поправката нотариус Г. Г., според които поправката в текста е извършена по искане на дарителя и в присъствието на двете страни по договора, които са се съгласили дарената сума да е в размер на 145 000 лв., т.е. налице е съгласие. Последният извод е намерил за кореспондиращ и със заявеното в показанията на свидетелката С., която също е присъствала при подписването на процесния договор за дарение. Предвид изложеното е приел, че действително изразената воля на дарителя и постигнатото съгласие между страните е за извършване на дарение на парична сума в размер на 145 000 лв., която е точно отразена в договора, към момента на сключването му, като всяка от страните е удостоверила изявлението си с подпис. Посочил е, че нанасянето на поправка в текста на договора от някоя от страните или трето лице в присъствие на страните не сочи на промяна на волята на някоя от страните по договора или на липса на съгласие. Подчертал е, че в случая в края на текста под клаузите на процесния договор, страните са положили подписи, които удостоверяват техните волеизявления, последните удостоверени от нотариус. Посочил е също, че от доказателствата по делото не е установено поправката да е извършена в по-късен момент, след поставянето на подписите и сключването на договора, напротив – установено е, че промяната е направена по желание на страните и извършена преди подписването на договора. По гореизложените съображения, второинстанционният съд е намерил, че атакуваното дарение е валидно сключено за сумата от 145 000 лв., за която се отнася и постигнатото съгласие между страните по него. Като аргумент за това е счел и обстоятелството, че след предаването на дарената сума на 15.06.2016 г., дарителят не е оттеглил дадените пълномощия на надарения за разпореждане с банковите му сметки. Вторият иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД като неоснователен, ВнАС е отхвърлил изцяло. Въззивният съд е счел за изцяло неоснователен и искът с правно основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Намерил е, че в процесната хипотеза на доброволно представителство пред „Алианц банк България“ АД не е налице предходно договаряне сам със себе си. Предвид двустранно сключения договор за дарение от 15.06.2016 г., е приел, че упълномощителната сделка с нотариална заверка на подписа на И. Ш. от същата дата е насочена към обслужване на главната такава за осъществяване на дарението. Упълномощаването е извършено поради физическата немощ на дарителя, който поради заболяване е бил неспособен към този момент да се придвижва свободно до банката и да съставя платежни нареждания и да осъществи реално предаването на дарената сума. Второинстаницонният съд е приел, че пълномощното от 15.06.2016г. с рег. № 2342/15.06.2016г., с което е изтеглена процесната сума от 40 000 лв., е валидно и действително, и оправомощава упълномощеното лице да извършва разпореждане с банковите сметки на упълномощителя. По основанията за допускане на касационно обжалване: Поставените от касатора въпроси не удовлетворяват изискването за наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нямат обуславящо значение спрямо решаващите правни изводи в атакуваното решение, т.е. същите са без значение за изхода на конкретния правен спор. Първият въпрос за поредността, в която съдът дължи произнасяне при предявени няколко евентуално съединени искове за недействителност на правна сделка на различни правни основания, не би могъл да има значение за изхода на настоящия правен спор, доколкото и трите съединени искове, включени в предмета на спора, са разгледани и са отхвърлени като неоснователни от решаващия съд. Останалите въпроси на ищеца, отнасящи се до това какви са правомощията на въззивния съд, когато във въззивната жалба въззивникът е навел оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, изразяващи се в това, че делото е останало частично неизяснено от фактическа страна и че докладът по делото е непълен или неточен, вкл. досежно разпределението на доказателствената тежест и дадените указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, също касаят неосъществени в процеса хипотези, поради което са без значение за изхода на конкретния спор. Ищецът не е релевирал оплаквания във въззивната си жалба за допуснати процесуални нарушения в гореизложения смисъл, поради което за въззивният съд не е възникнало задължение да процедира според задължителните разяснения в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и цитираната константна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, като не са били налице и основания за служебно попълване на делото с несъбран доказателствен материал. Въззивникът – ищец не е направил каквито и да било доказателствени искания във въззивната жалба, за да може да се разсъждава въобще за приложимостта на нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК относно настъпила или ненастъпила преклузия за представяне на доказателства във въззивното производство. Не е осъществена и хипотеза на недопуснати от първоинстанционния съд, поискани от страните и относими към спора доказателства. Доколкото предметът на настоящия спор се изчерпва с трите евентуално съединени иска с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД и чл. 38, ал 1 ЗЗД, следва да бъде посочено, че както съставеният доклад по делото е пълен и точен, вкл. досежно указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК, така и фактическата страна по спора не е останала неизяснена, за да възникне задължение за въззивния съд да процедира съобразно т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по начин, различен от осъществения. Този извод се налага и при съобразяване с определение № 1403 от 26.03.2024 г. по гр.д. № 3097/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 54 от 20.03.2023 г. по гр.д. № 605/2022 г. на ВнАС, с което е потвърдено решение № 130 от 15.11.2022 г. по гр.д. № 208/2021 г. на Търговищки окръжен съд, с което е оставено без уважение искане с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение чрез произнасяне по други предявени според касатора искове. Отсъствието на общото основание за допускане на касационния контрол е достатъчно, за да не бъде той допускан, без да е нужно касационният съд да обсъжда наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществена и наведената очевидна неправилност на въззивния акт. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива квалифицирани състави на неправилност на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Горепосочените пороци нито са обосновани от касатора, нито се установяват от настоящата инстанция. При този изход на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в тежест на касатора - ищец следва да бъдат възложени сторените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3 200 лв.. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение