Определение № 2971 от 22.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 615/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, Е. И. Есютина, срещу решение № 4755 от 07.08.2024 г. по гр. д. № 10453/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след отмяна на решение № 20016581 от 24.02.2022 г. по гр. д. 50782/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 173-ти състав, са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени с искова молба вх. № 2022761/03.09.2019 г., вписана в Агенция по вписвания вх. рег. № 1205/02.07.2020 г., на Е. И. Есютина срещу „Юробанк България” АД, правоприемник на „Банка Пиреос България” АД, „Д. и Б. пропърти” ЕООД и С. С. Д., действащ като ЕТ „Д.-С. Д.”, за признаване за установено по отношение на ответниците, че в полза на „Юробанк България“ АД не съществува ипотечно право по нотариален акт № 74/12.08.2011 г., том 2, рег. № 2745, дело № 257/2011 г. на нотариус Е. Д., рег. № 512, и по нотариален акт № 101, том ІІІ, рег. № 4292, дело № 469/2008 г. на нотариус Е. Д., рег. № 512, тежащо върху собствения на ищеца имот, представляващ апартамент № 21 в [населено място], [улица], ет. 5, идентификатор 65334.300.4147.1.21, обезпечаващо вземания на „Юробанк България“ АД по договор за инвестиционен кредит № 1015/21.08.2008 г. и последващите анекси към него, освен за вземанията, за които исковете са уважени: за вземане за заплащане на възнаградителна лихва от 0,5 % годишно и за неустойка за забава в размер от 0,5 % годишно за периода от 03.09.2008 г. до 29.05.2010 г., включително; за вземане за заплащане на възнаградителна лихва върху капитализираната с анекс № 15/11.06.2013 г. сума от 55 577,18 евро; за вземане за заплащане на възнаградителна лихва върху капитализираната с анекс № 17/13.01.2014 г. сума от 55 577,18 евро, и са присъдени разноски в полза на ответника „Юробанк България“ АД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо предвид постановяването му, без по делото да са привлечени като страни всички страни по оспорените правоотношения и при неправилното им конституиране. Излага, че ответникът С. Д. не е участвал в първата инстанция в качеството му на търговец, осъществяващ дейност под фирма ЕТ „Д. – С. Д.“, а на страната на ищеца не е конституиран нейният съпруг - г-н Г., който също е собственик на ипотекирания имот. Счита, че ответник по спора следва да е само „Юробанк България“ АД, а останалите страни следва да са конституирани на страната на ищеца. При условията на евентуалност излага доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като противни на закона, вкл. нормата на чл. 20 ЗЗД, изводите на въззивния съд, че се касаело за едно правоотношение по договор за кредит и за един договор за ипотека, като подчертава, че от доказателствата по делото се установява, че се касае за два договора за ипотека, а вземането по договора за кредит е новирано с анекс А8 – 1015/24.06.2011 г. Счита, че решението е постановено и при неправилно приложение нормите на чл. 26 ЗЗД, чл. 166, ал. 2 ЗЗД, чл. 167 ЗЗД, чл. 170 ЗЗД и чл. 174 ЗЗД, като въззивният съд не е съобразил, че процесните ипотеки не отговарят на изискванията за специалност и отъждественост на обезпеченото бъдещо вземане, както и за специалност на имота, а обезпечават динамична, неопределена и неопределяема съвкупност от вземания, без краен предел и размер на обезпечението. Сочи, че договорите за ипотека са противни на принципа за добросъвестност в отношенията, че не съдържат яснота относно длъжника, ипотекирания имот, както и относно обезпечаваните вземания – техния размер и падеж, които и многократно са изменяни със сключените анекси към договора за кредит, включително са подновени с анекс № А08. Изтъква, че липсва произнасяне по цялото й искане и в частност по претенция по чл. 439 ГПК, като не са посочени „границите на ипотечното право“. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че не е изтекла погасителната давност за реализацията на ипотечното право. Счита, че давността по отношение на ипотекарния длъжник може да се прекъсне само с действия спрямо него самия. Излага, че изпълнение върху собствения й имот е започнало едва на 17.04.2019 г., когато и е изпратена призовка за доброволно изпълнение, към който момент е изтекла уредената в закона петгодишна давност от падежа на изпълняваните вземания и същите са погасени по давност за нея. Допълва, че не е участник в заповедното производство срещу длъжниците, поради което не може да се приеме, че последното е прекъснало течащата по отношение на нея давност. По тези доводи моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде обезсилено като недопустимо или евентуално отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните и длъжен ли е въззивният съд самостоятелно да обсъди в мотивите на своето решение всички събрани по делото доказателства във връзка с доводите на въззивника?

2. Следва ли чрез тълкуване по чл. 20 ЗЗД, да се прецени наличие на новация по чл. 107 ЗЗД на кредитното правоотношение и на обезпеченото вземане, когато са извършени с анекс между кредитодателя и кредитополучателя: увеличаване на главницата по кредитното правоотношение с отпускане на допълнителен кредит и промяна на условията за връщане на цялата единна новоформирана главница при счетоводно премахване на старото главно задължение и счетоводното отразяване на ново единно главно задължение; промяна на лихвен процент върху новата главница, промяна на падежа за връщане на новата главница и лихвите; капитализирането и прибавянето им към непогасената част от главницата на падежирали възнаградителни и наказателни лихви, като занапред те се считат само за част от новата формирана главница по кредита?

3. Противопоставими ли са на ипотекарния длъжник измененията в обезпеченото вземане, които касаят неговото съществено съдържание по чл. 167, ал. 2 ЗЗД и чл. 170 ЗЗД - главница, размер на главница, падежи, размер и падежи на лихвите, когато липсва изменение на ипотеката по реда на изменение на договорите в изискуемата форма и липсва вписване на промените в имотния регистър?

4. а) Кои юридически факти и законови основания по чл. 116 ЗЗД и осъществени между кои страни по материалните и процесуалните правоотношения водят до прекъсване на погасителна давност спрямо третото лице - ипотекарен длъжник, за принудително изпълнение върху ипотекирания имот?

б) От кой момент започва да тече погасителна давност за принудително изпълнение спрямо третото лице - ипотекарен длъжник - от падежа, посочен в ипотеката, или от допълнително договорения само между кредитор и кредитополучатели падеж, който не е отразен в ипотеката и в имотен регистър?

в) Прекъсването на давност спрямо главния длъжник по чл. 116 ЗЗД, чрез иницииране волеизявление, правоотношение и/или производство, в което не участва третото лице - ипотекарен длъжник, води ли до прекъсване на погасителната давност и спрямо третото лице - ипотекарен длъжник?

Поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и пред. 3 ГПК, като сочи, че въззивното решение е вероятно недопустимо, евентуално очевидно неправилно.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Юробанк България“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

С насрещна касационна жалба ответникът, „Юробанк България“ АД, обжалва решение № 4755 от 07.08.2024 г. по гр. д. № 10453/2022 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след отмяна на решение № 20016581 от 24.02.2022 г. по гр. д. 50782/2019г. по описа на Софийски районен съд, 173-ти състав, е признато за установено по предявени с искова молба вх. № 2022761/03.09.2019 г., вписана в Агенция по вписвания вх. рег. № 1205/02.07.2020 г., на Е. И. Есютина срещу „Юробанк България” АД, правоприемник на „Банка Пиреос България” АД, „Д. и Б. пропърти” ЕООД и С. С. Д., действащ като ЕТ „Д.-С. Д.”, на основание на чл. 124 ГПК, вр. чл. 151, чл. 26 и чл. 170 ЗЗД, че в полза на „Юробанк България” АД не съществува ипотечно право по нотариален акт № 101/03.09.2008 г., том 3, рег. № 4292, дело № 469/2008 г. на нотариус Е. Д., рег. № 512, и по нотариален акт № 74/12.08.2011 г., том 2, рег. № 2745, дело № 257/2011 г. на нотариус Е. Д., рег. № 512, тежащо върху собствения на ищеца Е. Есютина имот, представляващ апартамент № 21 в [населено място], [улица], ет. 5, идентификатор 65334.300.4147.1.21, обезпечаващо вземания на „Юробанк България“ АД по договор за инвестиционен кредит № 1015/21.08.2008 г. и последващите анекси към него, както следва: 1. за заплащане на възнаградителна лихва от 0,5 % годишно и за неустойка за забава в размер от 0,5 % годишно за периода от 03.09.2008 г. до 29.05.2010 г. включително; 2. за заплащане на възнаградителна лихва върху капитализираната с анекс № 15/11.06.2013 г. сума от 55577,18 евро; 3. за заплащане на възнаградителна лихва върху капитализираната с анекс № 17/13.01.2014 г. сума от 55 577,18 евро, и са присъдени разноски в полза на ищеца. Излага, че решението в тази му обжалвана част е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, като счита, че ипотеките са учредени за обезпечение на всички задължения по договора за кредит и неправилно въззивният съд е изключил част от тях при превратно тълкуване волята на страните по сключените анекси към договора за кредит. По тези доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Докъде се простира възможността на съда да тълкува договор по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на тълкуване да се променя волята на страните?

2. Подлежи ли нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека на тълкуване от съда, когато съдържащи се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните по него?

Поддържа, че са налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно.

С депозиран в срок писмен отговор насрещната страна, Е. И. Есютина, оспорва насрещната касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на съдебния акт в обжалваната от ответника част. Претендира присъждане на разноски по делото.

В указания срок страните, „Д. и Б. пропърти” ЕООД и С. С. Д., действащ като ЕТ „Д.-С. Д.”, не депозират писмени отговори на касационната жалба и насрещната касационна жалба и не вземат становище по тях.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл. 287, ал. 2 ГПК от надлежно легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с отрицателни установителни искове за установяване на несъществуване на ипотечно право върху собствен на ищеца имот за обезпечаване на задължения на длъжници по договор за кредит от 2008 г. и анексите му, страни по които са ответниците. Посочил е, че ипотекарният длъжник може да обоснове иска си за несъществуване на ипотечното право както с твърдения, касаещи пораждането и съществуването на ипотечното право, така и с възражения срещу обезпеченото вземане - тези, с които разполага самият длъжник – по аргумент от чл. 151 ЗЗД. Намерил е, че твърденията на ищеца обхващат и двете възможности – възражения срещу обезпеченото вземане поради пороци на договора за кредит, погасяване на същото, както и твърдения, касаещи договорите за ипотека - пораждането, съществуването на ипотечното право, обхвата му, погасяването му, като фактите, на които ищецът основава твърденията си за несъществуване на ипотечното право, попадат в хипотезите на чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 ,3, и ал. 2 ЗЗД; чл. 63 ЗЗД, чл. 107 ЗЗД, чл. 110 и чл. 111 ЗЗД; чл. 167, ал.2, чл. 170 и чл. 171 ЗЗД. Посочил е, че при отрицателния установителен иск за несъществуване на определено право фактите, на които се основават твърденията на ищеца, не представляват самостоятелни основания на иска, тоест предявеният иск е само един – за несъществуване на ипотечно право по определен договор за ипотека, но съдът е длъжен да изследва всички въведени от ищеца твърдения, на които основава иска си.

Въззивният съд, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, е приел за установено, че на 21.08.2008 г. между „Банка Пиреос България” АД като кредитодател и „Д. и Б. пропърти” ООД като кредитополучател, с поръчители С. Д. и К. Б., е възникнало валидно правоотношение по договор за банков кредит, с който банката се е задължила и е предоставила на „Д. и Б. пропърти” ООД целеви кредит от 1 050 000 евро за финансиране на изграждането на три жилищни сгради в УПИ ІІ-2907, УПИ ІІІ-2907 и УПИ ІV 2907, кв. 20 по плана на [населено място], предоставен на няколко транша при договорените условия, като сумата е усвоена изцяло в периода от 27.10.2008 г. до 30.04.2010 г. Изтъкнал е, че за длъжниците е възникнало валидно задължение за връщането й, както и за заплащане на възнаградителна лихва в размер на базовия банков лихвен процент, увеличен считано от 10.10.2008 г. с 4,5 %, а считано от 30.05.2010 г. – с 4 % до 24.06.2010 г., а след това – надбавка от 4,5 %, като при забава на плащания се дължи и неустойка в размер на възнаградителната лихва, увеличена с 10 %, дължими са и такси и комисионни по общите условия на банката и по одобрената тарифа. Подчертал е, че усвояването на сумата се установява от приетото по делото основно заключение по съдебно - счетоводната експертиза, което кредитира като неоспорено от страните и неопровергано от останалите доказателства по делото, а съглашенията на страните за размер на отпуснатата в кредит сума, за възнаградителна лихва, за неустойка и за задълженията за плащане на такси и комисионни се установяват от приетите по делото и неоспорени от страните договор за кредит и анекси към него. Добавил е, че действително в договора първоначално е посочена надбавка за възнаградителната лихва от 4 %, но още преди първото усвояване на сумата страните са сключили анекс № 1, сочещ надбавка от 4,5 %, поради което и до сключването на анекс 4/30.05.2010 г. е счел за релевантна надбавката от 4,5 %, а след това – надбавка от 4 %. Намерил е, че считано от 24.06.2011 г. надбавката отново е 4,5 %, каквото съглашение страните са постигнали с нотариалния акт за ипотека от 2011 г ., с който страните изрично са постигнали съглашения и по отношение на договора за кредит от 2008 г., като заедно със съглашенията по анекс № 8, преценени в тяхната съвкупност, са уредили както отношенията си по повод на първоначално предоставената и непогасена към този момент главница, така и по допълнително предоставената сума от 162 407 евро. Посочил е, че от договора за кредит и анексите към същия се установява, че първоначално срокът на кредита е бил 36 месеца, от които 18 месеца са гратисен период, през който се дължи само лихва, а в последствие с анексите както гратисният период, така и срокът на договора неколкократно са променяни, като последното съглашение между страните сочи срок на договора - 20.09.2016 г. Обобщил е, че за изпълнение на задълженията по кредита е имало яснота: основание, размер, срок, включително, че възнаградителната лихва се начислява върху усвоената част от главницата месечно и се плаща месечно и през гратисния период, докато за главницата са постигани съглашения за плащане на конкретно определени вноски в определен размер за определен период в различните анекси и приложените към тях погасителни планове.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че така сключеният договор за кредит е нищожен, като е посочил, че уговорената възнаградителна лихва е достатъчно ясно определена– формира се от ББЛП и надбавка в конкретен размер, като размерът на ББЛП не е посочен конкретно, но той е определяем. Позовал се е на приетото основно заключение по ССчЕ, че този ББЛП е бил в размер на 5,75 % както към сключването на договора през 2008 г., така и към сключването на анекс № 4/30.05.2010 г., и намерил, че така формираният размер на възнаградителната лихва не надвишава обичайния размер на лихвите по банкови кредити към процесния период, като е съобразен с целта на тази лихва – печалба за банката, а дадените обезпечения по кредита не могат да обосноват извод, че размерът на лихвата е прекомерен до степен да противоречи на добрите нрави, с които мотиви е намерил доводите в тази насока на ищеца за неоснователни. Добавил е, че и договореният размер на уговорената неустойка за забава – възнаградителна лихва + 10 %, съответства на типичните за неустойката функции, съобразен е с размера на евентуални вреди, които могат да настъпят от забавата, поради което е счел, че съглашението за същата е валидно. Изтъкнал е, че по делото не са въведени твърдения, нито се установява от събраните доказателства, че в хода на развитие на правоотношението по договора за кредита банката е променяла едностранно базовия банков лихвен процент, поради което е намерил, че независимо от уговорената възможност за същото в договора, това не се отразява на валидността на сключеното съглашение по договора за кредит, както и на възникване на задълженията по него. Допълнил е, че сама по себе си клаузата за възможността за едностранна промяна на лихвата не е от естество да доведе до нищожност на целия договор, защото и без нея правоотношението може да продължи да съществува- при възнаградителна лихва, формирана от ББЛП към момента на сключването на съглашението и посочената надбавка. В отговор на оплакванията на ищеца е подчертал, че договорът за кредит и анексите към същия съдържат ясно посочване на страните по него и на качеството им – кредитодател е „Банка Пиреос България” АД; кредитополучател е „Д. и Б. пропърти” ООД, а поръчители са К. Б. и С. Д.. Изтъкнал е, че обратен извод не може да бъде формиран от сключените впоследствие анекси към договора, с които са определени като солидарни длъжници и е разширена отговорността им, респективно е добавен нов солидарен длъжник.

Въззивният съд е приел, че със сключеното на 24.06.2011 г. съглашение страните по договора за кредит: са изменили същия в частта за надбавката при формиране на възнаградителната лихва; отсрочили са плащането на просрочената главница от 105 625,50 евро; продължили са срока на договора до 20.09.2012 г. и са постигнали съгласие за допълнителен кредит в размер на 162 407 евро, както и относно условията за неговото връщане - същите като за главницата от 1 050 000 евро по договора от 2008 г. Изложил е, че основава изводите си на изричните клаузи на анекс № 8 и на нотариалния акт за ипотека от 2011 г., сочещи че към този момент непогасената главница по вече предоставените суми е 925 938 евро, че допълнително се предоставя целеви кредит в размер на 162 407 евро, които ще служат за довършителните работи по сградата в УПИ ІV-2907, която сума ще се усвои при договорени конкретни условия на няколко транша. Намерил е, че обстоятелството, че новоотпуснатата главница е предоставена при същите условия, при които вече е предоставена сумата от 1 050 000 евро, се установява и от постигнатото съгласие, че непогасената част от главницата по вече предоставени суми от 925 938 евро и новопредоставения кредит от 162 407 евро ще формират обща главница от 1 088 345 евро, условията за връщане на която, за плащане на лихви, такси, неустойки са идентични, като в погасителния план вноски са определени съобразно този общ размер на главницата от 1 088 345 евро. Посочил е, че сумата по допълнително предоставения кредит е усвоена от кредитополучателя в периода от 18.08.2011 г. до 12.12.2012 г., установимо от заключението на вещото лице по основната съдебно-счетоводна експертиза, поради което е намерил, че за длъжниците е възникнало задължение за връщане и на тази сума. Въззивният съд е подчертал, че сключените анексите към договора за кредит № 1, 2 ,3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 16, 18, 19, 20, 21 съдържат само съгласие за преструктуриране на дълга, защото само променят сроковете на плащане, условията за същото, сочат условия за отпадане на обезпечения, създават нови обезпечения или условя за нови такива, без да внасят съществени промени в задължението. Добавил е, че включването на просрочена главница към редовна такава не променя задължението за главница нито по основание, нито по размер, не води до утежняване на положението на длъжника, а само до промяна на срока за връщането на главницата. Изтъкнал е, че анекс № 8 не съдържа изявление на страните за погасяване на стария дълг, а напротив – запазва съществуването му. Посочил е, че обстоятелството, че с този анекс е договорена и допълнителна сума, която да се предостави в кредит, не се отразява на стария дълг, а води до възникване на кредитно правоотношение и за допълнителна сума от 162 407 евро, което ясно следва от съдържанието на анекса. В отговор на възраженията на въззивника - ищец е посочил, че е вярно, че в погасителния план вноските за главница са определени с оглед на вече дължимата непогасена главница и на новопредоставената сума, но приел, че това не променя старото задължение и клаузите за същото, освен относно срока и начина на погасяването му. Обобщил е, че от нормите на договора и сключените анекси, включително № 8, не може да бъде обоснован извод, че има постигнато съгласие за погасяване на стар дълг и възникване на негово място на нов. Счел е, че с анекс № 15/11.06.2013 г. и анекс № 17/13.01.2014 г. страните са се съгласили просрочената възнаградителна лихва съответно в размери от 50 191,28 евро към 11.06.2013 г. и 48 830,59 евро и 6746,59 евро към 13.01.2014 г. да се начисли към остатъка от редовната главница, което е и счетоводно отразено от банката. Намерил е, че включването на просрочена възнаградителна лихва към главница утежнява положението на длъжника, защото по този начин и върху тази сума ще се начислява възнаградителна лихва за в бъдеще, но подчертал, че само по себе си утежняването на положението на длъжника не обосновава извод за новация. Изтъкнал е, че новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Посочил е, че при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението - при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение, поради което е намерил, че няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Допълнил е, че волята за подновяване по смисъла на чл. 107 ЗЗД трябва да ясна и недвусмислена, а в случая анексите не съдържат воля за погасяване на стария дълг и за възникване на нов на негово място, и напротив волята на страните е всички останали клаузи на договора за кредит да не се променят.

Съдът е намерил за неоснователно и поддържаното от ищеца възражение, че задълженията по договора за кредит са погасени чрез изпълнение. Посочил е, че от приетите по делото заключения по счетоводните експертизи се установява съществуването на задължения по договора за кредит и към датата на устните състезания. Счел е за неоснователни доводите на въззивника - ищец, че при погашенията не бил спазен реда по чл. 76 ЗЗД, защото с плащанията първо следвало да се погаси главницата, като е подчертал, че постигнатите съглашения по договора за кредит са били за продължителен гратисен период, многократно удължаван, през който гратисен период се дължат и плащат само лихви. Приел е, че от събраното заключение към основната ССчЕ се установява, че постигнатите съглашения са спазвани от банката, като с направените плащания са погасявани и суми за главница, извън гратисните периоди, както и че със събраните принудително суми по изпълнителното дело са погасявани едновременно задължения и за главница и за лихви, респективно не е налице нарушение на чл. 76 ЗЗД.

Въззивният съд е намерил за неоснователни и поддържаните от ищеца възражения за погасяване на обезпечените с процесните ипотеки задължения поради изтекъл давностен срок. Посочил е, че със споразумение № 21 страните са се съгласили, че към 26.02.2015 г. непогасените просрочена главница, лихви и такси са 155 063,18 евро, просрочената лихва от 27.11.2014 г. е в размер на 7 254,41 евро, просрочените такси са 4 320,24 евро и уговореният срок на плащане е 20.03.2015 г., който срок важи и за плащане на наказателните лихви; на просрочена такса от 29.01.2015 г. в размер на 147,90 евро срокът за плащане е 28.02.2015 г. Отчел е, че с анекс 20 плащането на просрочената към 20.10.2014 г. лихва от 38 895,92 евро е отложено до 20.02.2015 г., а с анекс 19 е постигнато съгласие главницата от 864 048,43 евро да се погаси на вноски с месечни падежи в периода от 20.08.2014 г. до 20.09.2016 г. Намерил е, че от приетите по делото изпълнителен лист и покана за плащане се установява, че на 23.12.2015 г. е поискано издаването на изпълнителен лист, такъв е издаден на 28.12.2015 г. за главница от 864 048,43 евро; за възнаградителна лихва от 62 559,75 евро за период от 22.09.2014 г. до 22.10.2015 г; за наказателна лихва за забава от 12 035,47 евро за период от 20.11.2015 г. до 13.12.2015 г., като за събирането им е образувано изпълнително дело през 2016 г. Счел е, че се установява от заключенията по приетата счетоводната експертиза, че за погасяване на задълженията принудително са събрани 440 097,32 евро в периода 2016 г. -2018 г. Приел е, че така установените факти обосновават извода, че не е имало период на бездействие от кредитора за събиране на вземанията, който да доведе до погасяването им по давност. Допълнил е, че за първата вноска от главницата по анекс № 19 падежът е 20.08.2014 г. и по отношение на същата не е изтекъл давностният срок към датата на предприемане на действията за принудителното събиране. Намерил е, че не е изтекъл и краткият погасителен давностен срок за лихвите, началният момент на които по издадения изпълнителен лист е: 22.09.2014 г. за възнаградителната лихва и 20.11.2015 г. за наказателната лихва за забава. Посочил е, че от заключението по събраната повторна счетоводна експертиза се установява, че непогасена към 23.11.2021 г., включително и чрез принудително събиране, е главница в размер на 490 961,33 евро, а възнаградителната и наказателната лихви по изпълнителния лист са погасени изцяло чрез принудително събиране, като към момента на погасяването им чрез плащане лихвите не са били погасени по давност.

По поддържаните възражения за нищожност на договорите за ипотека въззивният съд е приел, че договорът за учредяване на ипотека е формален, консенсуален, изисква вписване, като така учредената ипотека създава привилегия на ипотекарния кредитор. Подчертал е, че в договора за ипотека следва да се посочи обема и обхвата на ипотечното право, като доколкото главното вземане обуславя действието на главния договор, то също следва да бъде точно определено. Изтъкнал е, че това изискване се извежда от акцесорния характер на ипотечното право - от неговата зависимост от съдбата на главното вземане. Намерил е, че всичко отбелязано като вземане в договора за учредяване на ипотека е предмет на обезпечението. Посочил е, че договорните лихви също следва да се впишат в договора за ипотека без значение вида им - възнаградителни или обезщетителни, поне по определяем начин. При тези правни мотиви е намерил, че процесният договор за ипотека, сключен на 03.09.2008 г. между „Д. и Б. пропърти” ООД и „Банка Пиреос България” АД сочи ясно задълженията, които обезпечава - всяко вземане или част от него по договора за инвестиционен кредит № 1015/2008 г., включително главница от 1 050 000 евро, лихва, неустойка, такса, комисионна. Посочил е, че договорът е сключен в изискуемата форма, съдържа задължителните реквизити на договора за кредит, сочи изрично кои са страните и техните качества, размер на обезпеченото вземане, като главницата е посочена конкретно, възнаградителната лихва е посочена определяемо, посочен е и срок на договора, условията за предоставянето и за връщане на кредита, като волята на страните е ясна – обезпечено е изпълнението на всички задължения по договора за кредит - главница, лихви, такси, комисионни, неустойки. Съдът е намерил и че имотът, служещ за обезпечение в т. 5 от нотариалния акт, е описан конкретно - УПИ ІV-2097, ведно с правото на строеж на конкретни самостоятелни обекти в сградата, която ще се построи в него по проект № 133/21.05.2008 г., включително апартамент № 10 на кота „+5,60м” и „+4,55м”, с площ от 66,21 кв.м., състоящ се от антре, баня с тоалетна, всекидневна с кухненски бокс, две спални, два балкона, при съседи: асансьор, стълбищна клетка, от три страни двор и апартамент № 11, заедно с идеални части от общите части на сградата и от дворното място. Счел е, че имотът е индивидуализиран с местоположение, конфигурация, граници, кота и това е достатъчно да се отграничи от останалите самостоятелни обекти в сградата. Кредитирал е заключението по събраната съдебно-техническа експертиза и приел, че този апартамент № 10 по проекта от 2008 г. е идентичен с апартамент № 21 по плана от 2009 г. и с имота по нотариален акт № 77/2014 г., като е съобразил, че изводите си вещото лице е основало на приетите по делото планове, чертежи, заповеди и разрешения за строеж, установяващи промяна в плана от 2008 г. в предназначението на сградата. Добавил е, че в случая в договора е посочено, че се учредява ипотека върху право на строеж за процесния апартамент, че този апартамент е построен, както е построена и сградата, поради което е намерил, че с договора от 2008 г. за обезпечаване на задълженията по договора за кредит от 2008 г. е учредена ипотека върху процесния имот. Изтъкнал е и че не се спори, че „Д. и Б. пропърти” ООД е бил собственик на УПИ ІV-2097, поради което и доколкото не е установено за правото на строеж да е принадлежало на трето лице, е приел, че дружеството го е притежавало и не е съществува пречка да се учреди ипотека върху правото на строеж за изграждане на конкретен имот, която след изграждането му преминава върху изградения обект. Посочил е, че правото на строеж може да се ипотекира с неговото учредяване, както и по-късно, като ипотеката обхваща не само имота в състоянието, в което се намира при учредяването й, но се разпростира и върху всички последващи приращения и подобрения, предвидени в обема на застрояване на имота, особено когато това изрично е предвидено в договора за ипотека, какъвто е конкретният случай.

Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че на 12.08.2011 г. „Д. и Б. пропърти” ООД е сключил с „Банка Пиреос България” АД договор за ипотека за обезпечение на задълженията си по договора за кредит от 2008 г. с непогасена главница към този момент от 925 938 евро, ведно с измененията му, включително и за новопредоставената сума от 162 407 евро по анекс № 8, като един от ипотекираните имоти е апартамент № 21, в сграда 1 на ул. А. Д.” № 1 в [населено място] с идентификатор 65334.300.4147.1.21. Намерил е, че договорът за ипотека е сключен в изискуемата форма и съдържа задължителните реквизити, сочи изрично кои са страните и техните качества, размер на обезпеченото вземане, като главница е посочена конкретно, възнаградителната лихва е посочена определяемо, посочен е и срок на договора, условията за предоставянето и за връщане на кредита. Счел е, че договорът за ипотека ясно сочи задълженията, които обезпечава - всяко вземане или част от него по договора за инвестиционен кредит № 1015/2008г. и анекс № 8, включително главница, лихва, неустойка, такса, комисионна, като съдържа основните реквизити на договора за кредит и те съответстват на тези по договора за кредит и анекса, страните по договора за кредит и имота, който служи за обезпечение. Посочил е, че волята на страните е ясна – обезпечението е за всички задължения по договора за кредит и анекса – главница, която към този момент е общо 1 088 345 евро, лихви, такси, комисионни, неустойки, разноски, като е подчертал, че възнаградителната лихва е в определяем размер и това е достатъчно, за да има яснота за задължението, което е бъдещо такова. Допълнил е, че имотът, служещ за обезпечение, е описан конкретно - УПИ ІV-2097, ведно с изградените самостоятелни обекти в сградата, включително апартамент № 21 с идентификатор 65334.300.4147.1.21 с площ от 66,28 кв.м. с описан съсед на етажа и под него, като е подчертал, че идентификаторът на имота по кадастралната карта и регистри го обозначава еднозначно. Съобразил е, че с този договор за ипотека страните са поставили ограничение на отговорността на ипотекарния длъжник – за сумата от общо 162 407 евро, като намерил, че това ограничение не представлява съглашение ипотеката да обезпечава само част от определено вземане, а е поставена граница на отговорността на ипотекарния кредитор. Намерил е за неоснователни оплакванията на въззивника - ищец и относно падеж на задълженията, като е посочил, че видно от приетите по делото договори за ипотека, същите сочат падеж на задълженията, защото сочат краен срок за връщането им, начален срок от който се дължи главницата, както и че ипотеките се сключват при условията на договора за кредит и анексите към него, които е приел, че са неразделна част от тях. Изтъкнал е, че достатъчна определеност на задължението за възнаградителни лихви е посочването на размер на траншове, размер на лихва и срок за плащането им – ежемесечно. Допълнил е, че непосочването в договора за ипотека от 2011 г., че това е втора по ред ипотека върху имота, не е порок, който може да обоснове извод за недействителност на ипотеката. Подчертал е, че не се установява с договорите за ипотека да се постига забранен резултат, поради което е намерил доводите на въззивника ищец, че е налице заобикаляне на закона, за неоснователни. Добавил е и че не се установява възникнало задължение на банката да вдигне ипотеката при плащане на определена сума от продажната цена на имота, поради което е определил доводите на ищеца в този смисъл за неоснователни. Споделил е изводите на районния съд, че не се установява постигането на съглашение при плащане на определена цена за придобиване на процесния имот на продавача или на банката, това да доведе до погасяване на ипотеката върху този имот, съответно до задължение на банката да пристъпи към заличаването на ипотеката.

В отговор на поддържаните от въззивника – ищец оплаквания е допълнил, че по вече изложените доводи обезпечените вземания не са погасени по давност, а ипотечното право не се ползва със собствена погасителна давност, различна от тази на обезпеченото вземане, поради което предпоставките на давността се преценяват спрямо главното вземане. Обобщил е, че по вече изложените съображения ипотечното право не е погасено по давност, противно оплакванията на ищеца. Добавил е, че срокът по чл. 172 ЗЗД не е давностен, а срок за действието на вписването на ипотеката, като в случая приетите молби за подновяване на ипотеките установяват, че същите са били подновени преди да изтече срокът по чл. 172 ЗЗД.

Намерил е за неоснователно и оплакването на ищеца, че СРС не бил посочил по всеки договор за ипотека размер на вземането, като е приел, че ясно е посочено, че отговорността на ищеца е по договора за кредит така, както е сключен, и това създава достатъчна определеност на вземането, за което са сключени договорите за ипотека, доколкото самите договори за кредит индивидуализират същите, а съглашенията по тях, са част от съглашенията по договора за ипотека.

Въззивният съд е изтъкнал, че не съществува ипотечно право по нотариалния акт от 2008 г. за възнаградителна лихва в размер на 0,5 % годишно и за наказателна лихва в размер на 0,5 % годишно за периода от 03.09.2008 г. до 29.05.2010 г., както и ипотечно право по нотариалния акт от 2008 г. и нотариалния акт от 2011 г. за заплащане на възнаградителна лихва върху капитализираните с анекс № 15 и № 17 възнаградителни лихви, като е приел, че учредените ипотеките не обезпечават тези вземания. Подчертал е, че отговорността на ипотекарния длъжник може да се ангажира само до размера на сумите, посочени в ипотечния договор. Позовал се е на разпоредбата на чл. 174 ЗЗД, предвиждаща, че ипотекарният длъжник отговаря за обезпеченото вземане, независимо от промените, настъпили в него след учредяване на ипотеката, и намерил, че правилото намира приложение при промяна на срока на договора, целта на финансирането, но не и в хипотезата на увеличаване на размера на обезпеченото вземане – чрез увеличаване на възнаградителна лихва или чрез капитализиране на лихви или по друг начин. Изтъкнал е, че в този случай ипотекарният длъжник ще отговаря само за размера, посочен в договора за ипотека, позовавайки се на изричните разпоредби на чл. 170 ЗЗД и чл. 167, ал. 2 ЗЗД, поставящи ограничение на отговорността на ипотекарния длъжник до размера на вписаната в договора за ипотека сума, за която отговаря. Посочил е, че в случая с договора за ипотека от 2008 г. е посочена договорна лихва в размер на БЛЛП, увеличен с надбавка от 4 %, колкото е било посочено и в договора за кредит при сключването му, както и наказателна лихва в размер на възнаградителната лихва, увеличена с 10 %, но с анекс № 1/10.10.2008 г. надбавката по договорната лихва е определена на 4,5 %, и тази норма е действала до 29.05.2010 г. – с анекс № 4/30.05.2010 г. надбавката е определена на 4 %. По тези съображения е счел, че за периода от 03.09.2008 г. до 29.05.2010 г. не съществува ипотечно право за обезпечаване на вземания за възнаградителна лихва от 0,5% годишно и за неустойка за забава в размер от 0,5% годишно. Намерил е, че с осъщественото с анекс № 15 и анекс № 17 включване на възнаградителни лихви в размер на редовна главница е утежнено положението на длъжника, поради което отговорността на ипотекарния длъжник и по двете ипотеки не може да се ангажира за заплащане на възнаградителна лихва върху капитализираните с анексите 15 и 17 лихви, или за сумите 50 191,28 евро и 55 577,18 евро. Допълнил е, че за заплащането на самите суми от 50 191,28 евро и 55 577,18 евро ищецът отговаря с имота си, защото те са част от сумата, за която е учредена ипотеката – възнаградителни лихви по договора за кредит, но единствената последица от капитализирането на тези лихви към главницата в сравнение с положението преди капитализирането, е начисляването на възнаградителни лихви върху тях след капитализирането им и само за тази разлика има увеличение на задължението, за което отговорността на ищеца не може да се ангажира.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Не се установяват твърдените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 2 предложение второ и трето ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение и очевидна неправилност.

Съобразно константната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба. В настоящия случай Софийски градски съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустими искове, предявени от надлежна страна срещу процесуално легитимирани ответници и не е бил надлежно десезиран, поради което въззивното решение е допустимо. Налице е утвърдена съдебната практика, че по облигационни претенции, каквито са процесните за несъществуване на ипотечно право по два договора за ипотека, съпрузите не са задължителни необходими другари, доколкото законът не предвижда изрично тяхната съвместна процесуална легитимация. В този смисъл, макар и постановена относно производства по искове за вещни права, е и задължителната практика по Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. по описа на ОСГК на ВКС. Следователно неучастието на съпруга на ищеца няма за последица недопустимост на въззивното решение, противно на оплакванията по касационната жалба. Без значение за допустимостта на въззивното решение е и дали в първоинстанционното производство е посочено, че ответникът С. С. Д. осъществява търговска дейност под фирма ЕТ „Д. – С. Д.“, доколкото субектът е един – физическото лице, и последният е взел участие във всички етапи на производството. По предявените отрицателни установителни искове от ищеца – трето лице, върху чийто имот са учредени с два договора ипотеки, за установяване несъществуване на ипотечно право са взели участие както ипотекарният кредитор, така и неговият длъжник, респективно осигурено е постановяване на еднакво решение за страните по материалното правоотношение, поради което и при съобразяване на утвърдената съдебна практика въззивният съд е постановил допустим съдебен акт с участието на всички надлежни страни. Изложените оплаквания за липса на произнасяне от първоинстанционния и въззивния съд по заявени допълнителни претенции по чл. 439 ГПК, евентуално за дадена неправилна квалификация на предявените искове, сочат на евентуален интерес от допълване на решенията, каквото искане не е заявявано в указания с чл. 250 ГПК преклузивен срок, или на евентуална неправилност на съдебния акт, но не са относими към допустимостта на обжалваното въззивно решение. По тези мотиви настоящият състав на съда намира, че липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни в едната им част и неоснователни в останалата, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Вторият въпрос касае задълженията на съда при издирване на действителната воля на страните да извърши тълкуване на постигнатите от страните съглашения в контекста на повдигнатия спор. По въпроса е налице утвърдена практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. 2233/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. 1843/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. 772/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Въззивният съд не се е отклонил от цитираните правила, а несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд действително съдържание на волята на страните по процесните договор за кредит, анекси към същия и два договора за учредяване на ипотека, не е основание за допускане на решението до касационно обжалване съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Не е налице сочената от касатора – ищец предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставения трети въпрос, като цитираната от него практика по определение № 626 от 05.12.2021 г. по ч. гр. д. № 578/2012 г. по описа на ВКС, I ГО, определение № 420 от 18.07.2018 г. по т. д. № 1520/2018 г. по описа на ВКС, II ТО и определение № 417 от 04.08.2017 г. по ч. т. д. № 771/2017 г. по описа на ВКС, I ТО е постановена по жалби срещу постановени откази за вписване в имотния регистър, напълно е неотносима към поставения въпрос и не отговаря на даденото с ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване досежно практиката, постановяване на въззивното решение в противоречие на която, е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да бъде допълнено, че въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 174 ЗЗД, предвиждаща, че ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписването, и е уважил частично отрицателните установителни искове в частта и за сумите, с които е приел, че с последващите изменения на договора за кредит е влошено положението на ипотекарния длъжник, като е увеличен обезпечения дълг. Произнасянето е в унисон с известната на състава практика по решение № 122 от 27.01.2020 г. по т. д. № 2747/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО.

Последният поставен въпрос и подвъпроси към същия са обусловени от невъзприети от въззивния съд правни изводи. Въззивният съд изрично е посочил, че погасителната давност по отношение на обезпечените с процесите договори за ипотека вземания не е изтекла с оглед осъществените признания от длъжника чрез сключените анекси и предприетите действия на принудително изпълнение срещу негово имущество, както и че друга, различна от тази, давност не тече по отношение на собственика на имота, върху който е учредена ипотека за обезпечаване на задълженията на длъжника по договора за кредит, поради което и поставените въпроси кога започва да тече, прекъсва се или спира да тече давност по отношение на ипотекарен длъжник не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и доколкото въпросите не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Следва да бъде добавено, че не е налице и твърдяната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е налице установена съдебна практика, намерила отражение например в решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, която не се нуждае от промяна и с която въззивният съд се е съобразил. С цитираното решение е прието, че като акцесорно право, ипотеката се погасява вследствие погасяването на главното право, което обезпечава, а основанията, на които се погасява обезпеченият дълг, са основания и за погасяване на ипотеката, като ЗЗД не предвижда самостоятелно изтичане на давността за ипотечното право - то се погасява по давност само при погасяване на главното вземане.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца Е. И. Есютина.

При този изход по депозираната касационна жалба на основание чл. 287, ал. 4 ГПК подадената от „Юробанк България“ АД насрещна касационна жалба ще бъде оставена без разглеждане.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 1 263,91 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение