Определение № 2927 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 638/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. К. срещу решение №426/05.12.2023 г. по гр.д.№629/2023 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение №852/24.07.2023г. по гр.д.№4259/21г. по описа на Районен съд Пазарджик, с което е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуването на вземания на „Банка ДСК“ЕАД срещу касатора, в качеството му на поръчител по договор за кредит от 27.05.2011г., изменен с допълнително споразумение от 12.10.2012г.,сключен между банката и С. П. Г. за сумите 8499,86 лв. главница, 4395,65 лв. договорна лихва за периода 05.01.2017г.-30.11.2020г., 496,93 лв. обезщетение за забава върху просрочените погасителни вноски за периода 12.02.2017г.- 30.11.2020г. /без периода на извънредното положение от 13.03.2020г. до 13.05.2020г./, 92,85 лв. обезщетение за забава за периода от 01.12.2020г. до 05.01.2021г., ведно със законната лихва върху главницата от 06.01.2021г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№36/21г. на ПлРС. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на съдебния акт, тъй като съдът се е произнесъл на различни от предявените със заявлението, по което е образувано заповедното производство, основания, въведени допълнително с исковата молба, противно на поддържаната от ВКС практика. Оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение са свързани с твърдения за липса на мотиви по доводите й за погасяване на отговорността й на поръчител на основание чл.147 ал.21 ЗЗД, за липсата на настъпила предсрочна изискуемост по отношение на нея и за недействителност на договора за поръчителство.Като неправилни касаторът счита изводите на съда за липса на нарушения на чл.11 ЗПК в договора за банков кредит и допълнителното споразумение към него, за липса на необходимост поръчителят да бъде уведомяван за предсрочната изискуемост на кредита. Поддържа се искане за обезсилване, евентуално – за отмяна на решението на ПлОС и отхвърляне на предявените срещу П. К. искове с присъждане на разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът иска решението да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 предл.2 ГПК,поддържайки становището си за вероятната му недопустимост. Като се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторът твърди,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС по въпросите: 1.Длъжен ли е съдът да изложи свои собствени правни и фактически мотиви, да подложи на самостоятелна преценка събраните в хода на съдебното дирене доказателства и да обсъди наведените във въззивната жалба доводи за неправилност?/противоречие с ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/ и 2.Следва ли на поръчителя да му се обявява предсрочната изискуемост, съответно същият да е уведомен за настъпването й? /противоречие с ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС/. Наред с това в изложението си касаторът сочи,че мотивирайки крайния си извод, въззивният съд се е произнесъл по въпросите 3. Кой от двата договора в производството по установителния иск по чл.422 ГПК следва да бъде обсъден и разгледан от съда – заявеният в заповедното производство или този в исковото производство по чл.422 ГПК?; 4.Кой от двата заявени договора за поръчителство следва да се цени и обсъжда във връзка с чл.147 ЗЗД и относно действителността му, съгласно ЗПК и ЗЗП?; 5.Посочването в заповедното производство и в исковото производство на различни правопораждащи вземанията юридически факти нарушава ли правото на защита на ответника-длъжник и принципите на диспозитивното начало и равенството на страните?; 6. Следва ли да отговаря на изискванията на чл.11 ЗПИ откъм минимално необходимо съдържание договора за поръчителство,предвид качеството на потребител на поръчителя?; 7. Поръчителят следва ли да е запознат с размера и периодичността на плащане на погасителните вноски по договор за потребителски кредит с оглед гарантиране на легитимния интерес да изпълни и да избегне принудително изпълнение? По отношение на така формулираните въпроси касаторът счита за осъществена допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като, според него, отговорите им биха допринесли за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ЕАД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Окръжен съд Пазарджик е намерил предявения срещу ответницата иск за допустим, тъй като обстоятелствата, на които се основава претенцията на ищеца в заповедното и в исковото производство са идентични. Посочил е,че допълнителното споразумение, сключено между ищцовата банка и кредитополучателя няма самостоятелно значение на основание за претенцията по договора за кредит, тъй като е свързано с основния договор и касае само срока за издължаване, поради което липсата на изрично позоваване на него в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не води до извод за издаването й на друго основание от посоченото в исковата молба. Приел е,че допълнителното споразумение подлежи на обсъждане при преценката за основателността на предявения иск. Позовавайки се на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на практика на ВКС по чл.290 ГПК, съставът на въззивния съд е развил съображения,че вземането, произтичащо от договора за банков кредит е станало предсрочно изискуемо от датата 01.12.2020г., на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до кредитополучателя, към който момент са били налице и обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока – забава в плащането на вноските от 12.02.2017г. Посочил е, че изискуемостта настъпва едновременно и за кредитополучателя-длъжник, и за поръчителя, до когото не се изпраща отделно уведомление; от тази дата започва да тече и 6-месечният срок по чл.147 ал.1 ЗЗД за погасяването на отговорността на последния, а към 06.01.2021г. – датата на подаване на заявлението този срок не е бил изтекъл. По тези съображения съдът е намерил за неоснователно възражението на ответницата- въззивник и поръчител по договора,че предсрочната изискуемост не й е била обявена. За неоснователни съдът е намерил и наведените в отговора на исковата молба възражения за недействителност на договора за кредит, поради липса на реквизити по чл.11 ал.1 т.т.9,10 и 11 ЗПК, препращайки към мотивите на първата инстанция,която след подробен анализ на договорните клаузи, е констатирала,че договорът съдържа както уговорка за дължим лихвен процент, така и посочване на годишен процент на разходите и условия за издължаването на кредита. Във връзка с възражението на ответницата за недействителност на клаузата за промяна на лихвения процент съдът е констатирал,че от заключението на вещото лице се установява липса на изменение на първоначално уговорения лихвен процент през целия срок на договора, от което е заключил,че това възражение не би могло да обоснове различен размер на задълженията по договора от установения.В заключение е посочил,че исковете са основани на действителни договори за кредит и поръчителство, а размерите им са доказани с основното и допълнителното заключения на експерта, които не са били оспорени при приемането им. Приемайки първоинстанционното решение за правилно, съдът е препратил изцяло към изложените в него мотиви. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК предпоставка за достъп, но извод за наличието й не може да бъде направен. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение банката се е позовала на сключен между нея и трето лице – кредитополучател договор за кредит, за изпълнението на задълженията по който ответницата се е задължила солидарно с договор за поръчителство, и двата сключени на 27.05.2011г. В исковата молба ищецът е посочил, освен тях, и сключените през 2012г. допълнително споразумение към договора и втори договор за поръчителство с ответницата. Така въведените в предмета на спора в исковото производство споразумение и договор не представляват различно от посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение основание на претенцията, нито променят вече заявеното такова. Касае се за задължения по едно кредитно правоотношение и поета с поръчителство по същото солидарна отговорност, като клаузите на споразумението и втория договор за поръчителство не променят нито характера, нито размера на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение, чието установяване е предмет на исковото производство. Поради това не може да бъде заключено, че основанието на иска по чл.422 ГПК е различно от основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение, водещо до недопустимост на същия. При извършената служебна проверка не се установява да е налице вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо и на останалите общи и специфични основания за допустимост. Първият процесуален въпрос от изложението на касатора, тъй като касае задълженията на въззивния съд като инстанция по същество, принципно осъществява характеристиките на обуславящ по смисъла на посочените по-горе разяснения в задължителната практика на ВКС, но само доколкото нарушението на тези задължения е обвързано по обуславящ начин с крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, които се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Въпросът на касатора е свързан с наведените в касационната му жалба оплаквания,че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията му за погасяване отговорността на поръчителя на основание чл.147 ал.1 ЗЗД; за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита по отношение на поръчителя; за недействителност на договора за потребителски кредит и за недействителност на собствено основание на договора за поръчителство. Първото от тези оплаквания касаторът не е навел като самостоятелно възражение срещу иска в подадения отговор на исковата молба. Въпреки това съдът е изложил съображения по това възражение, направено с въззивната жалба, посочвайки, че от датата на настъпването на предсрочната изискуемост на кредита до подаването на заявлението шестмесечният преклузивен срок не е бил изтекъл. Взел е отношение и по поддържаното и във въззивното производство твърдение,че кредитът не е станал предсрочно изискуем за поръчителя, тъй като същият не е бил нарочно уведомен за това.Произнесъл се е и по останалите наведени доводи на ответницата за недействителност на договора за кредит. В производството пред първата инстанция и във въззивната жалба ответницата е навела и поддържала довод за недействителност на договора за поръчителство, поради липса на предоставен й и подписан от нея погасителен план, но доколкото чл.11 ал.1 т.11 ЗПК изисква само наличието на такъв, подписан от кредитополучателя при сключването на договора за кредит /какъвто безспорно е налице и е представен с исковата молба/, липсата на произнасяне по такъв довод на страната не рефлектира върху крайния изход на делото. Поради изложеното не може да се приеме, че поставеният процесуално-правен въпрос е обуславящ, нито може да бъде направен извод,че въззивният съд е процедирал в отклонение от цитираната с него практика на ВКС. Вторият от формулираните от касатора въпроси отговаря на общия критерий за селектиране на жалбата му по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция, която е приела, че, за да настъпи предсрочната изискуемост, не е необходимо тя да се обявява на поръчителя, а е достатъчно волеизявлението на кредитора да достигне до кредитополучателя при настъпили обективни обстоятелства за изискването на целия дълг. Това разрешение на въззивната инстанция не противоречи на сочената от касатора задължителна практика на ВКС, която същата не съдържа друг отговор на въпроса, а практика по чл.290 ГПК в обратния смисъл липсва. Следващите три въпроса от изложението освен че са от фактически характер, по начина, по който са формулирани, нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд, който на практика е приел,че посочените от ищеца договор за кредит и допълнително споразумение не създават две различни правоотношения, поради което не представляват различни основания за възникване на претенциите, а договорите за поръчителство обезпечават изпълнението на единственото възникнало кредитно правоотношение, простирайки се върху всички последици от неизпълнението, както постановява чл.140 ЗЗД. Останалите два въпроса касаят тезата на касатора за недействителност на договора за поръчителство на основание чл.11 ал.1 т.11 ЗПК, но същите не са били разрешавани от въззивния съд с изрични мотиви, а по неотносимостта на такава теза към крайния изход на делото важат изложените по-горе съображения. Освен това касаторът не обосновава приложимост на допълнителната предпоставка, сочена в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно разясненията, направени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочил конкретна правна норма, която да се нуждае от тълкуване по причините и с целите, изложени в тази задължителна практика на ВКС. Що се касае до чл.11 ЗПК същата ясно установява относимостта си към договорите за кредит, но не и към тези за поръчителство, които са акцесорни на първите, като принципно, ако друго не е уговорено, с договора за поръчителство поръчителят се задължава с това, което, колкото и когато дължи главният длъжник. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд