Определение № 1208 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1679/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г. К. П., чрез адв. К. Д. П. от САК против определение № 6827 от 2.06.2023 г., пост. по ч.гр.д. № 4384/2023 г., по описа на Софийския градски съд, с което след отмяна на определение № 20075644 от 20.01.2022 г., пост. по гр.д.№ 22220/2020 г. на Софийския районен съд, е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател с вх.№ 25032563/15.04.2022г., уточнена с молба с вх.№ 25065995/05.10.2022 г., за изменение на определение № 20024223/23.03.2022 г., в частта за разноските.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост, по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Изложено е, че въззивният съд е отменил постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 248 от ГПК, без да съобрази, че ищецът - сега частен жалбоподател не е имал процесуална възможност да се запознае с искането на ответника за присъждане на разноски и без да му даде възможност да направи възражение за неговата прекомерност или недължимост. Направил е възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, предвид ранната фаза на приключване на производството, както и че размерът му е уговорен единствено с цел причиняване на финансова вреда на ищеца, противно на добрите нрави. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1, във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК, достъпът до касационно обжалване на определението на Софийския градски съд при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК е обоснован със следните въпроси, които жалбоподателя намира за обуславящи изхода на спора, а именно:

1. Допустимо/Законосъобразно ли е присъждане на адвокатски хонорар като разноски без изричен мандат и изрично уговорен размер на хонорара?;

2. Допустимо/законосъобразно ли е присъждане на адвокатски хонорар в пълния предявен размер при приключване на делото в първата фаза на първоинстанционното производство и без да се даде възможност на насрещната страна да вземе становище по искането за присъждането им?

Поддържа се, че по тези въпроси няма ясно и категорично произнасяне на Върховния касационен съд, поради което изричното произнасяне по тях е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване на определението е посочена и неговата очевидна неправилност, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК, поради явно несъответствие между установената по делото фактическа обстановка и правните изводи на съда относно спорното право.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение и за неговата отмяна.

Ответникът по частната жалба „Уайзър“ЕООД оспорва същата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. М. Д. В. от САК, възразява срещу допускането на обжалваното определение до касационна проверка, поради липсата на общото и специалните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с довода, че макар да се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателят не е посочил съдебна практика, в противоречие с която да е постановено обжалваното определение, нито е представил такава практика, както и че позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е бланкетно и необосновано. Оспорено е и твърдението, че обжалваното определение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради което се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. При условията на евентуалност са изложени съображения за неоснователност на частната жалба по същество. Наведени са доводи за представени пред първоинстанционния съд доказателства за действително заплащане на адвокатското възнаграждение, както и че нормата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., която предвижда, че размерът на възнаграждението се определя с договор между адвоката и неговия клиент, не съдържа изискване за неговото инкорпориране в един документ. Счита, че представената фактура № [ЕГН] от 13.11.2020 г., издадена от адвокатското дружество и авизото от 10.12.2020 г. за извършено от ответното дружество плащане на сумата по нея по банков път са достатъчни да установят наличието на сключен между тях договор за правна защита по делото, размера на уговорения между страните хонорар и неговото действително заплащане по банков път. Поддържа се, че размерът на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 7979,77 лв. с ДДС (6 650 лева без ДДС) е напълно съобразно с фактическата и правна сложност на делото, както и с цената на иска от 498 000 лева. Формулирано е искане да не бъде допускано касационно обжалване на определението на Софийския градски съд, евентуално - частната касационна жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна по същество.

Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, според чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. първо от ГПК, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

С молба от 18.11.2021 г. жалбоподателят Г. К. П. е заявил, че оттегля, по реда на чл. 232 от ГПК, предявения срещу „Уайзър“ЕООД иск за сумата от 498 000 лв., претендирана като част от възнаграждението, дължимо съгласно анекс от 1.04.2005 г. в качеството му на управител на дружеството за постигнати финансови резултати от неговата дейност към 31.12.2014 г.- достигната обща кумулативна печалба в уговорен размер, по който е образувано гр.д.№ 22220/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 58 състав. С молба-становище ответникът, чрез своя процесуален представител адв. В. е заявил съгласието си за прекратяване на производството по делото на поддържаното от ищеца основание и е представил списък на разноските, които претендира на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК – съответно адвокатско възнаграждение в размер на 6649.81 лв. без ДДС, а с ДДС- на 7979.77 лв. и 300 лв.- възнаграждение на вещо лице за допусната експертиза. Към молбата е представена фактура № [ЕГН] от 13.11.2020 г., изд. от адвокатското дружество и преводно нареждане за извършен от „Уайзър“ЕООД на 10.12.2020 г. банков превод на сумата по фактурата. С определение №[ЕИК]/23.03.2022 г. по делото съставът на Софийския районен съд е прекратил на основание чл. 232 от ГПК производството по него и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК е осъдил ищеца Г. К. П. да заплати на ответното дружество направените по делото разноски в общ размер от 8279.77 лв., съобразно представения от него списък по чл. 80 от ГПК, включващи адвокатско възнаграждение от 7979.77 лв. с ДДС и депозит на експертиза от 300 лв. С определение № 20075644/20.01.2022 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, сезиран с молба на ищеца, подадена първоначално като частна жалба, съдът е изменил прекратителното си определение в частта за дължимите на ответника разноски при прекратяване на производството, като по същество го е отменил в частта, досежно присъденото с него адвокатско възнаграждение. Изложил е съображения, че макар сумата да е била действително заплатена от ответника на адвокатското дружество по делото липсват доказателства тя да е била уговорена в присъдения с определението размер с договор за правна защита и съдействие, което препятства произнасянето на съда по инвокираните от ищеца възражения за нищожност на уговорката за заплащането му в този размер, поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, евентуално – за намаляването му като прекомерно на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, с оглед етапа от развитието на производството, на който то е било прекратено. При тези данни, за да отмени определението на Софийския районен съд, в обжалваното определение съставът на Софийския градски съд е изложил съображения, че законодателят не е поставил изискване за писмена форма на договора за правна защита, сключен между адвоката и неговия клиент, поради което наличието на такъв не е предпоставка за присъждане на адвокатско възнаграждение. Приел е, по аргумент за противното от нормата на чл. 25, ал. 2 от ГПК, че съгласието за размера на възнаграждението е валидно и ако не е оформено писмено, доколкото такова изискване е установено само за пълномощното на адвоката. Намерил е за неоснователен довода за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и евентуалното възражение за неговото намаляване по чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради прекомерност, по съображения, че адвокатското възнаграждение е уговорено под минималния размер предвиден в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС.

При горните данни настоящият състав намира следното:

Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, допускането на касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища, с които се дава разрешение по съществото на други производства, каквито съгласно ТРОСГТК № 5/12.07.2018 г., пост. по тълк.д.№ 5/2015 г. са и тези постановени по частна жалба срещу определения на първоинстанционен съд за изменение или допълване на решението в частта за разноските, е обусловено от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Според задължителните указания, дадени с ТРОС-ГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно об-жалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290, ал. 2 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях (чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 293, ал. 2 от ГПК).

Първият формулиран в изложението въпрос, дали е допустимо присъждането на адвокатски хонорар като разноски без изричен мандат и изрично уговорен размер на хонорара, покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото, за да отмени определението на първоинстанционния съд, съставът на Софийския градски съд е приел, че за възникване на задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение не е необходимо уговарянето му с изричен писмен договор, тъй като за действието на договора, сключен между адвокат и клиент не е предвидена писмена форма, поради което съгласието е валидно и ако не е оформено писмено. Не е налице обаче специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно обуславящият изхода на спора въпрос да е разрешен в обжалваното определение в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По делото не са посочени актове на Върховния касационен съд, в които този въпрос да е разрешен в противоположен на обжалваното определение смисъл, нито са представени преписи от такива актове. Същевременно, становището на съда по този въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 231 от 02.04.2020 г. по гр. д. № 3981/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 579 от 20.10.2015 г. по ч. гр. д. № 5085/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и определение № 50056 от 14.07.2023 г. по ч. т. д. № 2191/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС, според която по отношение на договора за правна помощ не е установена особена форма за действителност (арг. чл. 36, ал. 2 ЗА), поради което липсата на съставен документ, материализиращ сключения договор не изключва възможността уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение да бъде доказвано и с други писмени доказателства, като фактури, извлечения от сметки и др., която настоящият касационен състав изцяло споделя. Доколкото съобразно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. договорът за правна защита и съдействие е неформален и писмената форма е необходима само за неговото доказване (ad probationem) но не е условие за неговата действителност (ad validitatem, ad solemnitatem), постигнатото между страните по него съгласие, вкл. по отношение размера на уговореното възнаграждение може да бъде установено с всички писмени доказателства, каквито в случая са издадената от адвокатското дружество фактура и съставеното от доверителя нареждане за паричен превод, които по несъмнен начин сочат съвпадение на техните насрещни волеизявления по съществените му елементи. Въпросът не удовлетворява и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - точно прилагане на закона и развитие на правото, който е налице при липсата на съдебна практика, или при необходимост от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е създадена, както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание. В случая твърдението, че по този въпрос няма ясно и категорично произнасяне на Върховния касационен съд не кореспондира на споменатата съдебна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното определение.

По отношение на втория въпрос, дали е допустимо присъждане на адвокатски хонорар в пълния предявен размер при приключване на делото в първата фаза на първоинстанционното производство и без да се даде възможност на насрещната страна да вземе становище по искането за присъждането им, не са налице предпоставките да достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Той е относим към доводите на касационния частен жалбоподател за неправилност на обжалваното определение, поради това, че въззивният съд не е съобразил, че тъй като определението е постановено в закрито заседание, ищецът не е имал възможност да се запознае с искането за разноски и да направи възражение за прекомерност или за недължимост на адвокатското възнаграждение, както и поради неотчитане обстоятелството, че производството е приключило на ранен етап от неговото развитие. С обжалваното определение Софийският градски съд се е произнесъл както по довода за нищожност на договора за правна защита и съдействие поради противоречие на уговорения размер на възнаграждението с добрите нрави, така и по възражението на ответника за неговото намаляване като прекомерно, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК от ГПК. Приел е, че неоснователността и на двете оплаквания е обусловена от един общ факт, а именно, че уговореното и действително заплатено адвокатско възнаграждение от 7979.77 лв., чието присъждане претендира ответното дружество на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, е под минималния размер от 11 490 лв. по чл. 7, ал. 2 т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС в приложимата щ редакция (ДВ, бр.68/31.07.2020 г.), което не е оспорено от жалбоподателя. Това a priori изключва възможността както за уговарянето му в противоречие с добрите нрави, така и за неговото намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Не е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК – очевидна неправилност, неограничена от формулирането на обуславящи въпроси, която като нейна квалифицирана форма, предполага неправилността да е съществена до степен, че да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ на акта за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, нарушаване на императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти, чиито резултат е прилагането на закона в неговия несъществуващ, в т. ч. противоположен (contra legem) или отменен смисъл. В частната жалба не са наведени конкретни доводи, покриващи някоя от примерно изброените хипотези, от естество да обосноват извод за бланкетно твърдяната очевидна неправилност.

По горните съображения, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Софийския градски съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение