Определение № 1847 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба, подадена от Н. А. Г. чрез адв. П. Н. от АК – Варна, срещу въззивно решение № 873/11.07.2023 г. по в.гр. д. № 1012/2023 г. на ОС – Варна, постановено начина на извършване на делбата по чл. 348 ГПК, като е изнесен на публична продан допуснатия до делба недвижим имот. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендират се и разноски за всички съдебни инстанции. Ответната страна по касационната жалба П. Й. Д., чрез пълномощници адв. М. С. от АК - Б., оспорва жалбата с писмен отговор. Другите ответни страни по касационната жалба - Т. А. К. и Г. А. Г., не са взели становище. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 13272/2021 г. на РС – Варна по фазата на извършване на делбата /посочено с различен номер и дата, вместо верните № 31/04.01.2023 г./, с което, на основание чл.348 ГПК, е постановено да бъде изнесен на публична продан допуснатият до делба недвижим имот с идентификатор ***** по актуалния КП на [населено място], представляващ апартамент, находящ се в [населено място], р-н А., [улица], вх. Д, ет. 2, ап. 24, с площ 60.23 кв. м, при граници: на същия етаж: имот с идент. *****, под обекта: имот с идент. *****, над обекта: имот с идент. *****, заедно с прилежащото му избено помещение и 2.1717 % ид. части от общите части на сградата и съответните части от правото на строеж върху дворното място, с пазарна цена 103000 лв., при начална цена, определена от съдебния изпълнител, като получената при публичната продан сума се разпредели между съделителите, съобразно техните квоти, а именно: 7/10 ид. части за П. Й. Д.; 1/10 ид. част за Т. А. К.; 1/10 ид. част за Н. А. Г., и 1/10 ид. част за Г. А. Г.. Въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила решение № 923/04.04.2022г. по същото гр.д. № 13272/2021 г. на РС – Варна, е допуснато да бъде извършена съдебна делба на горепосочения недвижим имот, между съсобствениците и при квоти, както следва: 7/10 ид. част за П. Й. Д., 1/10 ид. част за Т. А. К., 1/10 ид. част за Н. А. Г., и 1/10 ид. част за Г. А. Г., на основание чл. 34 ЗС. Въззивният съд е кредитирал приетото в производството по извършване на делбата заключение на вещо лице по съдебно-оценителна експертиза, според което процесният имот е реално неподеляем, а пазарната му цена възлиза на 103000 лв. В проведеното на 14.12.2022 г. открито съдебно заседание по делото, само процесуалният представител на ищеца е поискал от съда да постанови решение, с което допуснатият до делба имот да бъде изнесен на публична продан, а ответните страни по иска не са изразили становище. При тези факти въззивният съд е приел, че в случая делбеният имот е жилищен и неподеляем и правилно е изнесен на публична продан. Всички направени от въззивницата Н. А. Г. оплаквания с въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения и по начина на извършване на делбата и невъзможността да предяви претенция по сметки, са счетени за неоснователни. По оплакването за нередовното призоваване на въззивницата е приел, че същата е била редовно уведомена за първата фаза на делбата, като съобщението с препис от исковата молба е бил връчен лично на въззивницата адреса по исковата молба, а за насроченото съдебно заседание по извършване на делбата, тя е уведомена при отказ отново на същия адрес. Установил е, че в производството по извършване на делбата е прието само едно доказателство- СТЕ за поделяемостта и оценка на делбения имот, което доказателство е кредитирано то първоинстанционния съд. По оплакването относно квотите на страните в съсобствеността, е посочи, че този въпрос е решен с влязлото в сила решение по първата фаза на делбата съгласно чл.344, ал.1 ГПК и не може да се разглежда. По последната група оплаквания е приел, че въззивницата е следвало да направи исканията най-късно в първото съдебно заседание след влизане в сила решението по допускане на делбата, но същата не е отправяла такива искания, не е взела участие в нито една от фазите на делбата. Изложени са и евентуални мотиви от въззивния съд, че дори и искане за възлагане от въззивницата по чл.349, ал.2 ГПК да е било направено в срок, то ще е неоснователно, защото делбеният имот, първо, не е СИО, второ, съсобствеността между съделителите е възникнала по наследяване и договор за замяна, т.е. налице е т.нар. смесена съсобственост, при която, съгласно т.8 на ТР № 1/19.05.2004 г. на ОСГТК на ВКС, възлагане е недопустимо. Като обосноваващ допускането на касационното обжалване, в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е поставен следния въпрос: Допуснато ли е съществено процесуално нарушение в производството по делба, когато един от съделителите не е бил редовно уведомен за производството пред първата му фаза?, като решен в противоречие с решение № 292/13.10.2014 г. по гр.д. № 2938/2014 г. на ВКС, IV г.о. Обосновката на касатора по този въпрос е относима към довода му за допуснато процесуално нарушение от съда по уведомяване на касатора за процеса в първата фаза на делбата. При преценка на наведеното основание за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такова не са налице. Формулираният от касатора въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, макар и да е бил обсъден от въззивния съд по повод оплакване с въззивната жалба, не е от решаващо значение за изхода на спора по втората фаза на делбата, поради което не отговаря на изискването за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК по смисъла на т.1 от ТР № 1 по тълк. д. № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и това сочи на липса на общото основание за селекция по смисъла на същото посочено тълкувателно решение на ВКС. Няма колебание в съдебната практика, че решението в първата фаза на делбеното производство по чл.344, ал.1 ГПК, макар да подготвя окончателното решение за прекратяване на съсобствеността, има самостоятелно значение и се ползва със сила на пресъдено нещо по въпросите налице ли е съсобственост, между кои страни, при какви права и за кои обекти. Това е рамката, в която съдът във втората фаза следва да извърши делбата, каквато е целта на делбеното производство. Именно поради самостоятелността на решението по допускане на делбата по чл.344, ал.1 ГПК, въпросът, отнасящ се до евентуално допуснати процесуални нарушения в първата фаза на делбата, не е от значение на решението по фазата на извършване на делбата. Липсата на относим правен въпрос от значение за втората фаза на делбата, като една от кумулативните предпоставки за допускане касационно обжалване, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по него. Същевременно и посоченото решение по чл.290 ГПК се явява неотносима съдебна практика по формулирания от касатора въпрос, защото с него се дава разрешение на различен въпрос - за задължението на съда да връчва призовки и съобщения на страната чрез пълномощника й, когато има такъв и за последиците от връчване на призовки и съобщения на адрес, на който тя не пребивава, какъвто не е поставен, нито разглеждан, по настоящето дело. Така липсва и специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване. Доводи за вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт не са заявени от касатора, в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК. Допуснатата грешка в диспозитива на въззивния акт само относно номера и датата на първоинстанционното решение се преодолява по реда на чл.247 ГПК, за което въззивният съд е започнал производство. Всички други елементи от диспозитива на първоинстанционното решение по начина на извършване на делбата по чл.348 ГПК, и делото, по което то е постановено, съответстват на възпроизвеждането им в диспозитива на въззивното решение, и не поставят под съмнение кой точно съдебен акт е бил подложен на въззивна проверка. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. Ответните страни не е поискали присъждане на разноски в касационното производство. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК