Определение № 375 от 12.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 800/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Сливен срещу решение №.57/14.08.20 по г.д.№.128/20 на АС Бургас-с което е потвърдено решение №.14/17.02.20 по г.д.№.230/19 на ОС Сливен - за осъждане на касатора да плати на основание чл.49 ЗЗД 42000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 347лв. такова за имуществени, ведно със законната лихва считано от датата на увреждането 11.02.19 до окончателното изплащане. Ответната страна Д. Н. К. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта, касаеща претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на иска за имуществени такива /347лв./ е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. за граждански дела. Поради това и въззивното решение в частта относно имуществените вреди не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение е прието от фактическа страна, че на 11.02.19 в [населено място], между 20 и 21ч., при преминаване по недовършен, необезопасен, необозначен като опасен и неосветен мост /мостово съоръжение/, свързващ бул.“Христо Ботев“ и ул.“Радой Ралин“, в резултат на спъване в стърчащ метален елемент на съоръжението, ищецът паднал от моста в река Новоселска; мостът съставлява съоръжение от няколко плочи, свързващи единия край на реката с другия, няма парапети, няма знаци, няма осветление; най-близкото осветление е било на около 20м., но то не е работело и е било тъмно; инцидентът станал пред свидетели - в това число разпитаните такива Г. Г. и П. Н., които извадили ищеца от реката; повикана била „Бърза помощ“ и полиция /св.Н., св.Г./. Ищецът бил откаран с линейка и приет в МБАЛ“Д-р Иван Селимински“ със съчетана травма /гърди, горни и долни крайници/ и травматичен шок; след направените изследвания били установени: счупване на лъчева кост в ситарна част с дислоксация и фрактура на процесус стилоидей на дясна лакътна кост; полифрагментарно счупване в дистална част на лъчева кост с дислоксация и фрактура на стилоидей на лява лакътна кост; фрактура на лява капачка в дисталната част с няколко малки фрагмента. Проведеното лечение включвало репозиция на предмишниците с последваща гипсова имобилизация за срок 35-40дни, оперативно лечение на счупването на лява капачка /кръвна репозиция и фиксация на костните фрагменти с двоен серклаж/; имобилизация за 45 дни; медикаментозно лечение /антибиотици 5 дни, антитромботична профилактика с фраксипарин, болкоуспокояващи/ и рехабилитация /в СБ за рехабилитация [населено място] за една седмица/. Избраният консервативен метод на третиране на фрактурите на двете предмишници не е довел до усложнения и е дал много добър краен резултат, а оперативното лечение на капачката е било задължително. Травматични увреждания отговарят на описания в исковата молба механизъм-падане от височина /необезопасен мост/. Осем месеца след инцидента е констатиран възстановен обем на движенията на дясна гривнена става, дефицит пронация/супинация около 2 градуса на лява гривнена става, ляво коляно - изразен оток с положителен „танц“ на пателата /наличие на течност - хидропс/, флексия 110 градуса, изразена хипотрофия на лява бедрена мускулатура /около 2,5см. разлика с дясната/, костно срастване на фрактурата на лява капачка, наличие на метал /телове от серклажни примки - чието отстраняване евентуално предстои/, като при така претърпените увреждания ищецът трудно би могъл да се възвърне към активна спортна кариера; би могъл да упражнява треньорската професия след отстраняване на метала и възстановяване обема на лява бедрена мускулатура; приблизително до една година от травмата може да настъпи пълно възстановяване и връщане към треньорската професия, но едва ли активно /съдебно-медицинска експертиза/. В случая около два месеца Д.К. не можел да се движи и обслужва сам, като за него се грижили родителите и брат му; придвижвали го с кола, сваляли го с приятели; при рехабилитацията в [населено място] започнал да раздвижва китките и краката, като му предстояла още една операция и рехабилитация. Все още изпитвал болки, вземал обезболяващи, не можел да предприеме никакви активни дейности; ограничили се контактите му с приятели, бил потиснат /св.Н.К./. На база заключение на съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ и свидетелски показания е прието, че процесното мостово съоръжение е частично построено, чрез открита в общината документация; описано е като мост - от три подпиращи стоманобетонни стени, отгоре монтирани плочести елементи, като трите опори са ориентирани по течението на реката /два крайни устоя и една средна/, плочестите елементи лягат малко диагонално върху подпорите, ориентирани са по уличната мрежа, по течението, в лявата половина са монтирани 14 елемента, а в дясната – 3 елемента; в дясната половина върху крайния елемент е изпълнена допълнителна настилка за пешеходна зона с основа за монтиране на парапет, там е оформена и зона за тръбна кабелна мрежа с 4 пвц тръби за изтегляне на еленергия. Направен е извод, че това е мостово съоръжение за преминаване на пешеходци и автомобили – недовършено; по данни на експерта същият познава съоръжението от 30г.; то свързва два квартала на [населено място] и се ползва от гражданите. В дясната изградена половина, най-дясната част, повдигната малко, е за пешеходци /широка 1,50м./. Няма документация, одобрена от общината, няма обезопасяване, а хората минават от там. Крайните елементи стърчат като куки, които служат за монтиране на елемента, но след това следва да се отрежат или подгънат и скрият; не съществува осветление; няма парапети, няма маркировка; в общината вещото лице се е запознало с градоустройствено решение, което е било отхвърлено. Въззивната инстанция се е позовала и на показанията на свидетелите С. /главен архитект на [населено място] 1979-1985г., зам. председател по строителството 1986/87, главен архитект 1987-1.12.1998г./ и М. /участвал в колектива, разработил плана на строежа, работил към 1988г.- когато започнал строежа на моста - в „Пътни строежи“/, които заявяват, че: процесното съоръжение е част от проект за реконструкция на транспортно-комуникационния план на [населено място] от 1982; възложител на проекта е била общината; по това време се изградили пътните й артерии, но след смяна на ръководството на града реализацията на проекта била спряна; на процесното място е направена носеща конструкция на мостово съоръжение и панелите са монтирани от строителна фирма, която изпълнявала обекта; проектът е бил разглеждан на експертен съвет, в който участвал и вторият свидетел, като доколкото реализирането на обекта е било започнато, проектът е бил одобрен и е било издадено разрешение за строеж; обектът не е бил завършен, но до края на 1988г. е бил в строителната програма на общината. Съдът е изходил от принципните постановки, че отговорността по чл.49 ЗЗД има гаранционно-обезпечителен характер; основните елементи от фактическия състав са деяние - действие или бездействие, извършено виновно, противоправност на действието, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредата; посочил е, че е достатъчно да се установи, че увреждането е в резултат на неправомерно действие или бездействие на работник или служител на възложителя-без да е установено кое точно е това лице. В процесния случай увреждането на ищеца е причинено от бездействие на служители на съответното ръководство на Община Сливен - изразяващо се в неизпълнение на вменени със закон задължения – чл.31 от Закона за пътищата - съгласно който изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища са осъществява от собственика – т.е. от съответната община, и чл.167 ал.1 изр.1 ЗДП-предвиждащ лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Въззивната инстанция е намерила възражението, че съоръжението не е собственост на Община Сливен, за неоснователно. Посочила е, че то представлява недовършен мост по смисъла на пар.1 т.3 ЗП, проектиран за преминаване на автомобили и пешеходци-което съоръжение е част от път по смисъла на същия закон, преминаващ над реката. Касае се не за републикански път по чл.3 ал.2 ЗП, а за местен общински път, съгласно чл.3 ал.3 ЗП – който е отворен за обществено ползване, осигурява транспортна връзка от местно значение и е свързан с улиците. Намира се не в частен имот, за да съставлява частен път, а в общински терен на територията на [населено място], и е отговорност на Община Сливен да го поддържа с грижата на добър стопанин /чл.11 ал.1 ЗОС/. Без значение е дали въпросното съоръжение е изградено с всички необходими строителни книжа или съставлява незаконен строителство. След като то фактически съществува, започнало е изпълнението му за ползване от пешеходци и в действителност интензивно се ползва от такива за преминаване - като връзка между улици и квартали, то е общинска собственост /чл.8 ал.3 ЗП/ и общината - собственик има отговорност за неговата поддръжка в безопасно състояние /без значение е чия собственост е реката под моста - вредата е причинена от моста, а не от реката/. Освен от характеристиките по чл.3 ал.3 ЗП, съдът е извел извода за общинската собственост на обекта и от разпоредбата на пар.7 ал.1 т.4 и т.7 ЗМСМА. По делото няма спор, че към момента на изпълненото частично строителство през 80-те години на миналия век и към момента на влизане в сила на ЗМСМА от 1991 процесното пътно съоръжение е било държавна собственост. Освен това функционалното му предназначение отговаря на условията по т.4 и т.7 – общински път /локална мрежа от ІV клас по първоначалната редакция на закона/ и съоръжение на транспортната инфраструктура, което обслужва само територията на съответната община. След регламентирането на общинската собственост и отделянето й от единната държавна собственост с Конституцията от 1991 и ЗМСМА, процесното пътно съоръжение е преминало в собственост на общината. Отделно от това, строителството е започнало през 1988 в изпълнение на транспортно-комуникационния план на [населено място] от 1882, било е в програмата на общината за усъвършенстване на транспортната система на града, изпълнено е частично от строителна фирма /тогава предприятие/, като впоследствие е спряно и възложител е била Община Сливен. Като възложител, тя носи отговорност за вреди на трети лица от необезопасяването на недовършения строителен обект. При тези обстоятелства е формиран извод за наличие на всички елементи от фактическия състав на чл.49 ЗЗД и основателност на претенцията. Възражението за съпричиняване е намерено за неоснователно. Посочено е, че в разглежданата хипотеза не е установено поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с инцидента и претърпените вреди предвид изискванията на чл.51 ал.2 ЗЗД. Обстоятелството, че е преминал по необезопасения и недовършен мост, не сочи на противоправно поведение-като се има предвид, че процесното съоръжение не е било означено с надлежна сигнализация за забрана поради опасност от преминаване. С оглед преценка за дължимия размер на полагащото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивната инстанция, като е съобразила регламентацията в чл.52 ЗЗД – че обезщетението се определя по справедливост, е взела предвид, че е претърпяна съчетана травма с множество телесни увреждания и съответно болките и страданията в тази връзка, отчела е, че е извършена операция на коляното и нова такава предстои, наличието на костно срастване на лявото коляно и дефицит в движенията на лява гривнена става, обстоятелството, че се касае за три средни телесни повреди-счупвания на крайници, като едната е в по-тежка степен-предвид извършената операция със спинална анестезия и поставяне на два броя телен серклаж, който предстои да бъде изваден, че стресът, болките, обездвижването, нуждата от чужда помощ, са повлияли и психически на пострадалия, който ограничил контактите си и бил потиснат, периода на възстановяване - около една година след операцията, като едва след това ще бъде възможно завръщане към треньорска практика, но не и като активно спортуващ. Предвид изложеното, с оглед характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, перспективата за ограничена спортна активност на ищеца като спортист на 33 години, е намерено, че справедливият паричен еквивалент на обезщетението е в размер на 42000лв. - за която сума искът е уважен ведно със законната лихва от датата на увреждането. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и извежда следните въпроси: 1.“Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба, и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения?“ /реш.№.15/ 30.01.15 по г.д.№.4604/14, ІV ГО; реш.№.24/28.01.10 по г.д.№.4744/08,І ГО, реш.№.217/9.06.11 по г.д.№.1060/14, І ГО, реш.№.228/1.10.14 по г.д. №.1060/14, І ГО, реш.№.1668145.07.13 по г.д.№.1285/12, ІІІ ГО и др./. 2. „При направено оплакване във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от районния съд в доклада по делото по чл.146 ал.1 и ал.2 ГПК, изразяващи се в неразпределение на доказателствената тежест за всички относими към спора и подлежащи на доказване факти, недаването на указание на ответницата за кои от твърдяните от нея факти не сочи доказателства, въззивният съд дължи ли даване на указания на страните да предприемат необходимите процесуални действия за изясняване на спора от фактическа страна?“ /ТР 1/13 от 9.12.13 по т.д.№.1/13, т.2-т.3, реш.№.147/31.07.18 по т.д.№.1715/17, ІІ ТО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос задължителна практика въззивната инстанция, както и първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени доводи и възражения на ответника, когато е приет за основателен довод на въззивника ищец за неправилност на първоинстанционното решение, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и неговата отмяна /реш.№.15/30.01.15 по г.д.№.4604/14, ІV ГО/; в случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди всички относими своевременно релевирани доказателства, възражения и доводи на страните /реш.№.147/31.07.18 по т.д.№.1715/17, ІІ ТО/. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че не са обсъдени възраженията на ответника, че: съоръжението не е част от уличната мрежа на [населено място], вкл. с оглед т.7 от заключението на СТЕ, че участъкът е бил осветен, че е налице хипотеза на непълен доклад, че липсва картотекиране на ищеца. Настоящият състав намира, че въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната практика. Съдът е обсъдил възражението на ответника, че съоръжението не съставлява част от уличната мрежа, в това число в контекста на посоченото в т.7 от заключението на СТЕ /която свързва извода, че не са касае за част от уличната мрежа, с това, че мостът е недовършен и незаконен по действащите правни норми/-като е изложил подробни мотиви, изрично е посочил, че обстоятелството дали строежът е завършен и законен, е без значение за отговорността на възложителя, като се е позовал и на съответни законови разпоредби, за да обоснове ангажирането на отговорността му. Изложени са мотиви и във връзка с това дали участъкът е бил осветен - като формираният извод за неосветяване е основан както на констатациите на вещото лице, изготвило СТЕ - което ясно сочи, че на самия мост не съществува осветление /такова има в близост/, така и на показанията на разпитаните свидетели очевидци, дадени под страх от наказателна отговорност - че в конкретния момент на инцидента там е било тъмно и лампата на ъгъла с Окръжна болница не светела. Във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение са взети предвид характера и тежестта на увреждането /съчетана травма с множество телесни увреждания – на практика три средни телесни повреди, едно от които в по-тежка степен/, претърпяната оперативна интервенция и необходимостта от нова такава, установеното костно срастване, последвалото обездвижване, стрес, болки, нуждата от чужда помощ, последиците за психиката на пострадалия и ограниченията в социалния му живот, продължителния възстановителен период /около едва година/, хипотетичната възможност след това ищецът да се завърне към спортната си практика, но не и като активно спортуващ /т.е. размерът на присъденото обезщетение не е увеличен поради това, че пострадалият не може да участва в състезания за картотекирани състезатели като такъв/. Оплакването за допуснато процесуално нарушение във връзка с недаване на ответника на предварителни указания относно доказателствената му тежест да установи включването на съоръжението в актива на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно участие е неоснователно и не кореспондира на обстоятелствата по делото. Ответникът не е релевирал своевременно /с отговора на исковата молба и в първото съдебно заседание (а и въобще пред първоинстанционния съд)/ възражение, че мостовото съоръжение е било включено в капитала на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно участие - поради това и за първоинстанционния съд не е възникнало задължение да дава на същия указания във връзка с разпределение на доказателствената тежест относно това обстоятелство, респективно не е налице хипотеза на непълен доклад и допуснато съществено процесуално нарушение, което да налага предприемане на съответни действия в тази връзка от въззивната инстанция съобразно т.2 от ТР 1/13, ОСГТК на ВКС. Следва да се има предвид и, че несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С оглед всичко изложено по-горе не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В цитираната относно втория въпрос задължителна практика /т.2 ТР 1/13, ОСГТК на ВКС/ е предвидено, че пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила; за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл.269 изр.2 ГПК/; когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146 ал.1 ГПК /характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция/; в тази хипотеза той дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266 ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от тези изисквания. Както вече беше посочено, съдържанието на доклада, респективно изискването за разпределение на доказателствената тежест с него, касае само своевременно направени от ответника /съобразно чл.131 вр. с чл.133 ГПК/ възражения. В случая твърдение, че мостовото съоръжение е било включено в капитала на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно участие, не е било своевременно релевирано - поради това и за първоинстанционния съд не е възникнало задължение да дава на ответника указания във връзка с разпределение на доказателствената тежест относно това обстоятелство, респективно не е налице хипотеза на непълен доклад и допуснато съществено процесуално нарушение, което да налага предприемане на съответни действия в тази връзка от въззивната инстанция по смисъла на т.2 от ТР 1/13 ОСГТК на ВКС. Останалата цитирана практика касае задължението на въззивния съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания /реш.№.147/31.07.18 по т.д.№.1715/17, ІІ ТО/ и да събира служебно доказателства /т.3 ТР 1/13, ОСГТК/, които са неотносими към поставения въпрос. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Съобразно изхода на спора на основание чл.38 ал.2 ЗА на представлявалия ищеца адвокат А. М. Г. трябва да се присъдят 500лв. възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,