Определение № 3657 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2246/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. З. от [населено място] срещу въззивно решение № 300 от 25.11.2025 г. по в. гр. д. № 440/2025 г. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 19/20.05.2025 г. по гр. д. № 185/2024 г. на Трънския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против В. З. Х. иск по чл. 109 ЗС за осъждането на ответника да възстанови правото му на достъп и ползване на ливада с площ от 7,133 дка, представляваща имот с идентификатор ***, находяща се в землището на [населено място], общ. Т., като премахне незаконно изграденият електропастир. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство Й. З. е собственик на 1/12 идеална част от процесната ливада на основание наследствено правоприемство от З. Г., а ответникът В. Х. ползва същата на основание договор за наем за стопанските 2022/2023 г., 2023/2024 г. и 2024/2025 г., сключен със свидетеля В. Н., който е собственик на 1/24 ид. част от имота на основание наследствено правоприемство от същия наследодател. Видно от постановление за отказ да се образува наказателно производство от Районна прокуратура – Перник от 01.07.2024 г., самият ищец, в качеството си на тъжител, е изложил оплакване, че ответникът често е засягал границите на имотите му, като е ограничил частично достъпа до тях чрез поставяне на електропастир. Ищецът е подавал декларации по чл. 69, ал. 1 ППЗСПЗЗ, вр. с чл. 37б, ал. 1 ЗСПЗЗ за стопанските 2023/2024 г. и 2024/2025 г., с които е заявил, че не желае процесната ливада да бъде включена в масивите за ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ. Съгласно писмо на ОСЗ – Трън процесният имот се ползва на основание договор за наем на земеделска земя за срок от една година за стопанските 2022/2023 г., 2023/2024 г. и за стопанската 2024/2025 г., сключен между наемодателя В. Д. Н. и наемателя В. З. Х.. Същият имот е заявен за участие в споразумение за изготвяне на масиви за ползване на пасища, мери и ливади по чл. 37ж, ал. 2 ЗСПЗЗ за изброените стопански години. В обясненията си, дадени по реда на чл. 176 ГПК, ответникът е посочил, че има сключен договор за ползване на процесната ливада, граничеща с негови имоти, с друг наследник на З. Г., което станало със знанието на всички останали наследници. Признава, че има изграден електропастир около неговите имоти, като процесният имот не е заграден от четирите страни по границите му. От обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК, е установено, че преди да подаде декларацията е предупредил ответника, че няма да му разреши да ползва имота, като и тогава, и сега имотът не е заграден. Наемодателят и свидетел по делото В. Н. в нотариално заверена декларация от 09.01.2025 г. е посочил, че е сключил с ответника В. Х. договор за наем на земеделски земи в землището на [населено място], [община], в качеството му на наследник на З. Г. за стопанската 2024/2025 г., като това обстоятелство се потвърждава и при разпита му като свидетел по делото. Същият е заявил, че той лично е сключил договорите за наем на процесната ливада с ответника, без съгласието на останалите наследници и не бил уведомявал ищеца, който е негов чичо, за тях. Ответникът е заградил имота с електропастир, тъй като отглеждал крави и телета. Ищецът не е отглеждал животни и не е ползвал ливадата за земеделски нужди. Не е упълномощен и няма уговорка с другите наследници относно стопанисването на тези земеделски земи и отдаването им под наем. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ответникът ползва процесната ливада на годно правно основание, а именно договор за наем на земеделска земя за срок от една година, като същият може да се сключва от съсобственик или съсобственици на земеделска земя, притежаващи по-малко от 25 на сто идеални части от съсобствения имот, или от упълномощено от тях лице, като не е необходимо да се сключва в писмена форма с нотариално удостоверяване на съдържанието и подписите на страните, извършени едновременно, и не е необходимо да бъде вписан за да бъде действителен. Имотът се използва съобразно неговото предназначение, а именно като пасище на селскостопански животни, което налага същият да бъде ограден с електропастир. С оглед на това съдът е приел, че не е налице неоснователно действие, което да пречи на ищеца да упражнява своето право, респ. за неоснователност на предявения иск по чл. 109 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС - решение № 54 от 16.03.2018 г. по гр. д. № 4105/2017 г., IV г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Ответникът по жалбата В. З. Х. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран правен въпрос, нито е налице позоваване на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК, поради което и съгласно посоченото тълкувателно решение касационното обжалване не следва да се допуска на някое от тези основания. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно установената практика по приложението на чл. 56, ал. 2 ГПК, когато страните са редовно призовани, при отлагане на делото не се призовават за следващото съдебно заседание, когато датата му е обявена в заседание. Следователно законът освобождава съда от задължение да изпраща нова призовка, ако страната веднъж е била редовно призовавана. Призоваването има за цел да уведоми страната за процесуалните действия, които предстоят да се извършат, за да вземе участие в тях. С получаването на призовката, изпратена при спазване изискванията за призоваването й, независимо че заседанието е отложено на основание чл. 56, ал. 3 ГПК, страната е уведомена за него, поради което с оглед процесуалната дисциплина, тя е длъжна сама да следи за насрочването на следващите съдебни заседания. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сумата 250 евро, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,