Определение № 754 от 21.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60096/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Българска асоциация на сомелиерите“, чрез адв. Д. Ж., срещу въззивно решение № 672 от 08.04.2016г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 4141/2015г., с което е обезсилено решение №5925 от 11.08.2015г. по гр.д.№ 12339/2013 г. на Софийски градски съд, прекратено е производството по делото и същото е изпратено на Административен съд София-град по компетентност. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението - основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото за произнасяне от друг състав по същество. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК по въпроса, конкретизиран от настоящия състав, „Дали за заварените от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове гражданскоправни производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган са приложими правилата на § 10, ал. 2 от ПЗР на същия закон“. Излага съображения, че произнасянето по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Ответната страна Министерство на финансите и Дирекция „Добро управление” към Министерски съвет в качеството на процесуален представител не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази следното: Производството е образувано по искова молба от 13.09.2013г. на Сдружение „Българска асоциация на сомелиерите“- [населено място], в която ищецът твърди, че на 28.08.2008г. е сключил договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Административен капацитет” № ВС 08-23-47-С с Министерството на държавната администрация и административната реформа /с правоприемник Министерство на финансите/, като управляващ орган на оперативна програма „Административен капацитет” за изпълнение на проекта „БАС - модерна, компетентна и ефективна организация” по Бюджетна линия ВО051РО002/08/2.3-02, „Укрепване структурите на гражданското общество”, съфинансиран от Европейския съвет чрез Европейския социален фонд. Посочва, че договорът бил на стойност 281 521.45 лева, като финансирането следвало да се осъществи на етапи: авансово плащане за 56 304.29 лева и 8 междинни плащания за 168 567.85 лева. Твърди, че тъй като изпълнил всички изисквания на договора за периода от 28.08.2008г. до 27.08.2009г., подал искане за възстановяване на направените разходи, което не било сторено. Искането му до съда е ответникът да бъде осъден да му плати сумата 47 335.77 лева, ведно със законна лихва, считано от завеждането на иска до окончателното й заплащане, както и законната лихва върху главницата от 47 335.77 лева за периода от 13.09.2010г. до датата на завеждането на иска в размер на 14 629.72 лева. В писмения си отговор ответникът Министерство на финансите оспорил претенцията, като посочил, че в изпълнение на направените от Европейската комисия препоръки, дадени с одитни доклади, и въз основа на предоставените му правомощия по чл. 60 от Регламент № 1083/2006 и чл. 13 от Регламент № 1828/ 2006, с Решение РМФ-84/ 29.09.2011 г. управляващият орган на ОПАК регистрирал нередност, заради която наложил 100 % финансова корекция върху размера на отпуснатата безвъзмездна финансова помощ по проекта. Общият размер на изплатените на бенефициера суми по проекта бил 224 872.14 лева, а на неизплатените - 56 649.31 лева. Посочил, че въпреки изпратената до ищеца покана за доброволно възстановяване на средствата изх. № 08-23-47/ 5.10.2011 г. сумата не била доброволно възстановена в дадения срок, който изтекъл на 27.10.2011г., и управляващият орган сезирал Националната агенция за приходите за принудителното събиране на вземането. Съобразявайки изложеното, въззивният съд приел, че предмет на исковата претенция е заплащането на незаплатената, поради наложена финансова корекция, част от уговорена в договора за финансова помощ, сума. Обосновал извод, че правната характеристика на актовете на управляващите органи на оперативните програми, постановени във връзка с предоставянето на безвъзмездна финансова помощ от Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съвет, е изяснена в приетия след постановяването на първоинстанционното решение Закон за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (обн. ДВ, бр. 101 от 22.12.2015 г.). Позовал се на разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от Закона, съгласно която безвъзмездната финансова помощ се предоставя от ръководителя на управляващия орган с административен договор или със заповед, когато управляващият орган и бенефициерът са в една административна структура или организация. Съобразил дефиницията на административен договор, дадена в §1, т.1 от ДР към Закона и посочил, че съгласно чл. 27, ал. 1 от същия, оспорването на административния договор се извършва по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс. Позовал се е също на преходната разпоредба на § 10, ал.2 от Закона, предвиждаща, че образуваните до влизането му в сила съдебни производства по жалби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган се довършват по реда на чл. 27, ал. 1 и ал. 5 - 7. В тази връзка заключил, че в конкретния случай отношенията между страните по спора са възникнали по силата на административен договор, а решението за извършване на финансова корекция е индивидуален административен акт, поради което дължимостта на неизплатената финансова помощ в размер на наложената финансова корекция не може да бъде установена по исков ред, включително и по пътя на инцидентния съдебен контрол по чл. 17, ал.2, изр.2 от ГПК. Приел е, че ищецът оспорва законосъобразността на финансовата корекция и търсената защита е отмяната на административния акт за извършването й, с оглед на което претенцията на страната, макар и обективирана в документ озаглавен „искова молба“, по същество представлявала жалба срещу посочения административен акт. Този решаващ мотив и отчитането на новата правна уредба са обусловили извода му, че повдигнатият пред него спор не е частноправен и затова е неподведомствен на гражданските съдилища. Предвид изложеното и при съобразяване и на мотивите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. По формулирания въпрос съществува задължителна практика на ВКС, служебно известна на съда, което обстоятелство изключва приложението на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, доколкото не са изложени от касатора доводи за необходимост от осъвременяването й. В постановеното по реда на чл.274, ал. 3 ГПК Определение № 501 от 17.10.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1872/2016 г., II т. о., ТК, е прието, съобразно § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, че образуваните до влизане в сила на този закон – 25.12.2015г., гражданскоправни производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган се извършват по досегашния ред - гражданскоправен ред и този ред следва да се прилага и след тази дата относно висящите искови производства. Даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие с тази задължителна съдебна практика. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,