Определение № 1104 от 14.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 320/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ОЗК – Застраховане“ АД срещу решение № 1377/25.11.2025 г. по в.гр.д. № 1464/2025 г. на САС, с което е отменено решение № 69/06.03.2025 г. по гр.д. № 327/2024 г. на Окръжен съд - [населено място] в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Ц. М. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД искове по чл.432 КЗ за разликата над 50 000 лв. до 110 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и за разликата над 3063,93 лв. до 6137,86 лв. – обезщетение за имуществени вреди, и са присъдени допълнително сумите от 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 09.12.2023 г., и от 3073,93 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Сочи се от касатора, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част, защото по делото е доказан фактът, че ищцата не е управлявала велосипеда си възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, както и че при заобикаляне на неравностите по пътя /дупки/ не е сигнализирала за маневрата си, с което е създала реална предпоставка за настъпване на процесното събитие. Поддържа се, че нормата на чл.26 ЗДвП задължава водачът, преди да завие или да започне каквато и да е маневра, свързана с отклонение встрани, да подаде ясен и достатъчен за възприемане сигнал – в конкретния случай поради липса на светлинни пътепоказатели пострадалата ищца е трябвало да подаде сигнал с ръка, но тя не го е сторила. Навежда се довод за това, че евентуалната опасност велосипедистът да се постави в риск от падане поради подаването на сигнал с едната ръка, не го освобождава от задължението по чл.26 ЗДвП, защото за ищцата е била налице възможността да спре, преди да навлезе в участъка с дупки, и да пропусне движещия се зад нея автомобил и едва след това тя е следвало да предприеме маневрата заобикаляне. Пострадалата е предприела маневрата, но без да предупреди, с което се е поставила в много по-голям риск. Иска се от касатора да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да се потвърди решението на първоинстанционния съд.

Ответницата В. Ц. М. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че решението на окръжния съд е влязло в сила в частта, с която ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на В. Ц. М. на основание чл.432 КЗ сумата от 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 09.12.2023 г., както и сумата от 3063,93 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Въззивният съд е намерил, че спорът е пренесен пред него само досежно размера на обезщетението за неимуществени и имуществени вреди и наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД, които въпроси са отграничени като спорни във въззивното производство.

По въпроса за наличието на принос от страна на пострадалата ищца въззивният съд е приел от фактическа страна за установено от заключението на САТЕ, че при настъпване на процесното пътно произшествие ищцата е била участник в движението в качеството на велосипедист, движейки се по [улица]в [населено място] със скорост от 15 км/ч, а зад нея се е движел водачът на автомобил със скорост от 88 км/ч – при ограничение до 50 км/ч. Ищцата е достигнала участък от пътя с неравности – дупки, когато автомобилът зад нея се е намирал на 29 метра от мястото на удара, и е предприела заобикаляне, навлизайки по-наляво от десния ръб на пътя, но не е навлезла в лентата за насрещно движение и не е пресекла осовата линия вляво. Настъпил е удар с движещия се зад нея автомобил, който е бил предотвратим за водача на автомобила, защото при движение със съобразена с пътните условия скорост и при внимание и предпазливост към уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни ППС, сред които са велосипедистите, той е могъл да избегне произшествието.

Решаващият съд е приел, че ищцата като велосипедист се е движела правомерно по пътното платно, възможно най-близо до границата на платното за движение – чл.80 ал.1, т.2 ЗДвП, но поради препятствие на пътя – множество дупки, с цел да ги заобикали, е променила своята траектория на движение, като е навлязла по-наляво от десния ръб на тротоара, защото при наличието на дупки на пътя за нея е било невъзможно да се движи точно до дясната граница на пътното платно. Прието е, че за ищцата е било невъзможно от обективна страна, заобикаляйки неравности по платното за движение, да подаде сигнал с ръка, тъй като това би я поставило в риск от падане - вследствие навлизането в дупките, поради което въззивният съд е достигнал до извода, че с действията си ищцата не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Прието е, че изключителна вина за настъпване на произшествието има водачът на автомобила, защото се е движел с доста по-висока скорост от разрешената, а видимостта му към велосипедиста е била значителна, но не е съобразил скоростта си с наличието на велосипедист по пътя и най-вече с пътната обстановка и пътното платно, където категорично са установени неравности – дупки.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси по чл.280 ал.1, т.3 ГПК:

1.„Налице ли е задължение на велосипедист да даде сигнал с ръка при предприемане на маневра по заобикаляне на обект, намиращ се на пътя, или задължението по чл.26 ЗДвП важи единствено, когато се навлиза в насрещната лента или при пресичане на осевата линия?“

2. „Обстоятелството, че подаването на сигнал за предприемане на маневра би довело до евентуален риск от падане за велосипедиста, освобождава ли го от задължението да подаде сигнал, вменено в чл.26 ЗДвП?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по тези въпроси се обосновава с доводи, че нормата на чл.26 ЗДвП предвижда задължението да се даде сигнал преди извършване на всяка маневра, без значение дали се навлиза в насрещното платно или се завива в кръстовище. Изложени са и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че поради опасността от поставяне в риск, ако се даде сигнал с ръка за предприетата маневра, велосипедистът е освободен от задължението да даде сигнал с ръка.

Поставени са следните въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК:

1. „Следва ли съдът да се съобрази с всички относими към спора доказателства, както и с доводите и възраженията на страните при обосноваване на установените факти по делото и тяхната правна квалификация?“

2. „Следва ли съдът да посочи кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата, съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по тези два въпроса се обосновава с твърдението на касатора за противоречие на въззивното решение с решения по чл.290 на ВКС - № 60141/02.07.2021 г. по гр.д. № 3262/2020 г., № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г., № 92/16.03.2012 г. по гр.д. № 980/2011 г., 323/27.09.2012 г. по гр.д. № 408/2011 г. и № 480/07.11.2011 г. по гр.д. № 1347/2010 г.

3. „Представлява ли дупката на пътя препятствие и съставлява ли маневра заобикалянето й ?“ Сочи се от касатора, че е налице противоречие на въззивното решение с решение № 10/27.02.2019 г. по н.д. № 1233/2018 г., НК на ВКС.

4. „При какви процесуалноправни и материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл.51 ал.2 ЗЗД и как се определя степента му?“

Наличието на допълнителния селективен критерий по този въпрос се обосновава от касатора с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД в противоречие с ППВС № 17 от 18.11.1963 г., както и с посочените множество решения по чл.290 ГПК на ВКС.

5. „Допустимо ли е след извършването на преценката на всички факти и обстоятелства по делото от значение за определяне на съпричиняването, да се достигне до извод, че приносът на увреденото лице в общия вредоносен резултат е по-голям от този на делинквента?“. Сочи се от касатора, че е налице противоречие на въззивното решение с решение № 227/18.12.2023 г. по гр.д. № 4291/2022 г. на ВКС.

Посочено е и основание по чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора правни въпроси по чл.280 ал.1, т.3 ГПК – относно задължението на велосипедист да даде сигнал с ръка, преди да предприеме маневра по заобикаляне на обект, както и дали евентуалната опасност за велосипедиста от падане, ако подаде сигнал, го освобождава от изпълнение на задължението по чл.26 ЗДвП, не покриват изискванията на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, защото не са съобразени с мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е отрекъл, че за ищцата като велосипедист е съществувало задължение да подаде сигнал с ръка, преди да предприеме навлизане по-наляво от десния ръб на пътя – прието е, че за ищцата от обективна страна е било невъзможно да подаде сигнал с ръка. Въпросът дали при наличието на определено фактическо обстоятелство ищцата е освободена от задължението по чл.26 ЗДвП, би следвало да се постави в контекста на въпрос за това дали наличието на вина у пострадалото лице /с оглед неизпълнение на законово задължение/ е правнорелевантен факт за хипотезата на чл.51 ал.2 ЗЗД, но вторият въпрос по чл.280 ал.1, т.3 ГПК не е формулиран в този смисъл.

Касационният съд намира, че поставените в т.1 и т.2 въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, които обобщено се свеждат до задължението на съда да се съобрази с всички относими по доказателства по делото, да се произнесе по доводите и възраженията на страните, както и да изложи мотиви за това кои факти са приети за доказани и въз основа на кои доказателства, принципно са значими за всяко едно въззивно производство. В конкретния случай обаче в изложението на касатора са изложени доводи, които сочат на необоснованост на решаващия извод на въззивния съд за липса на принос от страна на пострадалата, но необосноваността представлява касационно отменително основание по чл.281, т.3 ГПК, а не основание за допускане на касационен контрол. По отношение на довода на касатора, че ищцата не е повдигнала твърдението за факта, че не е подала сигнал с ръка, защото е щяла да падне, касационният съд намира, че в настоящата фаза на касационното производство не може да се извършва проверка дали срещу релевираното в писмения отговор на ответника възражение за принос ищцата е въвела в първото съдебно заседание по реда на чл.143 ал.2 ГПК посочения по-горе факт, доколкото правилността на въззивното решение е извън предмета на настоящото производство.

По отношение на поставения въпрос в т.3 – за това дали дупката представлява препятствие и съставлява ли маневра заобикалянето й, касационният съд намира, че така формулиран въпросът не е съобразен с мотивите на въззивното решение, в които е прието, че дупките на пътя са били препятствие за ищцата, както и че тя е променила траекторията си на движение, за да ги заобиколи.

Касационният съд намира, че поставеният в т.4 въпрос – относно материалноправните предпоставки за наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД, отговаря на общото изискване на чл.280 ал.1, т.1 ГПК, доколкото искът е уважен за разликата над 50 000 лв. въз основа на извода, че произшествието е настъпило поради изключителната вина на водача на автомобила, а пострадалото лице /велосипедист/ няма принос, защото поради обективни пречки не е могло да се движи до дясната граница на пътното платно и да даде знак с ръка. Във връзка с правомощието си съгласно указанията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС намира, че този въпрос следва да се уточни по следния начин – „Необходимо ли е поведението на пострадалото лице да е виновно, за да се отчете наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД?“ Така уточненият правен въпрос се явява обуславящ крайното правно разрешение по спора, а за проверка на съответствието с посочените от касатора ППВС № 17 от 18.11.1963 г. и решения по чл.290 ГПК на ВКС следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

По поставения в т.5 въпрос – относно възможността да се приеме, че приносът на увреденото лице за настъпване на общия вредоносен резултат е по-голям от този на делинквента, касационният съд намира, че не е удовлетворено общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поставеният от касатора процесуален въпрос не е съобразен с мотивите на въззивното решение, защото въпросът дали в хипотезата на чл.51 ал.2 ЗЗД приносът на пострадалото лице може да надвишава този на делинквента, не е бил предмет на проверка от въззивния съд, който в мотивите си е приел, че изобщо липсва принос от страна на ищцата, без да извършва преценка в какво съотношение е с поведението на водача на автомобила за настъпване на вредоносния резултат.

Не е налице визираното в нормата на чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК основание за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното решение. Проверката на основателността на наведените доводи в изложението на касатора към въпросите по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, с които той аргументира очевидната неправилност на въззивното решение, изисква да се изследват и да се подложат на преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които да са довели до постановяване на очевидно неправилен съдебен акт.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне до касационен контрол по въпроса - „Необходимо ли е поведението на пострадалото лице да е виновно, за да се отчете наличието на принос по чл.51 ал.2 ЗЗД?“

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд