Определение № 5799 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез неговата съпруга М. Г.-Д., притежаваща юридическа правоспособност, против определение №2452 от 24.09.2025г. по в. ч. гр. д. №1668/2025г. на Апелативен съд- София, с което е било потвърдено определение № 9570 от 19.05.2025 г. по гр. д. №3313/2025г. на Софийския градски съд за оставяне без уважение на искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото. Жалбоподателят обосновава наличие на касационните основания по чл. 281, т. 1 и 3 ГПК - твърди, че въззивното определение е било постановено от незаконен състав, тъй като съдиите, участвали при постановяването му, следвало да се отведат. Оспорва изводите на въззивния състав, че е в състояние да заплати държавна такса в размер на 15 лв. по частната си жалба и поддържа наличие на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащането й, тъй като получава пенсия за инвалидност в размер на 609,60 лв., няма договори за управление и не получава доходи за дейността си като управител или изпълнителен директор на фирми, не притежава дялове и акции в капиталови дружества, което се установявало от приложените към декларацията му доказателства. Иска отмяна на обжалваното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като, в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз и на чл. 6 ЕКПЧ е било нарушено правото му на справедлив процес от безпристрастен съд, както и е било нарушено вътрешното право, Конституцията на РБ. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, поради което същата е процесуално допустима. За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно определение на СГС, с което е било оставено без уважение искането на М. Д. Д. за освобождаването му от заплащане на сумата от 15 лв.- държавна такса по подадена от него частна жалба, въззивният съд е изложил съображения, че в представената декларация той е декларирал, че получава пенсия в размер на 609,60 лв., а съпругата му- 517,40 лв., че не упражнява търговска дейност и не притежава дялове в търговски дружества. Посочил е, че след извършена справка в търговския регистър се установява, че той е управител, съдружник и представляващ в повече от 30 търговски дружества и няма основание да се приеме, че не получава доходи или дивиденти от тази дейност. Позовал се е и на обстоятелството, че притежава дялове в търговско дружество на значителна стойност, а в капитала на две от дружествата са били апортирани три недвижими имота. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение, по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В настоящия случай не е изпълнена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил изводите на съда. Съгласно даденото задължително тълкуване с тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. постановено по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, поради което непосочването на такъв от касатора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Специалната предпоставка по соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване също липсва, тъй като противоречието с актове на Европейския съд по правата на човека е извън обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и цитираните в изложението решения на ЕСПЧ не обуславят допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят не се е позовал нито на актове на Конституционния съд на Република България, нито на актове на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното определение да противоречи, а изложените от него аргументи са свързани с евентуалната му неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и съдът би могъл да ги преценява, едва ако бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение. Въззивното определение не следва да се допуска и служебно до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не съществува вероятност да е нищожно - постановено е от надлежен съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, в изискуемата писмена форма, подписано е и е разбираемо. Въззивното определение не е вероятно недопустимо, който порок би възникнал, ако въззивният съд се е произнесъл при липса на право на частна жалба или ненадлежното му упражняване поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка или съдът е бил десезиран. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” от съдържанието на обжалвания акт. Квалифицираната форма на неправилност, според практиката на ВКС, предполага въззивното определение да е било постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон- когато законът е бил приложен в неговия обратен смисъл, съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма или да е явно необосновано поради видимо грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност се преценява от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, в случай че въззивното определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Нищожност на акта на съда поради незаконен състав би била налице, ако е постановен еднолично вместо от съдебен състав, с участие на лице, което не е било избрано за съдия, или с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора (Решение № 21 от 19.03.2021 г. по т. д. № 2750/2019 г. на Върховен касационен съд). Обстоятелството, че членовете на съдебния състав са се отстранявали от разглеждане на други дела, по които ищецът или представлявани от него дружества са били страна, не обоснова извод за незаконност на състава. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или отказът на съдията да се отстрани от делото не влече нищожност или недопустимост, а може евентуално да доведе до неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и то само ако предубедеността на съдебния състав е причина за постановяване на крайния незаконен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора. В този случай участвалият съдия не е изгубил качеството си на законно избран съдия, отговарящ на изискванията за постановяване на валиден съдебен акт, наличието на основание за отвод може да доведе до отмяната му, но едва след допускане на касационното обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания (арг. от мотивите на тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. по т. д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 13 по гр. д. № 5/1976 г., ОСГК на ВС, решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 3349 от 01.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1941/2024 г. на ВКС, определение № 443 от 19.06.2023 г. по ч. т. д. № 815/2023 г. на ВКС, определение № 386 от 17.05.2019 г. по гр. д. № 168/2019 г. на ВКС, определение № 1162 от 28.12.2012 г. по ч. т. д. № 793/2012 г. на ВКС). Освен това, за да отклони предложението по чл. 292 ГПК, с тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. по т. д. № 1/2023 г. на ОСГТК, ВКС обобщи практиката по чл. 290 ГПК, според която основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Затова е обективно невъзможно да се даде принципен отговор дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Преценката зависи от множество конкретни обстоятелства. В случая, по аргумент за по-силното основание, само твърдението, че съдия от състава вече се е отвеждал по други дела, водени от жалбоподателя или представлявани от него дружества, не поражда съмнение в безпристрастието му по настоящото производство. Ето защо селективните критерии по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не са налице и определение №2452 от 24.09.2025г. по в. ч. гр. д. №1668/2025г. на Апелативен съд- София не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,: