Определение № 60565 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1319/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 274 658/05.02.2021 година подадена от Прокуратурата на Република България, срещу част от решение № 260 164/11.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІІ-Д въззивен състав, постановени по гр. д. № 620/2020 година. С касационната жалба решението на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 261 250/01.11.2019 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 39-ти състав, постановено по гр. д. № 23 503/2014 година в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ, да заплати на Р. Й. К. сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за периода от 31.01.2006 година до 30.03.2013 година за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1, пр. 2 от НК, производство по което е било прекратено, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2013 година до окончателното плащане, както и сумата от 1131.14 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от повдигнатото обвинение изразяващи се в лихвата за забава върху платената гаранция в рамките на наказателното производство за периода от 07.02.2006 година до 14.10.2008 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2013 година до окончателното плащане. В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийски градски съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявените от Р. Й. К. срещу Прокуратурата на Република България искове, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, да бъдат отхвърлени или евентуално да бъде намален размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК Ответникът по тази касационната жалба Р. Й. К. не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 19.01.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 274 658/05.02.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е уважен предявения от Р. Й. К. иск за заплащане на сумата от 1131.14 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от повдигнатото обвинение изразяващи се в лихвата за забава върху платената гаранция в рамките на наказателното производство за периода от 07.02.2006 година. до 14.10.2008 година, заедно със законната лихва върху нея, считано от 30.03.2013 година до окончателното плащане. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000.00 лева–за граждански дела, и до 20 000.00 лева–за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума. Посоченият по-горе иск е с цена от 1217.20 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези иск и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Софийски градски съд е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Окръжен съд Бургас е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК подадената от Прокуратурата на Република България касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 260 164/11.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІІ-Д въззивен състав, постановени по гр. д. № 620/2020 година се оспорва в частта му, с която е уважен иска за присъждане на сумата от 7000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. При постановяване на решението си съставът на Софийския окръжен съд е посочил, че са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ за сумата от 20000.00 лева-обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 1217.20 лева- обезщетение за претърпени имуществени вреди от воденото срещу Р. Й. К. наказателно производство, заедно със законните лихви върху главниците за периода от 30.03.2013 година-датата на влизане в сила на определението, с което е потвърдено постановлението за прекратяване на наказателното производство срещу К., до окончателното изплащане. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнасял служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд приемал, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не било допуснато и нарушение на императивни материални норми. Същото било и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препращал към подробните мотиви, изложени от първата инстанция. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби било необходимо да се добави по въззивната жалба на Прокуратурата на Република България, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява наличието на всички елементи от състава на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ- Р. Й. К. бил обвинен в извършване на умишлено престъпление, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода до пет години, като съдът можел да постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК. Наказателното производство било прекратено с влязло в сила постановление на Софийска районна прокуратура поради това, че деянието не съставлявало престъпление и следователно както повдигнатото обвинение, така и всички извършени от представители на Прокуратурата на Република България действия по наказателното производство били незаконни по смисъла на горепосочената разпоредба от ЗОДОВ. От събраните доказателства се установявали вида и размера както на претърпените от Р. Й. К. неимуществени вреди. Чрез извършеното по реда на чл. 272 от ГПК препращане към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е възприел същите и ги е направил свои такива. С оглед на това при постановяване на решението си той е приел и това, че на 31.01.2006 година Р. Й. К. бил привлечен като обвиняем по дознание (полицейско производство) № 162/2005 година по описа на СДВР за престъпление по чл. 311, ал. 1, пр. 2 от НК. На същата дата с постановление била взема мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3000.00 лева, която сума била внесена от ищеца на 07.02.2006 година. На 03.02.2006 година в съда бил внесен обвинителен акт, въз основа на който било образувано н. о. х. д. № 1658/2006 година по описа на Софийския районен съд, 96-ти състав. С този обвинителен акт било повдигнато обвинение срещу две лица, а именно Н. М. Б. и Р. Й. К.. С присъда от 14.10.2008 година постановена по н. о. х. д. № 1658/2006 по описа на Софийския районен съд, 96-ти състав Р. Й. К. бил признат за виновен за извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1, пр. 2 от НК и му било наложено наказание глоба в размер на 500.00 лева. С определение от 14.10.2008 година постановено по н. о. х. д. № 1658/2006 година по описа на Софийския районен съд, 96-ти състав била отменена взетата по отношение на К. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3000.00 лева. С решение № 446/14.03.2010 година постановено по в. н. х. д. № 350/2009 година по описа на Софийски градски съд, \НК, ХІІІ-ти въззивен състав била отменена изцяло присъдата от 14.10.2008 година, постановена по н. о. х. д. № 1658/2006 година по описа на Софийския районен съд, 96-ти състав и делото било върнато на Софийска районна прокуратура. На 21.10.2010 година с постановление за прекратяване на наказателното производство по пр. пр. № Н. 215/2010 година по описа на Софийска районна прокуратура, ДП № ЗМ 162/2005 година по описа на СДВР било прекратено наказателното производство по отношение на Р. Й. К. за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1, пр. 2 от НК. Производството по делото било приключило с постановеното на 14.02.2013 година определение по н. ч. д. № 1286/2013 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 2-ри състав, с което било потвърдено постановлението на Софийска районна прокуратура от 21.10.2010 година по пр. пр. № Н. 215/2010 г. по описа на Софийска районна прокуратура, за прекратяване на наказателно производство по Д. П. № ЗМ 162/2005 г. по описа на СДВР, което определение било влязло в законна сила на 30.03.2013 година. От представената по делото справка за съдимост се установявало, че Р. Й. К. не е бил неосъждан. В хода на производството като свидетел по делото е разпитан М. В.-К., чийто показания съдът ценял с оглед на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото същата била съпруга на Р. Й. К. от 2005 година. От показанията на същата се установявало, че по времето, когато К. бил ходил на стаж в съда срещу него били повдигнали обвинения за кражба на кола, като следвало да се внесе парична гаранция, за да не влезе в ареста. След постановяване на осъдителното решение К. се депресирал и се затворил в себе си не искал да разговаря с никого и станал избухлив, като се притеснявал да не изгуби адвокатските си права. Свидетелката посочвала, че преди да се сключат брак с К., последният имал много приятели включително и адвокати, с които си говорели за съвместна работа, но след това никой не го потърсил и той отишъл на държавна работа. Въпреки оправдаването си К. бил психически неуверен, като му се влошило здравословното състояние, като това му състояние започнало през 2006 година. Като свидетел по делото била разпитана и А. К. чийто показания съдът ценял с оглед на разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото същата била сестра на Р. Й. К.. Свидетелката посочвала, че проблемите започнали през 2006 година и продължили много дълго време 6-7 години. К. станал много нервен и сприхав като обяснил на свидетелката, че имал проблеми с положен подпис по време на стаж. Той вдигнал високо кръвно, затворил се в себе си, намаляла му работата, загубил много клиенти, поради уронване на авторитета. Свидетелката посочвала, че с К. били наследствено предразположени към високо кръвно налягане. Също така посочвала, че К. споделял за изхода на делото и че останал без доходи след внасяне на гаранцията. С оглед на това била налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ- Р. Й. К. бил обвинен в извършване на умишлено престъпление, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода до пет години, като съдът можел да постанови и лишаване от право по от НК, като съдебното производство било прекратено поради това, че К. не бел осъществил от субективна страна състава на престъплението по чл. 311, ал. 1, пр. 2 от НК. Прекратяването на наказателното производство спрямо Р. Й. К. поради това, че деянието е извършено от него не представлява престъпление обосновавало извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттам и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България по повод образуваното предварително производство, привличането на К. като обвиняем и налагането на мярка за неотклонение, внасяне на обвинителен акт в съда, поддържане на обвинението. Незаконността на обвинението съставлявала основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от К. вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства обосновавал несъмнен извод, че Р. Й. К. бил претърпял неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежали на обезщетяване от Прокуратура на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ. В разглеждания случай от фактическа страна по делото било установено, че на Р. Й. К. било повдигнато обвинение в извършено умишлено престъпление, което не се явявало „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за него се предвиждало наказание от една до пет години, като съдът можел да постанови и лишаване от право по от НК, като спрямо К. била приложена и мярка за процесуална принуда-„парична гаранция“. Наказателното преследване срещу К. било осъществено от 31.01.2006 година, когато му било повдигнато обвинението до 30.03.2013 година, когото било потвърдено постановлението за прекратяване. С оглед критериите за разумност на срока по чл. 6 ЕКЗПЧОС, установени в практиката на ЕСПЧ съдът приемал, че в конкретния случай наказателното производство не било приключило в разумен срок. Същевременно от показанията на разпитаните по делото свидетели не се установявали по категоричен начин твърденията, че здравословното състояние на Р. Й. К. се било влошило във връзка с провежданото наказателно производство, още повече, че свидетелката А. К. изрично посочвала, че с К. били наследствено предразположени към високо кръвно налягане. Затова не се установявало претърпените от К. здравословни проблеми да са били причинени от незаконно повдигнатото обвинение в престъпление. Съобразявайки всички посочените обстоятелства свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, което не се явявало „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, продължителността на наказателното производство, интензивността на упражнената репресия, съпътстващата лека мярка за процесуална принуда, „парична гаранция“, която била отменена на 14.10.2008 година с определение по н. о. х. д. № 1658/2006 година по описа на Софийския районен съд, 96-ти състав, степента на засягане на емоционални, личния и професионалния живот на Р. Й. К., данните за личността му, съдът намирал, че в разглеждания случай за претърпените болки и страдания от психическо естество, на Р. Й. К. следвало да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000.00 лева общо, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 от ЗЗД и който размер бил съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната лична болка и страдания от незаконното преследване, които били установени по делото. Във връзка с тези изводи на състава на Софийски градски съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за това при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от Държавата по чл. 2 от ЗОДОВ длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разрешен от състава на въззивния съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така с решение № 302/04.10.2011 година, постановено по гр. д. № 78/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 321/26.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2516/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд и по материалноправния въпрос за това при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост-обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост, който бил разрешен от състава на въззивния съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така с решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/2010 година и решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с първия от поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че същият се основава на дадените с ППВС № 4/23.12.1968 година указания в тази насока. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. В случая в самото въззивно решение въззивният съд е изложил кратки мотиви за това, че от събраните доказателства се установява вида и размера на претърпените от Р. Й. К. неимуществени вреди. Наред с това обаче възползвайки се от предоставената му от чл. 272 от ГПК възможност той е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, с което ги е направил и свои мотиви. Изложените в първоинстанционното решение мотиви относно определянето на вида и размера на претърпените от Р. Й. К. отговарят на изискванията на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и на формираната с посочените от касатора две решения на ВКС. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по този въпрос. В случая релевантния правен въпрос би бил за възможността на въззивният съд да мотивира решението си като с оглед на дадената му с чл. 272 от ГПК възможност препрати и към мотивите на първоинстанционния съд и наред с това изложи собствени мотиви във връзка с направените от страните във въззивните жалби оплаквания. Такъв въпрос обаче не е поставят от страна на Прокуратурата на Република България и по него не може да бъде допускано касационно обжалване, предвид указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая обезщетението е определено като са преценени всички елементи на понятието справедливост, така както са посочени и в цитираната от касатора съдебна практика, като разминаването на размера на обезщетението с това по представените от касатора решения на ВКС е в зависимост от фактическата обстановка по всеки конкретен случай. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 164/11.01.2021 година на Софийски градски съд, гражданско отделение ІІ-Д въззивен състав, постановени по гр. д. № 620/2020 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 274 658/05.02.2021 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение