Определение № 396 от 05.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 319/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Т. К. Г. от САК против определение № 793 от 30.11.2022 г., пост. по ч. т. дело № 662/2022 г. на Варненския апелативен съд, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с определение № 293/13.04.2023 г. постановено по същото дело, с което е потвърдено определение № 187 от 26.09.2022 г. по т. д. № 59/2021 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по делото решение за присъждане на дължимото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за сумата над 865 лв., до пълния му размер от 1645.83 лв. В частната жалба се твърди, че съгласно чл. 38, ал. 2, предл. 2 от Закона за адвокатурата, съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от с. з., от което според жалбоподателя следва, че размерът по Наредба № 1/2004 г. е изключителният минимум на адвокатския хонорар, както и че формулировката „не по-нисък“ предполага, че минималният размер следва да се определя само по изключение, например за изключително прости и неангажиращи адвоката случаи. Жалбоподателят е обосновал допускането на определението до касационно обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, със следните формулирани в частната жалба въпроси, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „1) Предполага ли нормата на чл. 38, ал. 2, предл. второ от Закона за адвокатурата, че тъй като не може да определи възнаграждение по-ниско от тарифата, съдът следва да определя минимално възнаграждение по Наредбата както за адвокати, които активно участват в гражданския процес, така и за такива, които участват в процеса само формално?; 2) Ако се установи практика съдилищата преимуществено да определят адвокатски възнаграждения в минимален размер, няма ли скоро нормата за безплатна адвокатска помощ да бъде изчерпана от практическо съдържание?“ Ответникът по частната жалба ЗК „Лев Инс“АД не е изразил становище по нея. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване по реда и при условията на чл. 274, ал. 3 от ГПК, съобразно т. І от ТРОСГТК № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ВКС. С решение № 47 от 30.06.2022 г. по т.д.№ 59/21 г. Силистренският окръжен съд е осъдил ЗК „Лев Инс“АД да заплати на Т. Р. Ф. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от получените телесни увреждания в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 23.07.2019 г., ведно със законната лихва върху нея от 26.06.2020 г. до окончателното щ изплащане и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 40 000 лв. С определение № 187 от 26.09.2022 г. по делото, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, съдът е изменил решението си в частта за разноските, като на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата е осъдил застрахователното дружество да заплати на пълномощника на ищцата адв. Т. Г., осъществявал защитата щ безплатно, адвокатско възнаграждение в размер на 865 лв., съразмерно на уважената част от иска, като е отхвърлил молбата за разликата до пълния претендиран размер на възнаграждението от 1645.83 лв., включващо минимално такова от 1130 лв. за уважената част от главницата и 515.83 лв. – съобразно законната лихва върху присъдената част от нея за периода от 26.06.2020 г. до датата на постановяване на решението -30.06.2022 г., която частният жалбоподател е изчислил на 4083.34 лв. Изложил е съображения за начина на формиране на възнаграждението, а именно, че то представлява половината от размера по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС, определен върху цената на предявения иск, съразмерно на уважената 1/2 част от него. Посочил е, че законната лихва не следва да се взима предвид при определяне размера на адвокатското възнаграждение, тъй като нормата на чл. 7, ал. 2, от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се отнася за дела с определен, а не с определяем интерес, т.е. само за случаите при които с решението са присъдени точно определени суми, формиращи интереса на страните. За да потвърди определението на Силистренския окръжен съд, в обжалваното по касационен ред въззивно определение Варненският апелативен съд е изложил съображения, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като съотношение между размера на уважената и този на отхвърлената част от иска. При горните данни, настоящият състав намира следното: Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуално-равен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Упражнявайки правомощията си за се-лекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност. В случая формулираните в частната жалба въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касационен контрол. И двата въпроса са относими към правомощието на съда, основано на тълкуване на нормата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за определяне на възнаграждението „в размер не по-нисък от предвидения в наредбата“, за присъждането му над този размер, в зависимост от „активното участие“ на адвоката в процеса. Видно от молбата за изменение на решението по реда на чл. 248 от ГПК обаче, молителят не е претендирал адвокатско възнаграждение в по-висок размер от този, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2014 г. на ВАдвС, а е поддържал, че то следва да бъде определено въз основа единствено на сумата, за която искът е уважен, а не съобразно съотношението между уважената и отхвърлена част от него, както и върху сумата на законната лихва от датата на увреждането, макар тя да не е била определена с решението, а да е само определяема. Въпрос за присъждане на адвокатско възнаграждение над минималните размери по наредбата не е бил повдиган пред първоинстанционния съд и не е бил разглеждан нито от него, нито от въззивния съд в обжалваното определение. При тези данни, относим към изхода на спора по делото би бил въпросът дали адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата следва да бъде определено като резултантна величина от съотношението между минималното възнаграждение, дължимо съобразно цената на предявения иск спрямо уважената част от него, или като просто линейно съотношение между сумата, за която искът е уважен и минималното възнаграждение, предвидено в наредбата за нея, независимо от размера на предявената част, за която той е отхвърлен. Такъв въпрос обаче не е формулиран от частния жалбоподател и касационният съдебен състав няма правомощието да стори това вместо него, респ. да изведе правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Извън горното, съдът намира, че обжалваното определение е постановено в съответствие с установения в нормата на чл. 78, ал. 1 от ГПК принцип на съразмерност при определяне на дължимите на всяка от страните разноски, който предполага, че адвокатското възнаграждение се дължи в същото съотношение, в което се намира уважената спрямо отхвърлената част от иска. Няма основание да се счита, че нормата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата регламентира друг способ за определяне на адвокатското възнаграждение, различен от общото правило на чл. 78, ал. 1 от ГПК, който да изключва принципа на пропорционалност, в какъвто смисъл е и трайната практика на ВКС, част от която е цитирана в обжалваното определение. По тези съображения не е налице и специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, чийто две хипотези - точно приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. При ясната и изводима по несъмнен начин воля на законодателя и формираната последователна и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, не се налага нито осъвременяване на нейното тълкуване, нито отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. По изложените съображения, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Варненския апелативен съд. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,