Определение № 50043 от 06.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2774/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2009/13.04.2022 г., подадена от П. Г. Т., чрез адвокат Т. Д., срещу решение № 53 от 9.03.2022 г. по гр. д. № 672/2021 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 260489 от 28.07.2021 г. по гр. д. № 4034/2019 г. на Районен съд – Добрич за изнасяне на публична продан на недвижим имот, представляващ жилище - апартамент със застроена площ от 70.91 кв. м, с идентификатор *****, находящо се в [населено място], бул. „25-ти септември“ № 17, вх. В, ет. 3, ап. 7, ведно с прилежащото му избено помещение № 7 със застроена площ от 10.47 кв. м, ведно с припадащите се идеални части от правото на строеж, равняващо се на 48.21 кв. м от цялото място с площ от 1366 кв. м, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - *****, *****; под обекта - *****; над обекта - няма, по кадастралната карта на града, одобрена със заповед № РД-18-15/12.05.2005 г., съсобствен между съделители с квоти: Д. Г. М. - 8/24 ид. ч.; Г. Г. Т. - 4/24 ид. ч.; П. Г. Т. - 4/24 ид. ч.; Е. А. Ц. - 1/24 ид. ч.; А. Л. Ж. - 1/24 ид. ч. и П. Е. Ц. - 6/24 ид. ч., като получената от проданта сума се разпредели между горните съсобственици при посочените части. Въззивният съд е посочил, че производството е за делба на недвижим имот във фазата на извършването й. С обжалваното пред него съдебно решение делбата е извършена по реда на чл. 348 ГПК, при преценка за липса на възлагателни претенции, респ. липсата на предпоставките на чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане на неподеляемия апартамент. Визирал е, че няма спор по фактите относно жилищното предназначение на делбения имот, неговата неподеляемост, установена със заключение на вещо лице, произхода на съсобствеността - по силата на наследяване, като съделителите са дъщеря и внуци на наследодателите Г. Ц. П., починал на 26.07.1991 г., и П. Д. П., починала на 2.10.2018 г. Пред въззивната инстанция се изтъква единствено неправилно приложение на нормата на чл. 349 ГПК, респ. хипотезата на ал. 2 от същата норма, тъй като качеството на съделителите на дъщеря и внуци на наследодателите принципно изключва хипотезата на чл. 349, ал. 1 ГПК, отнасяща се до съпруг. Окръжен съд – Добрич е изложил, че изборът на способ за извършване на делбата е обусловен от поделяемостта на имота съобразно броя на съделителите. Целта на делбата е всеки съсобственик да получи реален дял от наследствените имоти, когато това е възможно. В хипотеза, при която броят на съделителите е по-голям от броя на делбените имоти или от имотите не могат да се обособят еднородни дялове съобразно броя на съделителите, принципът за реален дял за всеки съсобственик е неприложим. Ако имотът е неподеляемо жилище, законът предвижда различни основания, при които може да се възложи в дял на един от съделителите, като специално са защитени правата на някои от тях - наследници, които са живели с наследодателя при откриване на наследството, преживял съпруг или бивш съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права. Така според разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК, при делба на неподеляем жилищен имот, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Този способ за делба на неподеляем жилищен имот е допустим само при възникнала по наследяване съсобственост, т.е. при сънаследствен имот (т. 7 и т. 8 от TP № 1/19.05.2004 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС). Целта на нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК е да се задоволи жилищната нужда на този от наследниците, за когото наследственият имот, предмет на делба, е единствено жилище. Приложимостта на нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК обаче е предпоставена от изричното упражняване от страна на някой от съделителите на потестативното по своя характер право на възлагане в срока по чл. 349, ал. 4 ГПК - първото заседание след влизане в сила на решението за допускане на делбата. Въззивният съд е приел, че в случая никой от съделителите не е предявил възлагателни претенции в срока по чл. 349, ал. 4 ГПК, в това число и П. Т., подала въззивната жалба. Ето защо е намерил, че при това положение липсва основание за обсъждане наличието или липсата на фактическия състав за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК. Самата П. Т. е направила искане за възлагане едва с въззивната си жалба, при липса на твърдения и данни по делото за допуснати от съда процесуални нарушения, осуетяващи своевременното упражняване от нея на това право, при което да е допустимо въззивният съд да разгледа искането й за възлагане на неподеляемия имот. Съдът е приел, че сочените от жалбоподателката неизпълнения на задължения на съда за напътстване на страните към споразумение или друг способ за уреждане на спора, липсата на указания, при изпращане на съобщение за насрочване на първото по делото съдебно заседание за извършване на делбата, за последствията от неучастието в процеса, лично или чрез представител, нямат характер на такива нарушения, както и че не отговаря и на истината, че не е била дадена възможност за доброволно уреждане на спора - с тази цел е било отложено разглеждането на делото за 9.07.2021 г. При тези факти Окръжен съд – Добрич е заключил, че приложеният способ за извършване на делбата е единствено възможният, тъй като жилището е неподеляемо и не е обект на възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, заявена в преклузивния срок по чл. 349, ал. 4 ГПК. Интереса си от придобиване на имота П. Т. може да реализира чрез участие при наддаването и изкупуване на делбения имот, заплащайки суми за уравнение на признатите права на останалите съсобственици-съделители. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди, че по въпроса: Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства, относими към тях, в тяхната съвкупност и да изложи ясни и изрични мотиви по спора, вкл. при отхвърляне на доводите и възраженията, като неоснователни, Окръжен съд – Добрич се е произнесъл в противоречие с приетото в: решение № 17/8.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 222/30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 98/20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 18/9.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, І т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е визирано по въпроса: Длъжен ли е съдът по дело за делба да изчерпи всички възможности за постигане на спогодба, при изразено желание от страните и обективна невъзможност за постигане на такава в първоначално дадения срок, дори и да се наложи отлагане на делото. Постъпил е отговор от Е. А. Ц., А. Л. Ж. и П. Е. Ц., в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Видно от въззивната жалба, в нея П. Т. е изложила, че въпреки липсата на искане от нейна страна за възлагане на делбения имот, съдът е следвало да й даде възможност да изплати дяловете на останалите съделители или да определи друг способ за извършване на делбата, като в тази връзка е посочила и че първоинстанционният съд е следвало да даде на страните възможност за доброволно уреждане на спора. Допълнително се е позовала на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неуказване изрично, при изпращане на съобщението за насроченото първо съдебно заседание от втората фаза на делбата, на последствията от неучастието й в процеса - лично, чрез молби или процесуален представител. Така направените оплаквания във въззивната жалба са обсъдени от Окръжен съд – Добрич в атакуваното пред ВКС решение. Както бе отразено по-горе, въззивният съд е приел, че в действителност Районен съд - Добрич е дал възможност на страните за постигане на спогодба по делото, както и че това и останалите твърдени от Т. нарушения не са от характер да осуетят своевременното заявяване на искане по чл. 349, ал. 4 ГПК. Ето защо, по първия въпрос от изложението въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика на ВКС (визирана и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК), даваща положителен отговор на него. Вторият въпрос от изложението не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд, с които същият е потвърдил първоинстанционното решение. Освен това той е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателката и не отговаря на обстоятелствата по делото. В случая, при насрочване на първото открито съдебно заседание във фазата по извършване на делбата съдът е приканил страните към спогодба, както и е отложил впоследствие делото, като е дал възможност за доброволно уреждане на спора. Съдът е постановил решение едва след като част от съделителите ясно са изразили становище, че спогодба не е постигната и те са против ново отлагане на процеса. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба П. Ц. има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 800 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,