Определение № 102 от 18.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1141/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. против решение № 918/24.04.2020 г. по гр.д.№ 5608/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 159/10.10.2019 г. по т.д.№ 60/2019 г. на Врачански окръжен съд, в частта му, с която предявения от касатора против „Агенция за събиране на вземания”АД отрицателен установителен иск, с правно основание чл.439 ГПК - че няма задължения към ответника, на основание два договора за кредит - № 129/01.09.2009 г. и № 56/22.12.2010 г., сключени с праводателя на ответника - „УниКредит Булбанк„ АД, вземанията по които са прехвърлени с договор за цесия на ответника /, тъй като са погасени по давност – е отхвърлен като неоснователен. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му в противоречие с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед извода му, че с подаването на редовна молба за образуване на второто по ред изпълнително дело за принудително събиране на същите вземания, е прекъсната давността и е започнала да тече нова давност, считано от 21.09.2017 г.. Неправилен страната счита и извода на съда, че давността се прекъсва с налагането на възбрана, независимо че същата се оказва наложена върху чужд, а не принадлежащ на длъжника имот. Касаторът изразява несъгласие с възприетото от състава действие единствено за в бъдеще на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, съответно със съобразяване задължителните указания на ППВС № 3/ 1980 г. до приемането на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, с т.10 от което Постановлението е обявено за изгубило сила. Решаващо за изхода на спора страната намира обстоятелството дали 5- годишния давностен срок ще се приложи считано от 31.10.2012 г. / според съда – 18.10.2012 г. / - датата на последното, според ищеца, изпълнително действие, прекъсващо давността или от прекратяване по силата на закона на образуваното първо изп.дело № 337/2012 г. – с изтичането на двугодишния срок по чл. 433 ал.1 т.8 ГПК - на 31.10.2014 г. / респ. 18.10.2014 г. /. Ответната страна - „Агенция за събиране на вземания”АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обоснован допълнителния селективен критерий - противоречие с ТР № 2 / 2015 г. по тълк.дело № 2 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС - по първия формулиран въпрос, а отговор на втория намира за ирелевантен, с оглед фактите и обстоятелствата по спора. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Ищецът се е позовал на погасителна давност, считано от 31.10.2012 г. – връчване на запорно съобщение по изп. дело № 337/2012 г., образувано за събиране на процесните вземания, по които „Агенция за събиране на вземания„ АД се явява кредитор, на основание договор за цесия от 151.10.2018 г., с цедент „ УниКредит Булбанк„ АД. За събиране на вземанията в полза на цедента са издадени два изпълнителни листа от 04.10.2012 г., за общо 231 869,01 лева, като отрицателният установителен иск по чл.439 ГПК, за погасяване на част от дължимото, в размер на 100 040 лева, чрез плащане на 16.11.2015 г., е уважен и решението в тази му част е влязло в сила. Ищецът е твърдял, че след 30.10.2012 г. първоначалния кредитор – цедента не е предприел изпълнителни действия, прекъсващи давността и същата е изтекла на 31.10.2017 г.. След връщане на изпълнителните листи е образувано ново изп. дело № 257/2017 г., въз основа молба на взискателя – ответник от 21.09.2017 г., като същият противопоставя извършени по него изпълнителни действия, прекъсващи давността, тъй като със самата молба за образуването му са поискани описи, запор върху движими вещи и възбрани на недвижими имоти на длъжника. В допълнителната искова молба ищецът е противопоставил възражението, че имотите върху които е насочена възбраната не са му принадлежали, респ. са предприети изпълнителни действия върху чуждо имущество, с които не се прекъсва давността. В отговора на допълнителната искова молба кредиторът се е позовал на добросъвестността си, доколкото данните за собствеността е извел от имотния регистър и съответни действия са предприети от частния съдебен изпълнител, като е акцентирал на обстоятелството, че наред с опис на недвижимо имущество е поискал такъв и на притежавани от длъжника движими вещи. За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивният съд е изложил подробни съображения и приел, че до приемането на ТР № 2/2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, действията на страните следва да бъдат съобразени с даденото в ППВС № 3/1980 г. задължително тълкуване по приложението на чл. 116 б.”в” ЗЗД, а задължителните указания в ТР № 2/2015 г. намират приложение единствено занапред – след 26.06.2015 г., доколкото с постановяването му е обявено за изгубило сила ППВС № 3/80 г.. Така, според съда от 18.10.2012 г. - датата на налагане на запора по първото изпълнително дело / при очевидно зачитана от ищеца дата на връчване на запорното съобщение - 30.10.2012 г., като различието няма съществено за изхода на спора значение /, на която дата давността е била прекъсната и до 26.06.2015 г. / приемането на ТР № 2/2015 г./ давност за вземанията на кредитора не е текла по време на висящност на изпълнителното дело, т.е. до прекратяването му по силата на закона – чл.433 ал.1 т.8 ГПК - на 18.10.2014 г.. Новата давност - 5-годишна, на основание чл.117 ал.2 ЗЗД -съдът е приел за прекъсната, считано от 18.10.2014 г. и при действието на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, съобразимо считано от 26.06.2015г. насетне – с наложена възбрана върху конкретни имоти на ищеца, с Постановление на ЧСИ от 25.11.2016 г.. Съдът е счел за ирелевантно обстоятелството, че длъжникът се е разпоредил с имотите си, върху които е наложена възбраната, преди налагането й, доколкото ЧСИ е предприел съответния изпълнителен способ, поради което и съдът е съобразил датата на налагане на възбраната, не датата на искането на взискателя. Съдът, обаче, е навел и паралелен извод за неизтекла погасителна давност, дори да не биха се съобразили наложените възбрани, тъй като с молбата за образуване на новото изпълнително дело № 237/2017 г. – от 21.09.2017 г.- взискателят е поискал прилагане на определен изпълнителен способ или възлагане по чл.18 ЗЧСИ. В молбата са конкретизирани недвижими имоти на длъжника, предмет на искана възбрана, както и възложено издирване на имуществото му и налагане на запор върху притежавани движими вещи, МПС и вземания. Съдът се е позовал на т.10 от ТР, според която давността се прекъсва с искане да се приложи определен изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане по чл.18 ЗЧСИ, независимо дали съдебният изпълнител предприема съответното принудително действие или бездейства, тъй като решаваща е активността на кредитора. Съдът е разграничил хипотезата на „образуване на изпълнителното дело „, като волеизявление на ЧСИ, което по смисъла на ТР / мотиви / не прекъсва давността, от съдържанието на молбата за образуване, когато същата навежда конкретен изпълнителен способ. Следователно, започналата да тече от 18.10.2014 г. нова петгодишна погасителна давност е била прекъсната или на 25.11.2016 г. / с наложени възбрани, макар и върху вече отчуждени от ищеца имоти / или алтернативно на 21.09.2017 г. - с образуването на изпълнителното дело, но предвид съдържаща искане за конкретен изпълнителен способ молба на кредитора – взискател. Следователно до подаване на исковата молба от 18.03.2019 г. давността, считано от всяка от двете дати, не се явява изтекла. В изложението по чл. 280 ГПК, касаторът формулира следните два въпроса: 1/ Прекъсва ли се давността за вземането с подаването до съдебния изпълнител на външно редовна молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ или възлагане по чл.18 ЗЧСИ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 2/2015 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и 2/ От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/80 г., извършена с т.10 от ТР № 2/2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 61273/2016г. на ІV г.о., т.д.№ 1248/2013 г. на І т.о., гр.д.№ 795/2012 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 2306/2015 г. на ІV г.о. и т.д.№ 3788/2014 г. на І т.о. на ВКС. Вторият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, тъй като при който и да било от отговорите на същия - за приложимост на ТР № 2/2015 г. само по висящи след постановяването му изпълнителни дела, споделена от въззивния съд или за приложимост на задължителните указания в същото, по приложението на чл.116 б.”в” от ЗЗД, с обратна сила и по висящи при действието на ППВС № 3/ 80 г. изпълнителни дела, споделена от касатора – правният резултат би бил един и същ. И да би се съобразило приложението на ТР № 2/2015 г., както считано от 18/30 октомври 2012 г. насетне, така и от прекратяването на изпълнително дело № 337/2012 г. по силата на закона, с изтичане на двугодишния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК, считано от последното изпълнително действие, сочено от ищеца – 18/30.10.2014 г. и до 21.06.2016 г., алтернативно до 21.09.2017 г., не се явява изтекла новата 5- годишна погасителна давност. Следователно, решаващо за изхода на правния спор не е времевото действие на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, а доколко съобразените от въззивния съд обстоятелства имат характеристиката на изпълнителни действия, прекъсващи давността. С оглед преждепосоченото, първият от формулираните въпроси би удовлетворил изискването за правен, ако решаващ извод за неизтекла погасителна давност би бил изведен единствено от съдържанието на молбата за образуване на второто изпълнително дело - от 21.09.2017 г.. Въззивният съд,обаче, предходно е обосновал, като предприето изпълнително действие, прекъсващо давността, налагането на възбрана, макар и върху имущество, с което длъжникът вече се е разпоредил, но с оглед предприетото от ЧСИ изпълнително действие. Досежно този му решаващ извод не е формулиран правен въпрос, поради което и отговор на така формулирания – относим единствено към алтернативния извод за прекъсване на давността с молбата за образуване на второто по ред изпълнително дело - не е от естество сам по себе си да обоснове различен правен резултат. Наред с това, настоящият състав намира, че приетото от въззивния съд не противоречи на диспозитива - т.10 от цитираното ТР. Съдът не е посочил, че самото образуване на изпълнителното дело прекъсва давността, а че с молбата е отправено и искане за конкретно изпълнително действие. Спор относно валидността му не е въведен от страната. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение