Определение № 190 от 07.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 12470 от 09.12.2020 г. по в. гр. д. № 5686/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, е потвърдено решение № 6647 от 26.09.2019 г. по гр. д. № 8938/2017 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, 19-ти състав, с което са отхвърлени предявените от М. Н. Г. срещу М. М. Б.-Г. искове с правно основание чл.59, ал.3, предл. 2 ЗС и чл.61 ЗС.

Въззивният съд е приел за установено следното:

Предмет на делото е иск по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС, предявен от М. Н. Г. против М. Б.-Г., за установяване, че е погасено по давност правото на ползване от ответницата, запазено с нотариален акт за дарение на недвижим имот № ....г. на нотариус И. Р., рег. № 051 на НК с район на действие СРС, върху апартамент № ..., находящ се на партерния етаж на сградата на [улица], както и върху магазин за промишлени стоки и кафе, разположен на партерния и сутеренния етаж на същата сграда, заедно с прилежащите избено и таванско помещение, както и със съответните идеални части от общите части на сградата и от мястото, евентуално съединен с иск с правно основание чл. 61 от ЗС за прекратяване на правото на ползване на ответницата поради нарушаване на съществени задължения за ползвателя, произтичащи от чл. 57 ЗС – да заплаща разноските, свързани с ползването, както и данъците и таксите за имотите, да поддържа същите, а и да ги застрахова.

Процесните имоти са били дарени през 2003 г. на ищеца М. Г. от неговите родители – Н. Г. и М. Б.-Г., като дарителите са си запазили пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно, правото на ползване върху имотите. С договор от 11.04.2016 г. ищецът М. Г. е отдал под наем процесния магазин на трето лице за срок от три години, като от показанията на разпитания свидетел Д. Г. – дядо на ищеца, е установено, че магазинът продължава да се отдава под наем и понастоящем. Наемите получавал ищецът, а разходите по поддържане и ремонт на имотите били поети от неговия баща Н. Г.. Родителите на ищеца се развели и майка му – ответницата М. Г., живеела в Испания, а към магазина не проявявала интерес повече от десет години.

При така събраните доказателства въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 3, предл. 2 от ЗС за неоснователен. Посочил е, че едно от основанията, на които ограниченото вещно право на ползване се погасява, наред със смъртта на ползвателя и погиването на вещта, е неупражняване на правото на ползване в продължение на повече от пет години. Изложил е съображения, че ползвателят може да упражнява своето право и чрез друго лице, на което да отстъпи ползването: възмездно, под формата на наем, или безвъзмездно – по заем за послужване; той може да допусне едно трето лице, включително и голия собственик, да обитава имота или само временно да пребивава в него, да съхранява свои вещи и пр.; възможно е ползвателят да търпи и други форми на фактическо и правно използване на имота, когато по този начин той ще бъде съхранен, поддържан или опазен. От доказания по делото факт, че ищецът е бил допуснат от своите дарители, които са си запазили правото на ползване, да упражнява фактическата власт върху двата имота, както и да събира гражданските плодове от единия от тях, не следва, че той е установил собствено владение, което е произвело като правен ефект придобиване обратно на пълната собственост. Правото на ползване в хипотезата на чл. 59, ал. 3 от ЗС се погасява не поради придобиването му по давност от собственика, а поради неупражняването му от ползвателя, каквито данни по делото липсват. Прието е, че извършваните от ищеца търпими действия в имотите, за които дарителите са си запазили правото на ползване, не сочат на изгубването на това право от когото и да е от тях - нито за срок от пет години, нито за друг, по-дълъг или по-кратък период от време. Правото на ползване може да бъде ограничено само от другия ползвател, и то само доколкото последният изяви желание да го упражнява лично или чрез другиго. За правилен е счетен изводът на първоинстанционния съд, че дори срокът по чл. 59, ал. 3 от ЗС да е започнал да тече, то същият обективно не е могъл да изтече до предявяването на иска. В производството е безспорно, че ищецът е навършил пълнолетие на 16.08.2014 г., а от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Д. Г. е установено, че ответницата М. Г. и съпругът ѝ Н. Г. са прекратили брачната си връзка малко след навършването на пълнолетие на ищеца. Не са налични други доказателства, които да опровергаят това обстоятелство, нито пък да установят, че ответницата не е ползвала имота до този момент. От приложената справка на л.18 по делото е установено, че ответницата и към момента е с постоянен адрес [населено място], [улица], ет...., ап...., който съвпада с адреса на имота, върху който е учредено правото на ползване. От справката е установено още, че едва от 23.12.2015 г. тя е променила настоящия си адрес, като този период от време съвпада с показанията на свидетеля Д. Г. досежно настъпилият развод между нея и съпруга ѝ. Съдът е приел, че в случая е приложима императивната норма на чл.115, б.“а“ ЗЗД, като за периода до навършване на пълнолетие на ищеца – 16.08.2014 г., срокът по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС не е текъл. Прието е, че до навършване на непълнолетие от ищеца и двамата му родители са действали вместо него, а за времето до навършване на пълнолетието той е действал не самостоятелно, а само с тяхно съдействие и съгласие. Прието е, че няма доказателства ответницата да не е упражнявала фактически родителските права, да не е живяла съвместно с ищеца или да не е полагала грижи за охраняване на материалните му интереси, в какъвто случай чл. 115, б. „а“ ЗЗД не би бил приложим. От развода на двамата родители през 2014 г. и навършване на пълнолетие от страна на ищеца, до предявяването на иска през 2017 г., не са изтекли предвидените в закона пет години. С предявяването на исковата молба срокът на погасителната давност е прекъснат на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД и поради това промеждутъкът от време не може да бъде зачетен от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове са установени с правни норми, които имат императивен характер, уредени са изчерпателно в закона, не подлежат на разширително тълкуване и съдът е длъжен да ги съобрази, ако са налице посочените в тях предпоставки, независимо от волята на страните. При така изложените съображения въззивният съд е приел иска по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС за неоснователен. По евентуалния иск по чл. 61 ЗС е прието следното: за да се прекрати доброволно учреденото вещно право на ползване, законодателят изисква установяването на действия или бездействия от страна на ползвателя, с които се застрашава физическата цялост на вещта, предмет на правото на ползване, или с които той нарушава свои съществени задължения, произтичащи от закона (чл.57 и чл.58 ЗС). Разпоредбата урежда санкционна последица за неизпълнението им, като основание за разваляне на договора за учредяване на ограниченото вещно право, след като конкретното противоправно поведение от страна на ползвателя не е било преустановено от него, въпреки че е бил предупреден, каквото предупреждение в настоящия случай липсва. Изричната уговорка в договора за дарение, че в полза и на ответницата се учредява безвъзмездно право на ползване, автоматично изключва задълженията по чл.57 ЗС. Според въззивния съд „безвъзмездно“ означава именно да ползва имота, без да плаща разноските, свързани с ползването, вкл. данъците и таксите, както и застрахователните премии (т.е. да застрахова имота). При така изложените съображения искът е намерен за неоснователен. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца М. Н. Г.. В изложение към жалбата се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли, при направена преценка за упражняване правото на ползване от страна на ползвателя чрез трето лице, да се установи и квалифицира вида на факта на такова опосредено упражняване – касае ли се за възмездно или безвъзмездно правоотношение, какъв е договорът, как е предоставена фактическата власт;

2. За необходимостта при предявен по реда на чл.59, ал.3 ЗС иск, в случаите, в които се твърди, че ползвателят упражнява правото си на ползване върху имота чрез трети лица, ползвателят да докаже факта на предоставяне на фактическата власт на тези трети лица, вкл. на членове на семейството си;

3. Упражняването от страна на собственика на правото на ползване чрез отдаване имота под наем и без противопоставяне от страна на ползвателя може ли да се квалифицира като упражняване чрез трето лице от ползвателя, при положение, че ползвателят пребивава постоянно в чужбина и не извършва никакви действия, свързани с упражняването на ползването;

4. В случаите по чл.59, ал.3 ЗС прилага ли се нормата на чл.115, б. ,,а” ЗЗД, когато по делото има данни, че ответницата фактически не е упражнявала родителските права върху ищеца докато е бил непълнолетен, като се вземе предвид и обстоятелството, че нормата е създадена изцяло в интерес на непълнолетното дете и не следва ли да се счете, че в случая на чл.59, ал.3 ЗС, ако прекратителният срок е текъл и неупражняването е съществувало и по времето, когато собственикът е бил непълнолетен, да се зачете периодът на този срок и при непълнолетието на собственика;

5. Като се вземе предвид особената природа на срока по чл.59, ал.3, пр.2 ЗС като прекратителен срок, който се отнася до фактическо положение и съставлява юридически факт, следва ли да се приеме, че при продължаване на неупражняването на ползването от ответника ползвател и по време на делото, това обстоятелство да бъде зачетено по реда на чл.235, ал.3 ГПК;

6. При уговорено запазено безвъзмездно право на ползване, това включва ли само безвъзмездност на самото право на ползване (т.е че срещу правото на ползване не се дължи цена) или чрез тази уговорка ползвателят се освобождава и от задължението по чл.57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването, вкл. данъците и другите такси;

7. Може ли исковата молба да бъде счетена за предупреждение по чл.61 ЗС и неотстраняването на визираните нарушения по време на делото да се вземат предвид при постановяване на решението;

8. При наличие на оплаквания във въззивната жалба, свързани с доклада и разпределението на доказателствената тежест, в смисъл, че първоинстанционният съд нито е посочил в доклада, нито е указал в разпределението на тежестта на доказване, нито е указал на страната, че не сочи доказателства, впоследствие с решението за пръв път е приел, че искът е неоснователен поради това, че ищецът не е доказал ответницата фактически да не е упражнявала родителските права спрямо ищеца, докато е бил непълнолетен, от което е направил решаващ извод, че срокът по чл.59, ал.3 ЗС не е изтекъл, длъжен ли е въззивният съд да събере поисканите с въззивната жалба доказателства за тези обстоятелства.

Относно първия, втория и петия въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, относно третия, четвъртия, седмия и осмия въпрос се твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр.д.№ 5426/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 606 от 28.05.2007 г. по гр.д.№ 360/2006 г. на ВКС, ІV г.о, решение № 401 от 18.12.2013 г. по гр.д.№ 3552/2013 г. на ВКС, ІV г.о, решение № 65 от 28.06.2016 г. по гр.д.№ 5115/2015 г. на ВКС, І г.о. и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Относно шестия въпрос касаторът счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК /очевидна неправилност/.

Ответницата в производството М. Б.-Г., представлявана от особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за вещно право на ползване, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Налице са основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по част от поставените въпроси, които съставът на ВКС уточнява, съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както следва:

1. За необходимостта при предявен по реда на чл.59, ал.3 ЗС иск, в случаите, в които се твърди, че ползвателят упражнява правото си на ползване върху имота чрез трети лица, ползвателят да докаже факта на предоставяне на фактическата власт на тези трети лица, включително на членове на семейството си / въпрос № 2 /;

2. Прилага ли се чл.116, б.“б“ ЗЗД в хипотеза, при която собственикът на недвижим имот, обременен с вещно право на ползване, е предявил срещу ползвателя иск по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС за установяване погасяването на правото на ползване поради неупражняването му в 5-годишен срок и може ли в тази хипотеза съдът да зачете на основание чл.235, ал.3 ГПК продължаващото по време на процеса неупражняване на правото на ползване / въпрос № 5 /;

3. При запазено безвъзмездно право на ползване освободен ли е ползвателят от задължението по чл.57 ЗС да заплаща разноските, свързани с ползването на имота / въпрос № 6 /;

4. Може ли исковата молба да бъде счетена за предупреждение по чл.61 ЗС и неотстраняването на визираните нарушения по време на делото да се вземат предвид при постановяване на решението / въпрос № 7 /.

По първите два въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; по третия въпрос – основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а по четвъртия – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,