Определение № 214 от 07.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6243/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Б.”-ЕАД, представлявано от главен изпълнителен директор П. П. и процесуален представител главен юрисконсулт А. П.-Х., срещу решение №1305/10.07.2013 г. по гр.д.№1734/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, Х състав. Ответникът по касационната жалба А. С. Н. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника му адв.Д. А., я оспорва.Претендира разноски. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима, тъй като предмет на обжалване е решение по неоценяеми искове, а оценяемият иск е обусловен. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1339/31.03.2013 г. по гр.д.№6584/2012 г. на Пловдивския районен съд, ХІ състав в обжалваните части. С него е признато за незаконно и е отменено уволнението на ответника по касационната жалба, извършено със заповед № РД-19.01-43/20.03.2012 г. на работодателя, въз основа на чл.330 ал.2 т.6 КТ, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор на лекотоварен автомобил” и му е присъдено обезщетение по чл.225 ал.1 КТ за времето, през което е останал без работа в периода от 21.04.2012 г.-21.09.2012 г. в размер на сумата 2 469,95 лв.,ведно със законната лихва от 25.04.2012 г. до окончателното заплащане, както и разноски в размер на 407,47 лв. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че нарушението, квалифицирано по чл. 190 ал.1 т.4, алт.1 КТ и изразяващо се в липсата на 26,82 л гориво от резервоара на автомобила, на стойност 69,01 лв., е установено през зимния период на 2011г.-2012 г., когато пътните условия са били изключително тежки, поради необичайно обилните снеговалежи. Автомобилът е използван за издърпване на други затънали в снега превозни средства и за разчистване на заснежени пътища, което е свързано с увеличаване разхода на гориво.Поради това е направил извод, че не е налице умисъл за извършване на нарушението злоупотреба с доверието на работодателя, както и че тежестта на наложеното наказание е несъответна с тежестта на нарушението, с оглед поведението на работника и стойността на липсващото гориво. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Касаторът счита,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за правомощията на въззивната инстанция при преценка на събраните по делото доказателства в противоречие с ТР № 1/2001 г. на ОСГК, като е посочил в мотивите си, че взема пред вид писмените обяснения на работника, докладната записка, свидетелските показания и длъжностната характеристика.По този начин той предварително ограничил доказателствената маса, която анализира, тъй като посочените от него доказателства не са всичките събрани по делото.Счита,че въззивният съд е бил длъжен да обсъди всички доказателства поотделно и в съвкупност, а в случая той не е анализирал дори и тези, които е посочил и не се е мотивирал защо изгражда изводите си само на твърденията на ответника по касационната жалба и показанията на доведените от него свидетели. ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.Настоящото производство е по селектиране на касационната жалба,при което касаторът следва да обоснове интереса си от касационно обжалване, доказвайки наличието на общо и допълнително основание за това. Според приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК общо основание е извеждането на правен въпрос, разрешен в обжалваното въззивно решение,включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда. Той не трябва да е свързан с правилността на същото,възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства. К. съд не може да формулира правния въпрос въз основа на твърденията и оплакванията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало.Въззивният съд не е направил изводи относно правомощията на въззивната инстанция при преценка на събраните по делото доказателства,поради което така формулираният въпрос не е релевантен.В изложението към касационната жалба всъщност не се съдържа правен въпрос, а оплакванията на касатора във връзка със становището му за необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд.Те се квалифицират като основания за касационно обжалване по чл.281т.3 ГПК,разглеждат се в производството по чл. 290 ГПК и следва да бъдат ясно и категорично разграничени от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК,които се разглеждат в настоящото производство.Касаторът следва да докаже и наличието на допълнително основание ,представляващо развитието на поставения правен въпрос в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 т.1-т3 ГПК. Но при липсата на общо основание не може да е налице и допълнително основание.. Необосноваването на общо и допълнително основание има за последица недопускането на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на разноски, което на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъде уважено в размер на сумата 500 лв.- заплатено в брой адвокатско възнаграждение, според посоченото в представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,