Определение № 1663 от 31.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2025 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата Т. Л. Х., чрез адв. Х. Н., против решение № 724 от 5. 02. 2025 г. по в. гр. д. № 1444/2024 г. на Софийски градски съд, II А въззивен състав, с което е обезсилено решение № 16844 от 18. 10. 2023 г. по гр. д. № 4067/2023 г. на СРС, 46 състав, и е прекратено исковото производство. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е подаден отговор на касационната жалба от ответниците Т. И. М. и М. П. М.. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Делото има за предмет предявен от Т. Л. Х. срещу М. П. М. и Т. И. М., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост на недвижим имот – апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 74, 16 кв.м., ведно с таван № ***с площ от 7, 27 кв.м. и с 0,927% идеални части от общите части на сградата, основан на придобивна давност, с твърдения за упражнявано владение върху имота от 2010 г. до предявяване на иска (26. 01. 2023 г.). С влязло в сила решение № 20238525 от 29. 10. 2020 г. по гр. д. № 16008/2014 г. на СРС, потвърдено с решение № 1113 от 06. 03. 2023 г. по в. гр. д. № 7353/2021 г. на СГС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 3062 от 17. 06. 2024 г. по гр. д. № 4568/2023 г. на ВКС, 1 г.о., е признато за установено по отношение Т. Л. Х., че М. П. М. и Т. И. М. са собственици по наследство на описания по-горе апартамент и Т. Л. Х. е осъдена да им предаде владението върху същия, на основание чл. 108 ЗС. При тези данни въззивният съд е приел, че исковото производство, по което е постановено първоинстанционното решение, е недопустимо на основание чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като спорът за собственост между страните относно процесния апартамент е разрешен със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС, с което е признато за установено, че апартаментът е собственост на М. и Т. М.. В това приключилото исково производство участвалата като ответник по иска Т. Х. е следвало да заяви и установи своите придобивни основания, изключващи тези на ищците. Последващо предявяване на иск за собственост от ответника срещу ищците по ревандикационния иск е недопустимо, ако претенцията се основава на преклудирани от силата на пресъдено нещо факти. Забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали тези права са били релевирани от ответника в предходното производство или не. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържа позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и са развити оплаквания за порочност на решението, представляващи касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на другата страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Независимо от това, за пълнота на изложението и за яснота следва да се посочи, че изводът на въззивния съд за недопустимост на исковото производство е съобразен с процесуалния закон – чл. 299 ГПК и с практиката на ВКС по прилагането му. Недопустимо е пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение и основан на факти, осъществили се до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Силата на пресъдено нещо на решението по иск за собственост преклудира фактите, които са настъпили до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, но не са били предявени от ответника, както и възраженията на ответника срещу придобивното основание на ищеца, основани на такива факти (по аргумент от разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК). Затова ответникът по иск за собственост трябва да предяви в процеса всичките си възражения срещу иска, включително и срещу заявеното от ищеца придобивно основание, базирани на факти осъществили се до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Следва да се посочи, също, че в случая относими биха били само въпроси, касаещи допустимостта на производството (каквито не са поставени за разглеждане), а не въпроси, засягащи проблема тече ли придобивна давност за ответника по иск за собственост за периода от време, през който производството е било спряно на основание чл. 229 ГПК (което би било от значение само в случай на допустимост на иска). Ответниците по касационната жалба и по иска не претендират разноски за настоящата инстанция и не са представили доказателства да са извършили такива. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,