Определение № 2520 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 2276/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗД Е.“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 154 от 30.06.2025 г. по в.гр.д. № 165/2025 г. на Кюстендилски окръжен съд, III състав, с което е потвърдено решение от 10.01.2025 г. по гр.д. № 633/2020 г. на Кюстендилски районен съд, в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на Г. К. Ц., ЕГН: [ЕГН] сумата над 2500 лв. до 12 500 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и психически страдания, в резултат от пътно-транспортно произшествие на 13.11.2019 г., настъпило на кръстовище в [населено място], образувано от ул. „Александър Стамболийски“ и ул. „Цар Освободител“, между лек автомобил марка „Алфа Р.“, управляван от А. В. С., ЕГН: [ЕГН], и лек автомобил марка „Рено“, управляван от К. И. Ц., ЕГН: [ЕГН], ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на уведомяване на „ЗД Е.“ АД - 06.02.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и за необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е подложил на обсъждане и преценка всички обстоятелства по делото, довели до определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Излагат се подробни съображения, че вследствие на процесното ПТП ищецът е претърпял две леки телесни повреди, но в процеса на делото не е било установено до какви конкретни ограничения и затруднения за ищеца в социален план са довели те. Допълва се, че ищецът е бил лекуван консервативно, т.е. с възможно най-щадящото лечение - обстоятелство, което не е било обсъдено от въззивния съд. Твърди се, че въззивният съд е посочил в мотивите си, че определеният от него справедлив размер на обезщетението е съобразен със съдебната практика по аналогични случаи, без да се позове на конкретни съдебни актове. В тази връзка се сочи, че определеното в случая обезщетение в размер на 12 500 лв. за претърпени две леки телесни повреди, от които пострадалият се е възстановил за по-малко от два месеца, без изключителни неудобства в битов план и без развитие на психично разстройство, е сума, която не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне като неоснователен на предявения иск по чл. 432, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 2 500 лв. до присъдения размер от 12 500 лв. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя се следният въпрос, който според касатора е от значение за изхода на делото и отговаря на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „След като конкретните обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение, бъдат установени по делото, правилното прилагане на критерия за справедливост изисква ли съдът с мотивирано изложение да направи оценка на приноса на всяко едно от тях върху емоционалното и физиологичното състояние на пострадалия?“ По въпроса се твърди противоречие с решение № 50099 от 24.11.2023 г. по т.д. № 1715/2022 г. на ВКС, I т.о. Ответникът по касация Г. К. Ц., ЕГН: [ЕГН] в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, процесуалният му представител претендира разноски за адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Кюстендилски окръжен съд е изложил, че решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила като необжалвано от страните в частта, в която предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен до сумата от 2500 лв., представляваща присъдено обезщетение за претърпени от ищеца Г. К. Ц. неимуществени вреди при настъпване на процесното ПТП на 13.11.2019 г. В тази връзка въззивният съд е приел, че следва да се произнесе по правилното прилагане на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД от страна на Кюстендилски районен съд при определяне справедливия размер на присъденото обезщетение за сумата над 2 500 лв. до 12 500 лв. Относно конкретно причинените на ищеца телесни увреждания от процесното ПТП въззивният съд е възприел и подробно възпроизвел установеното от експертизите на вещите лица д-р Е. Л. - ортопед-травматолог и д-р Х. М. - неврохирург. По отношение претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът се е позовал и на свидетелските показания, събрани в хода на процеса - на свидетеля К. Ц. - съпруга на ищеца, Д. С. - приятел на ищеца и С. Д. - тъща на ищеца, като преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, напълно ги е кредитирал, като основани на непосредствени възприятия за последиците на ПТП върху физическото състояние и психиката на ищеца, и преживените вследствие на инцидента болки и страдания. По приложението на чл. 52 ЗЗД въззивният съд, съобразявайки от една страна - възрастта на ищеца Г. Ц., който към момента на произшествието е бил на 47 години - мъж в активна трудоспособна възраст; характера, тежестта и броя на телесните увреждания, причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, установени от СМЕ, а именно: - мозъчно сътресение, без загуба на съзнание, контузия на главата, голяма разкъсно-контузна рана в лявата челно-теменна област на главата, контузия в областта на лявата гривнена става, както и претърпените от него болки и неудобства от физическо естество, присъщи на тези увреждания, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания /два месеца, по-интензивни през първите 15-20 дни/; продължителността на общия лечебен и възстановителен период (включващ и болничен престой); затрудненията в битовото обслужване през този период, наложили оказване на съдействие от близките му; наличието на трайни белези върху видима част на главата и липсата на коса върху участък от главата с произтичащите от това психологически последици, свързани с притеснения от външния му вид; не на последно място преживения стрес и притеснения от травмиращото събитие, израз на който са и поведенческите прояви на пострадалия, свързани с изолация от обичайната социална среда и страх от шофиране, а от друга страна - липсата на трайни остатъчни увреждания, с изключение на епизодични болки при промяна на атмосферните условия; съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, индиция за които са лимитите на застрахователно покритие, без те да имат самостоятелно значение, както и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта” до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални ценности, е споделил изводите на районния съд, че обезщетението за търпените неимуществени вреди, което съответства на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД, е в размер на 12 500 лв. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставеният от касатора въпрос е принципно годен като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице претендираното противоречие с цитираната практика на ВКС – видно от мотивите на въззивното решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, изводите на въззивния съд досежно справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, са формирани и изложени не в противоречие, а в съответствие със същата. По направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника по касация, съдебният състав, вземайки предвид начина на протичане на производството пред касационната инстанция – в закрито заседание, без явяване и процесуално представителство в открито такова, осъществените процесуални действия – ангажиране на отговор на касационната жалба, и защитавания материален интерес, намира за справедлив размер на същото този от 250 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение