Определение № 5161 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4729/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. Ч. и Б. В. Ч., срещу решение № 604/09.05.2023 г. по в. гр. д. № 3296/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение 262579/01.08.2022 г. по гр. д. № 16437/2017 г. в частта, с която е прието за установено в отношенията между И. Ч., С. В. Ч. и Б. В. Ч., че И. Ч., като наследник по закон на Надежда К. Ч., починала на 11.04.1979 г., е собственик на недвижим имот, съставляващ 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място],[жк], [улица], с площ от 332 кв. м., както и, че е собственик по приращение на недвижим имот, изграден към 1992 г., а именно 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] с предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта - 2, с обща застроена площ 172 кв. м., от които първото ниво застроено на 120 кв. м., състоящо се от стая, хол, кухня, баня-тоалетна и други сервизи, и второто ниво, съставляващо по документ за собственост „галерия“, застроено на площ от 52 кв. м., състоящо се от три стаи с баня и тоалетна, заедно с прилежащите за този самостоятелен обект идеални части от общите части на триетажната масивна жилищна сграда; в частта, с която е оставено без уважение искането на И. Ч. за отмяна на н. а. № 152/1993 г. до размер на прехвърлената 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № [№], първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е приел, че предявените искове са с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 5 ЗН по отношение на поземления имот и чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗС по отношение на третия етаж на две нива.

По делото е установено, че И. Ч. и В. Ч. са наследници по закон - низходящи, на Надежда К. Ч., починала на 11.04.1979 г., която приживе е придобила с нотариален акт за покупко-продажба дворното място, а с н. а. № 122/1968 г. е учредила в полза на синовете си право на строеж за изграждане на масивна двуетажна жилищна сграда съответно на втори етаж (за И.) и първи етаж (за В.), като за себе си е запазила правото да построи трети етаж на сградата и е останала собственик на дворното място. Към 1992 г. била изградена двуетажна сграда и през същата година въз основа на разрешение за строеж 131/20.07.1992 г. и протокол 12/01.09.1992 г. за определяне на строителна линия и ниво започнало преустройство на сградата, изразяващо се в пристройка и надстройка.

С молба вх. № 204/29.01.1988 г. И. Ч. заявил, че се отказва от наследството на майка си и отказът е вписан в специалната книга на съда под № 9/29.01.1988 г.

С н. а. № 152/02.07.1993 г. В. Ч. и съпругата му А. Ч. прехвърлили чрез продажба на сина си С. Ч. парцела, сутеренния етаж от изградената в него триетажна сграда, втори гараж, както и целия трети етаж и галерията над третия етаж (понастоящем самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КК № 68134.702.185.1.3, представляващ трети етаж, изграден на 2 нива, с площ 172 кв. м.).

С н. а. № 83/26.11.2008 г. С. Ч. дарил на брат си Б. Ч. 1/2 ид.ч. от поземления имот и гараж.

Като спорни въззивният съд е определил въпросите валиден ли е отказът на И. Ч. от наследството на майка му и останал ли е В. Ч. единствен наследник и съответно единствен собственик на дворното място и на жилището, разположено на третия етаж от къщата на две нива, по приращение, и прехвърлени ли са валидно дворното място и третият етаж на С. Ч. през 1993 г., а 1/2 ид. ч. от дворното място - от С. Ч. на Б. Ч. през 2008 г. В случай, че отказът не е валиден, спорно е дали В. и А. Ч. - праводатели на ответниците, съответно ответниците, присъединявайки владението на праводателите си, са придобили дворното място и жилището на третия етаж на основание придобивна давност.

Във връзка с валидността на отказа от наследство въззивният съд е съобразил решението по гр. д. № 4668/2009 г. на Софийския градски съд, влязло в сила на 17.02.2015 г., с което са отхвърлени искове по чл. 108 ЗС, първият предявен от В. и А. Ч. срещу И. и Дойка Ч., за установяване в отношенията между страните, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от втория етаж и предаване владението върху същия имот, а вторият - предявен от С. Ч. срещу И. и Дойка Ч., за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от втория етаж, и предаване владението върху този имот. Ищците са извличали собствеността си върху втория етаж от къщата на основание приращение, произтичащо от факта, че В. Ч. е единствен собственик на поземления имот като наследник по закон на майка си и отказ от наследството от другия наследник по закон И. Ч., вписан в специалната книга на съда към момента на завършване на надстрояването и пристрояването на втория етаж от сградата. Твърдели са също, че с н. а. № 152/1993 г. са продали на сина си С. Ч. целия поземлен имот, сутеренния етаж от триетажната сграда, втори гараж, както и новоизградения трети етаж на 2 нива. И. Ч. е възразил, че отказът от наследство е недействителен. В мотивите по това дело съдът е посочил, че наследството е прието мълчаливо преди вписване на отказа, поради което с решението е прието за установено, че ищците, както и С. Ч., не са собственици на 1/2 ид. ч. от втория етаж на твърдяното от тях основание. Въззивният съд е посочил, че приключилото дело няма диспозитив относно собствеността на дворното място, което прави допустимо разглежданото сега производство относно собствеността на дворното място. Недопустимо е обаче повторното разглеждане на възражението за нищожност на отказа от наследство. За този извод съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС относно субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо, както и на решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., в което е прието, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някой от споровете има вече влязло в сила съдебно решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно и че между страните е формирана сила на пресъдено нещо, която трябва да бъде зачетена при всеки последващ спор по повод на същото правоотношение. В последващия процес, какъвто е настоящият, по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебна проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по приключилия по-рано исков процес между страните. Наред с това въззивният съд е обсъдил събраните по настоящото дело гласни доказателства за действия на ищеца относно мълчаливото приемане на наследството, като е изложил съображения показанията на кои свидетели кредитира и защо. В крайна сметка е формирал извод, че отказът от наследството е недействителен, ответниците не са собственици на цялото дворно място поради увеличаване на наследствения дял на баща им и на целия трети етаж по приращение. Ищецът е останал наследник на майка си, съответно - съсобственик на дворното място, както и на основание чл. 92 ЗС на третия етаж, изграден на две нива.

В отговора на исковата молба ответниците са въвели възражение за придобиване на поземления имот и на третия етаж по давност с твърдения, че от 29.01.1988 г. - датата на вписване на отказа от наследство, В. Ч. е започнал да владее поземления имот изцяло като свой на основание наследство и отказ от наследство; като собственик на цялото дворно място той бил и собственик на правото на строеж, което се съдържа в първото, поради което след изграждане на жилището на третия етаж и нивото над него станал негов собственик; на същото основание, считано от 1992 г. - изграждането на надстройката изцяло с негови средства, представляваща жилище, разположено на третия етаж и нивото над него, В. и съпругата му А. осъществили владение върху него, а правоприемниците им, по силата на нотариалните актове, считано от 02.07.1993 г. за С. и от 26.11.2008 г. за Б., продължили започнатото владение. Твърденията са, че двамата ответници са придобили по давност 1/2 ид. ч. от дворното място, а ответникът С. е придобил по давност жилището на третия етаж и нивото над него, като, считано от 14.09.1999 г. - навършване на пълнолетие, е продължил владението на праводателите си.

По повод възражението за придобиване по давност на дворното място въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите и е приел, че братята И. и В. заедно са решили да пристроят и надстроят съществуващата двуетажна сграда през 1990 г., така че към този момент В. не е демонстрирал намерението си за своене на поземления имот. Посочил е, че в разрешението за строеж и в протокола за строителна линия и ниво от 1992 г. фигурират имената и на двамата братя, поради което не може да се направи извод за своене от страна на В., което е в синхрон и с установеното от свидетелите. Приел е, че е възможно причината за посочването името на ищеца да е фактът, че същият е собственик на втория етаж, каквото е твърдението на ответниците, но за да се приеме необезпокоявано владение, доказателствата следва да са категорични и не могат да се тълкуват в полза на претендиращия придобиване по давност. Приел е за неустановено декларацията от 25.08.1992 г., с която ищецът е дал съгласието си брат му да изгради надстройка със свои средства /чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.)/, да е достигнала до общината, като независимо от нея строителните книжа са издадени на името на двамата братя. Вероятно е декларацията да отразява уговорките им за поделяне на имота, но те не са направени в съответна форма. От писмените доказателства се установява, че и двамата братя се считат за собственици. Част от свидетелите разказват, че В. е изградил етажа със свои средства, а друга част - че и двамата братя са вложили средства. Дори и да се приеме, че средствата за изграждане на третия етаж са на В., а показанията на Д. Ч. - син на ищеца, за вложените средства от баща му да се отнасят до разширяването на втория етаж, не се установява дворното място да е владяно единствено от В., тъй като според показанията на същия свидетел, които в тази част са в синхрон с писмените доказателства, В. се е допитвал до брат си за това как да изглежда къщата след надстрояването и двамата заедно са обсъждали този въпрос. Съдът е приел, че И. е ползвал дворното място без противопоставяне от страна на брат си и/или синовете му през целия период, през който се твърди, че същото е придобито по давност от родителите на ответниците и от самите ответници след присъединяване на владението. Няма как да се отграничи неговото ползване като собственик на втория етаж и като собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място. Освен това - с предявяването на възражението по гр. д. № 4668/2009 г. (приключило с отхвърляне на исковете на В. и А. Ч. и на С. Ч.), че ищците не са собственици на цялото дворно място, е смутено владението на същото. Изводът, че ответниците не са доказали явно и несмущавано от ищеца владение на дворното място, не се променя от изявлението на С. в н. а. № 83/2008 г., с който дарява на брат си Б. 1/2 ид. ч. от поземления имот, тъй като то не отразява трайно и непрекъснато владение с двата му елемента. За владението на Б. след 2008 г. не са ангажирани никакви доказателства. Свидетелските показания са установили, че всички - ищецът, ответниците и техните родители, са ползвали двора без противопоставяне от останалите.

По повод възражението за придобиване на третия етаж по давност въззивният съд е приел, че този етаж - жилище, тип мезонет, е бил завършен към началото на 1993 г. И тъй като и двамата братя са участвали в уговорките за надстрояването, то докато строежът не е бил готов, т. е. преди началото на 1993 г., не може да се приеме, че е текла давност. Съдът е приел за установено, че между 1993 г. и 1995 г. са правени довършителни работи и обзавеждане, а от 1995 г. семейството на С. е живеело на третия етаж. Посочил е, че присъединяване на владение е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо или частно. Праводателите на С. - неговите родители, са били недобросъвестни владелци, поради което, за да е основателно възражението за присъединяване на тяхното владение към владението на ответниците, трябва да е доказан период на владение от десет години. Установено е, че през 2000 г. С. е заминал за Италия и се е върнал през 2005 г., като след връщането си и най-късно от 2007 г. е заживял на третия етаж. Докато бил в Италия, надстройката се отдавала под наем на италианец, като наемът получавал В. със съгласието на И. и двамата заедно решавали как да се оползотворява полученият наем. При тези данни съдът е приел, че макар и да е присъединил владението на родителите си от началото на 1993 г. до юли 1993 г., след което е владял първоначално чрез баща си или майка си - първоначално като малолетен, а след това като непълнолетен, а след навършване на пълнолетие на 14.07.1999 г. - самостоятелно, в периода до заминаването си за Италия, от 1993 до 2000 г. не е изтекъл предвиденият в закона срок. Ответникът е можел да владее и чрез наемателя, но поради наличието на уговорка между В. и И. за този наем, не може да се приеме, че същият е владял самостоятелно цялото жилище на третия етаж, изградено на две нива.

В обобщение въззивният съд е приел, че по делото не е доказано десетгодишно владение на ответниците и техните родители върху дворното място и третия етаж на две нива, което е годно да ги направи собственици.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по иска с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд, при формиране на вътрешното си убеждение, да обсъди и прецени точно всички относими към спора доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково, спазвайки правила от логически и опитен характер, включително и при обсъждането и преценката на показанията на разпитаните свидетели, за да достигне обосновано и правилно решение на правния спор;

2. За задължението на въззивния съд да прецени всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства в мотивите на решението и да посочи конкретно и ясно въз основа на кои от тях основава приетата фактическа обстановка по делото - касаторите се позовават на следната практика на ВКС: решение № 326/20.12.2012 г. по гр. д. № 177/2012 г. на III-то г. о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на IV-то г. о., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV-то г. о., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV-то г. о., решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на IV-то г. о., решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на III-то г. о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то г. о., и решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на ВКС, III-то г. о.;

3. По приложението на нормите на чл. 172 и чл. 235, ал. 2 ГПК и конкретно как следва да се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли изводите на съда относно установяването на значими по делото факти да се основават на показанията на свидетел в близки родствени отношения със страната и следва ли да /се/ отчете евентуална заинтересованост на свидетеля - поддържа се противоречие с решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на ВКС, III-то г. о.;

4. Намират ли приложение чл. 297 и 299 ГПК в конкретния казус относно формирането на сила на пресъдено нещо по отношние на конкретен въпрос, обсъден в мотивите на решението, и по който липсва постановен диспозитив - поддържа се противоречие с т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 378 по гр. д. № 148/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 50 по гр. д. № 6235/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, IV-то г. о.;

5. Относно елементите на фактическия състав на придобивната давност и признаците на владението и смисълът на понятията „необезпокоявано“ и „непрекъснато“; кога веднъж установено владение е прекъснато и с какви действия може да бъде прекъснато - твърди се противоречие с решение № 60108/22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. 1519/2010 г. на ВКС, II-ро г. о.;

6. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на други собственици, предполага ли се намерението на владеещия собственик по отношение на цялата вещ.

За основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават и на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно непосредствената цел на въззивното производство. Сочат, че всеки един от поставените въпроси, по който не се намира конкретна практика, обуславя като основание за допускане на касационно обжалване и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта по спора за собственост на дворното място, като съображенията за това са следните:

В съдебната практика, на която касаторите се позовават, е прието, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, обективирана в диспозитива на съдебното решение. Силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. В основанието на иска се включват всички факти, въз основа на които се претендира спорното право, с всички негови характеризиращи белези - правопораждащ факт, съдържание и носители - решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, IV-то г. о., на което се е позовал и въззивният съд. В разглеждания случай спорното материално право, т. е. предметът на гр. д. № 4668/2009 г., е правото на собственост на ищците по него В. и А. Ч. и на С. Ч., произтичащо за В. Ч. от наследяване по закон и отказ от наследство от другия наследник по закон. По този предмет е формирана сила на пресъдено нещо и тя обхваща и въпроса за валидността на отказа като един от правопораждащите за спорното право факти, а не като преюдициално правоотношение, което, за да бъде установено със сила на пресъдено нещо, е необходимо да бъде включено в предмета на делото с инцидентен установителен иск. В този смисъл не се разкрива противоречие между обжалваното решение и останалата съдебна практика, на която касаторите се позовават, за да обосноват допускане на касационно обжалване по четвъртия поставен въпрос. Ето защо, съдът, разглеждайки последващия спор относно същия правопораждащ факт, е следвало да съобрази силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение досежно отречените права, основаващи се на отказа от наследство, както е сторил и въззивният съд. При това положение за съда не е съществувало задължение да излага и допълнително съображение защо и събраните в настоящото производство доказателства налагат извода за недействителност на отказа от наследство, във връзка с което са поставените от касаторите първи, втори и трети правни въпроси.

Първият, вторият и третият въпрос са поставени във връзка и с въведеното в процеса правопрекратяващо възражение за придобиване на спорния имот от ответниците по иска (касатори) на основание придобивна давност. Не се разкрива поддържаното от касаторите противоречие с практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на чл. 172 ГПК, тъй като въззивният съд не само е възпроизвел сведенията, съдържащи се в показанията на разпитаните по делото свидетели, но и ги е съпоставил помежду им и във връзка със относимите за спора писмени доказателства и е отчел противоречията между показанията на заинтересованите свидетели. В резултат на така извършената от въззивната инстанция дейност, която е в съответствие и с разясненията в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно непосредствената цел на въззивното производство, е формиран решаващият правен извод, че не е доказано самостоятелно владение на мястото в нито един период от праводателите на касатора С. Ч., съответно - и от него, което да доведе до прилагане на претендираната правна последица. А при липса на установена самостоятелна фактическа власт, допускането на касационно обжалване по петия правен въпрос в частта, касаеща дворното място - за елементите от фактическия състав на придобивната давност, смисъла на признаците „необезпокоявано“ и “непрекъснато“ владение и способите за прекъсване на давността, не би довело до резултат, различен от постановения от въззивния съд. Същият извод се налага и по поставения шести въпрос в частта относно дворното място.

В обобщение - по част от поставените въпроси въззивното решение относно дворното място не противоречи на практиката на ВКС, нито се разкрива необходимост от промяна на тази практика, което изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1 или ал. 3 ГПК, а друга част от въпросите не е свързана с решаващите изводи на въззивния съд, поради което липсва предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед мотивите към обжалваното решение, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК на въззивното решение в частта, с която положителният установителен иск за собственост е уважен спрямо С. В. Ч. за 1/2 ид. ч. от самостоятелния обект в сградата с предназначение - жилище, апартамент, на две нива, с обща застроена площ 172 кв. м., от които първото ниво - 120 кв. м., и второто ниво - 52 кв. м. Касационното обжалване следва да бъде допуснато за проверка правилността на извода на въззивния съд, че в полза на С. Ч. не е изтекъл предвиденият в закона срок на придобивната давност за периода от 1993 до 2000 г., при положение, че установеното от него владение е основано на сключения през 1993 г. договор за покупко-продажба.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.