Определение № 3522 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1517/2025 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Пирин текс“ЕООД срещу определение №1229/08.05.2025г. по в.ч.гр.д.№987/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение №14/09.01.2025г. по т.д.№11/2024г. на Окръжен съд Благоевград. С последното е прогласена липсата на международна компетентност на окръжния съд да разгледа предявения от дружеството срещу ответника М. А. Кириазис, вписан в Търговския регистър на Република Гърция, със седалище в Република Гърция [населено място] осъдителен иск и е прекратено производството по делото.

В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност на направените от въззивния съд изводи, довели до постановяване на обжалваното определение. Излагат се съображения, че договорът между страните, от който ищецът черпи основание за иска си, представлява договор за изработка на мъжки облекла с материали на клиента /ответника/, в който случай СЕС приема в практиката си по тълкуването на чл.7 т.1 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и на Съвета,че международно компетентнен е съдът в държавата –членка, в която услугите са били или е трябвало да бъдат предоставени, т.е. мястото, на което е извършена по-голямата част от дейността по фактическото изработване на поръчения краен продукт, което в случая е [населено място]. Неправилно, според частния касатор, въззивният съд е приел,че страните са постигнали съгласие изработеното да бъде доставено в Гърция от ищеца, доколкото той е сторил това при липса на уговорка ищецът да организира превоза като втора услуга. Счита,че с приемането от ответника заедно с товарителницата на изпратената му фактура, в която е вписана клауза „франко завод“ /EXW/, ответникът се е съгласил,че предаването на изработеното става на територията на изпълнителя на услугата, поради което е без значение кой е организирал превоза до Гърция, който,съгласно обичайната практика при такава клауза е на риск и за сметка на възложителя. Дори да се приеме,че липсва съгласие относно такава уговорка, според частния жалбоподател, отново международно компетентен е съдът на държавата-членка, в която е седалището на изпълнителя на услугата по арг. от чл.7 §1 б.б второ тире от регламента. Претендира се за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на ново определение за връщане на делото в първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът М. А. Кириазис, вписан в Търговския регистър на Република Гърция, е депозирал отговор в срока по чл. 276 ал.1 ГПК, в който е изразил становище за липса на предпоставки за допускане до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационната инстанция.

Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл.278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си ВКС взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, съставът на Софийски апелативен съд е приел,че Окръжен съд [населено място] е бил сезиран с искове за заплащане на възнаграждение по договор за изработване на мъжко облекло с материали и по модел на възложителя- ответник, както и за заплащане на цена за транспорт на облеклата от България до Гърция с обезщетение за забавата, предявени от „Пирин текс“ ЕООД срещу М. А. Кириазис, със седалище и адрес на управление в Република Гърция. Като безспорни съдът е определил обстоятелствата, че между страните е сключен договор за изработка на мъжки облекла с мястото на производство в [населено място],както и че стоките са били предадени от ищеца на трето лице превозвач, който ги е превозил до Гърция и ги е предал на ответника в [населено място]; че цената на превоза е заплатена от ищеца и размерът й се претендира с исковата молба. Съдът е констатирал,че по напълно аналогичен казус, е налице съдебна практика на ВКС - определение по ч.т.д.№1509/2021 г. на І т.о., с което съставът на ВКС, след анализ на практика на СЕС е приел, че релевантни за определяне на международната компетентност на съда обстоятелства са сключеният договор и неговият предмет, мястото на осъществяване на самото производство на стоките и мястото на предаване на стоките. Като спорно в случая е определил обстоятелството дали клаузата „EXW“ се включва в съдържанието на договора или е едностранно включена от ищеца в издадените от него фактури, без да е приета от ответника. Във връзка с това въззивният съд е съобразил процесуалното поведение на ответника, като е констатирал, че наличието на такава уговорка, вписана в издадената от ищеца фактура, неподписана от ответника, е изрично оспорена от последния както с отговора, така и с допълнителния отговор с твърдения,че тя е едностранно избрана от него, не е приета от ответника и наличието й се опровергава от представените от самия ищец доказателства. Съставът е развил съображения, че, противно на твърденията на частния жалбоподател, наличието на клауза „EXW“ е спорно между страните и не може да бъде изведено от фактите, че ответникът е получил стоките по процесната фактура, подписвайки CMR-товарителницата и получавайки придружаващата го фактура, тъй като никой от тези факти не е обвързан със съдържанието на тази клауза, така че липсата му да е несъвместима с клаузата. Приел е,че съществено за случая е обстоятелството, че, видно от товарителницата, изпращач на стоките е бил именно ищецът и при липсата на други твърдения и доказателства договорът с превозвача да е бил сключен от друго лице /ответника или спедитор по възлагане от някоя от страните по договора/, за страна по договора за превоз следва да бъде приет ищецът по аргумент от чл. 4-5 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки. Доколкото липсват твърдения и доказателства за постигната между страните уговорка ищецът да организира превоза като втора услуга, отделно и независимо от основната услуга по договора, въззивният съд е приел, че между страните е било постигнато съгласие ищецът не само да изработи поръчаното, но и да достави произведеното на територията на Гърция в рамките на една обща услуга, от което следва,че при така установените между тях търговски отношения те са уговорили място на изпълнение по смисъла на чл.7 т.1 от Регламент № 1215/2012 на територията на Гърция, което изключва международната компетентност на българските съдилища. Тъй като този му краен извод е съвпаднал с извода на първоинстанционния съд, въззивният състав е потвърдил обжалваното пред него прекратително определение.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор, позовавайки се на приложното поле по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, е поставил следните въпроси, които според него са от значение за изхода на делото:

1. Договор за продажба или договор за предоставяне на услуга по смисъла на Регламент /ЕС/ №1215/2012 е този договор, при който възложителят предоставя платове, а изпълнителят се задължава да ушие от тях облекла?;

2. Кое е мястото на изпълнение на посочения в първия въпрос договор по смисъла на Регламент /ЕС/№1215/2012, когато то не е уговорено изрично между страните?;

3. Може ли да се приеме,че липсата на уговорка за място на доставка и организиране на транспорт на готована продукция по договор за изработка, отговаря на условието, въведено в чл.7 т.1 б.б от Регламент /ЕС/№1215/2012 „ако не е уговорено друго“?;

4. Международно компетентен ли е българският съд по смисъла на чл.7 т.1 б.б второ тире от Регламент /ЕС/№1215/2012, ако изпълнението на посочения в първия въпрос договор е на територията на Република България?

Твърди се,че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз - решенията по дела С-381/08, С-64/17, С-19-09 и С-87/10..

Допълнително частният касатор се позовава и на самостоятелното основание за достъп на чл.280 ал.2 ГПК, считайки,че въззивният съд се е произнесъл „contra legem“ по въпросите При наличие на трайна търговска практика, според която страните са извършвали множество еднотипни сделки при определени условия, може ли да се приеме,че последваща сделка от същия тип е сключена при същите условия при липса на противопоставяне по смисъла на чл.292 ТЗ? и Може ли да се приеме,че изпълнителят по договор за изработка се е съгласил да отговаря и за доставката на изработената продукция при липса на доказателства за изрична уговорка в този смисъл?

Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на ВТАС на основание сочените от частния касатор предпоставки.

Не е налице основание за прилагане на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Частният касатор не е обосновал, а от прочита на определението на въззивния съд то не може да бъде квалифицирано като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от частния касатор във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, тъй като по характера си представляват оплаквания за неправилност на направените изводи, с които и ненужно формулираните въпроси /доколкото основанието на чл.280 ал.2 предл.3 е самостоятелно такова/ сами по себе си не кореспондират. Тези оплаквания попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по тях в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

От поставените в изложението въпроси нито един не осъществява общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС за допускане на въззивния акт до разглеждане по същество.

Отговорът на първия въпрос изисква даване на правна квалификация на възникнало между две страни облигационно правоотношение, каквато може да бъде направена само и единствено с оглед конкретни факти и след преценка на ангажирани за установяването им доказателства. Предполагаемият, целен от частния касатор, отговор е, че такъв договор е договор за предоставяне на услуга, а не договор за продажба,но последното въззивният съд не е приел в мотивите си, поради което въпросът не се явява от значение за изхода на делото, респ. не изпълнява общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК.

Вторият въпрос съдържа твърдение, че мястото на изпълнение не е уговорено в договора, но съдът подобен извод не е направил. Напротив, посочил е, изхождайки от фактите,че ищецът е изработил и доставил стоките на територията на Република Гърция, а ответникът ги е приел там, без да е възлагана отделно от изработката услуга по превоз на стоките, че по този именно начин страните са постигнали уговорка възложеното да бъде престирано по седалището на ответника, което осъществява хипотезата на чл.7 т.1 от Регламент /ЕС/ №1215/2012 на ЕП и на Съвета. Поради посоченото и с този въпрос не може да бъде осъществен целения достъп до касационно обжалване.

Третият въпрос е основан на същото твърдение за липса на уговорка относно мястото на доставка, каквато съдът не е констатирал, а е приел, разглеждайки правоотношението по възлагане на производството на облекла и доставянето им на територията на Република Гърция като едно цяло, че липсва отделен договор за възлагане на превозна услуга, в който единствено случай изпълнението на първия договор би било с място на територията на държавата-членка,в която са произведени стоките.

Четвъртият от въпросите, освен че също не кореспондира с мотивите на въззивната инстанция, е и по правилността на крайния й извод, че българският съд не е международно компетентен, което го лишава априори от характеристиките на правен такъв по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Доколкото липсва обоснована от частния касатор обща предпоставка за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, настоящият състав не следва да обсъжда твърдяното от него противоречие с решенията по сочените дела на СЕС.

С оглед изложеното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване. В полза на ответника по частната касационна жалба следва да бъдат присъдени направените от него разноски за настоящото производство в размер на 800 лв., представляващи платен адвокатски хонорар.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение