Определение № 3649 от 19.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 806/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фосила“ АД срещу решение №77/25.10.2024г. по в.т.д.№93/2024г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №94/05.04.2024г. по т.д.№212/2022г. на Бургаски окръжен съд, в частта, с която по исковете на С. Д. Б. срещу „Фосила“ АД е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.152 от ЗЗД договор за покупко-продажба на 16 самостоятелни обекта, находящи се в сграда с идентификатор 51500.506.333.3, сключен между С. Д. Б. и „Фосила“ АД (с предишно наименование „Ай Еф Д. Лизинг“АД), [населено място], с нот. акт №130, том VII, рег. №8254, дело №1305 от 26.10.2012г. на нотариус Линка Ч., рег. №600 на НК и е прието за установено, че С. Д. Б. е собственик на същите 16 самостоятелни обекта в сграда с идентификатор 51500.506.333.3. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че решението на въззивния съд се основава на предположения, презумпции и прилагане на аналогия, които са довели до погрешен извод, вместо на представените доказателства. Поддържа, че съдът е приел за доказан фактическия състав на чл.152 от ЗЗД, позовавайки се на приетите по делото писмени доказателства и ангажираните от ищеца гласни доказателства. Навежда доводи, че свидетелката Д. Л. не е възприела лично фактите, които са релевантни към предмета на делото, поради което нейните свидетелски показания не е следвало да се кредитират от съда, а свидетелят Б. Конийли е заинтересовано лице, тъй като е сключил договорите за финансов лизинг като законен представител на дружеството – лизингополучател, а договорът за продажба – като пълномощник на собственика - ищец. Наред с това счита, че показанията им са противоречиви и не кореспондират с приетите писмени доказателства по делото, както и че липсват мотиви на въззивния съд относно кредитирането им. Според касатора съдът не е изследвал установения по делото факт, че ищецът е получил продажната цена на продаденото имущество по личната си сметка и не само, че не е оспорил основанието за получаване на сумата, но дори се е разпоредил с нея в полза на лизингополучателя, съответно чрез действията си самият ищец е доказал, че е приел последиците от продажбата. Твърди, че прехвърлянето на паричната сума е част от вътрешните отношения на ищеца С. Д. Б. и „Брайънс проджектс България“ ЕАД и не е предмет на настоящия спор, тъй като е отделно правоотношение и не е част от съглашението по чл.152 от ЗЗД. Счита, че не става ясно между кои лица всъщност въззивният съд е приел, че е постигнато предварително съглашение по чл.152 ЗЗД - между ищеца С. Д. Б. и „Фосила“ АД или между лизингополучателя „Брайънс проджектс България“ ЕАД и „Фосила“ АД, и коя сделка обективира това съглашение - договорите за финансов лизинг или атакуваната продажба. Навежда доводи, че атакуваната сделка е последваща и е сключена в изпълнение на договорите за финансов лизинг, което изключва приложението на чл.152 от ЗЗД, тъй като не е налице предварителност на уговореното. Счита, че изводът на съда относно наличието на хипотезата на чл.152 от ЗЗД при валидно сключен договор за финансов лизинг, при който лизингодателят е купил избраното от лизингополучателя имущество на цена и от лице, посочено от последния и му го е предоставил за ползване, би застрашило дейността на лизинговите дружества и гражданския оборот. Излага аргументи, че по делото не е доказана волята на страните за постигане на съглашение по смисъла на чл. 152 от ЗЗД, като част от фактическия състав на цитираната норма. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по част от предявените от ищеца искове, както и че не може да се определи какъв е видът на съединяване на исковете – дали кумулативно или евентуално. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. В раздел първи от изложението поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: При договор за финансов лизинг, възникнал и подписан при условията на чл.342, ал.2 от ТЗ, в случай че третото лице, от което е придобито имуществото, го оспори без наличие на писмено начало, чрез което да се установи, че не се цели настъпването на последиците по него, а представлява съглашение по чл.152 от ЗЗД с оглед придобиването на вещта от страна на лизингодателя, то този договор за финансов лизинг /доколкото той също представлява съглашение между страните за настъпване на последиците по чл.342 и сл. от ТЗ/ поглъща ли се, представлява ли съглашение по чл.152 от ЗЗД? 1.1/ В случай, че договор за финансов лизинг, възникнал на основание чл.342, ал.2 от ТЗ, при оспорване от страна на третото лице, от което е придобито имуществото, че е налице съглашение по чл.152 от ЗЗД, се приеме, че не се поглъща, т.е. не представлява съглашение по чл.152 от ЗЗД, с оглед на „точно прилагане на закона“ и създаване на съдебна практика, коя норма следва да се приложи във връзка с твърдяна нищожност? 1.2/Приложима ли е нормата на чл.152 от ЗЗД в случите, в които твърдяното съглашение за удовлетворяване на кредитора по начин, различен от този, който е предвиден в закона, представлява покупко-продажба на лизингово имущество, извършена в изпълнение на валидно сключен и неоспорен по делото договор за финансов лизинг, включително ако договорът за финансов лизинг не е обявен за нищожен на някое от основанията предвидени в закона? 1.3/ Може ли договорът за финансов лизинг да се приеме като съглашение по смисъла на чл.152 от ЗЗД, ако да, между кои страни се счита, че е налице това съглашение с оглед на установените по делото факти, че цената от продажбата на лизинговото имущество е получена от ищеца по делото и впоследствие е предоставена от него на лизингополучателя? Това последвало действие може ли да обоснове ли фактическия състав на чл.152 от ЗЗД, вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД? В раздел ІІ от изложението поставя следните процесуалноправни въпроси: 1/Може ли съдът да обоснове правен извод по съществото на спора, позовавайки се единствено на свидетелски показания, дадени при условията на чл.172 от ГПК, без да излага мотиви за тяхното кредитиране и представлява ли това процесуално нарушение съгласно императивната норма на чл.236, ал.2 от ГПК вр. чл.172 от ГПК? 2/ Следва ли съдът да се произнесе по всеки един от предявените искове, при положение, че ищецът не е уточнил дали ги предявява като обективно кумулативно съединени или като евентуално предявени? 3/ Следва ли по дело с предмет иск по чл.152 от ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, да се доказва и начало на писменото доказателство и/или обратен документ, когато за установяването на този състав се ангажират само косвени доказателствени средства - свидетелски показания, дадени при условията на чл.172 от ГПК? Допустимо ли е съглашението по чл.152 от ГПК във вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД да се доказва само чрез косвени доказателствени средства -свидетелски показания, когато са дадени при условията на чл.172 от ГПК от пълномощник на продавача по атакуваната сделка за покупко-продажба, който е и законен представител на страна по договора за заем? Касационният жалбоподател поддържа, че по въпроса по т.1 от раздел втори от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката, формирана с решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60173 от 15.12.2021г. по гр.д. № 1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №135 от 12.12.2018г. по гр.д. № 4288/2017г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №622 от 24.10.2024г. по гр.д. № 5086/2023г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №60204 от 25.11.2021г. по гр.д. № 3376/2020г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 2 от 17.02.2021г. по гр.д. № 1248/2020г. на ВКС, ГК, III г.о.; а по въпроса по т.2 от раздел ІІ на изложението – с решение № 97 от 08.03.2013г. по т.д. № 196/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 117 от 31.05.2016г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о. По отношение на въпросите по раздел първи от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, както и по въпросите по т.3 от раздел ІІ на изложението сочи наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба С. Д. Б., гражданин на Ирландия, твърди, че липсват предпоставките по чл.280 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Евентуално излага и становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. За неоснователни са счетени оплакванията на въззивника за неправилност на извода за нищожност на договора за продажба поради противоречие със закона (чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД) като съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, предвиден в закона (чл.152 от ЗЗД). За да прецени наличието на този порок, съдът се е позовал на съвкупна преценка на отношенията между ищеца С. Б., свидетеля Б. Конийли, дружеството „Брайънс проджектс България” ЕАД и ответника „Фосила” АД (с предишно наименование „Ай Еф Д. Лизинг” АД). От събраните свидетелски показания съставът на Бургаски апелативен съд е приел за установено, че между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД (с предишно наименование „Ай Еф Д. Лизинг“АД) е бил сключен договор за продажба на процесните 16 броя недвижими имоти, собственост на С. Б., с цел кредитиране на „Брайънс проджектс България” ЕАД. Позовал се е на показанията, че към 2012г. „Брайънс проджектс България” ЕАД е имало нужда от средства за финансиране на дейността си и след като не е успяло да получи кредитиране от банки, е влязло в преговори за паричен заем с ответника / с предишно наименование „Ай Еф Д. Лизинг“АД. Установил е от представено по делото копие от електронно писмо, че Б. Конийли - в качеството на изпълнителен директор на „Брайънс проджектс България” ЕАД, е водил кореспонденция с представители на ответното дружество, в която е обсъждана процедурата за кандидатстване за кредит. Впоследствие, на 19.10.2012г. между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД са били сключени договори за финансов лизинг, по силата на всеки от които лизингодателят се е задължил да придобие от С. Д. Б. конкретен недвижим имот и да го предостави за ползване на лизингополучателя срещу заплащане на лизингови вноски и възможност за придобиване на собствеността. В изпълнение на това задължение е бил сключен и процесният договор за покупко-продажба, с който С. Б., чрез пълномощника Б. Конийли, е продал на „Фосила“ АД (с предишно наименование „Ай Еф Д. Лизинг“АД) 18 недвижими имота, част от които са и процесните 16, за сумата от 137 762,29 евро или 269 439,61 лв., която е близо 3,5 пъти по-ниска от данъчната оценка на имотите. Въз основа на представените банкови извлечения, е констатирал наличие на банков превод, въз основа на който продавачът С. Д. Б. е получил от купувача „Фосила“ АД сумата в размер на 109 300 евро на 26.10.2012г. и в размер на 4 000 лв. на 29.10.2012г., като на същата дата С. Д. Б. е превел сумата в размер на 94 500 евро на „Брайънс проджектс България” ЕАД, с основание „съгласно договор за заем“, а в брой на Б. Конийли са платени суми в размер на 1180 лв. (на 29.10.2012г.), 1000 лв. (на 30.10.2012г.) и 16 651,50 лв. (на 31.10.2012г.). Въззивният съд е установил, че на 26.10.2012г. са съставени приемо-предавателни протоколи към всеки договор за финансов лизинг, в които са описани в табличен вид находящите се във всеки апартамент движими вещи и оборудване, но не са налице доказателства лизингополучателят да е влязъл във владение на имотите или да е бил отстранен от тях след като е спрял плащанията. С оглед на гореизложеното, съставът на Бургаски апелативен съд е приел, че процесният договор за покупко-продажба на недвижими имоти и договорите за лизинг, сключени между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД са взаимосвързани и са част от по- широко правоотношение. Счел е, че договорът за продажба на недвижимите имоти на С. Д. Б. е бил сключен единствено и само за гарантиране на правата на „Фосила” АД като кредитор по договора за кредит, сключен между „Фосила” АД и „Брайънс проджектс България” ЕАД, а такъв договор е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД вр. чл.152 от ЗЗД. За неоснователни е приел възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения и липса на произнасяне по част от предявените искове. Посочил е, че в съответствие със закона и съдебната практика първоинстанционният съд е определил, че исковете са предявени в условията на евентуалност, с оглед на което дължи произнасяне за наличие на пороци на сделката в поредност, съответстваща на тяхната тежест и съответно се е произнесъл първо по иска за нищожност поради противоречие със закона. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма Въпросите в раздел І от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са относими към спора, доколкото съдът е приел, че процесният договор за покупко – продажба и договорите за лизинг, сключени между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД са взаимосвързани и са част от по-сложно правоотношение. Въпросите обаче не са обуславящи за изхода на производството, доколкото валидността на договорите за лизинг не е въведена като предмет на спора със самостоятелен иск и съдът не се е произнасял по нея. Въпросът, дали съставлявайки част от съглашението за гарантиране на правата на „Фосила” АД като кредитор по договор за кредит, сключен между „Фосила” АД и „Брайънс проджектс България” ЕАД, договорите за лизинг също са нищожни, евентуално би бил предмет на самостоятелен спор между страните по договорите за лизинг. Обуславяща за извода относно нищожността на процесния договор за продажба на недвижими имоти е самата връзка на този договор с договорите за лизинг, сключени между „Брайънс проджектс България” ЕАД и „Фосила“ АД и предшестващите сключването на договорите действия на представителите на страните. Изследвайки обстоятелствата, при които договорите са сключени, поведението на страните преди и след сключването им, съдът е формирал изводи за действителната цел на споразуменията. Първият процесуалноправен въпрос, поставен в раздел ІІ от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е свързан с оплакването на касатора, че съдът не е взел предвид приетите по делото писмени доказателства, които противоречат на показанията на Б. Конийли, а е основал решението си единствено на свидетелските показания. По този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация, на която касаторът се позовава. Приложените от въззивния съд критерии за преценка на свидетелските показания са в съответствие със задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решение №131 от 12.04.2013г. по гр.д. №1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №60173 от 15.12.2021г. по гр.д. №1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №622 от 24.10.2024г. по гр.д. №5086/2023г. на ВКС, ГК, III г.о., в които се приема, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В този смисъл е и решение №700/28.10.2010г. по гр.д. №91/2010г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, т.е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, по смисъла на чл.172 от ГПК. В настоящия случай са кредитирани свидетелските показания на Б. Конийли, който при сключването на процесния договор за продажба е действал като пълномощник на продавача и същевременно е едноличен собственик на капитала на лизингополучателя „Брайънс проджектс България“ ЕАД, тъй като при съвкупното обсъждане на всички доказателства по делото съдът е достигнал до извод за достоверност на тези показания. Въззивният съд не е базирал изводите си само на свидетелските показания на свидетеля Конийли, а и на показанията на другия разпитан по делото свидетел Д. Л., като е съобразил, че между тях и останалите представени доказателства, както и публично достъпните данни в търговския регистър няма противоречия. Освен събраните гласни доказателства съдът е отчел кореспонденция /електронно писмо/ между касатора и Б. Конийли в качеството му на изпълнителен директор на „Брайънс проджектс България” ЕАД, от която е установил намерението му за сключване на договор за кредит, както и липсата на доказателства дружеството - лизингополучател да е влязло във владение на имотите или да е било отстранено от имотите, след като е спряло да плаща лизинговите вноски за тях. Анализирайки всички събрани по делото доказателства, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.172 от ГПК. Вторият въпрос в раздел ІІ от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не е обуславящ за изхода на спора. На първо място същият не съответства на данните по делото, защото с молба – уточнение от 16.08.2019г. ищецът е посочил, че предявява исковете за прогласяване на нищожността и унищожаване на сделката при условията на алтернативно, а не на обективно кумулативно съединяване. Дори и да бе допуснато соченото от касатора процесуално нарушение, произнасянето само по един от обективно кумулативно съединени искове би довело до непълнота на решението, която подлежи на отстраняване по реда на чл.250 от ГПК. Третият въпрос в раздел втори от изложението отговаря на общия критерий за достъп до касация, но по него не са налице визираните от касационния жалбоподател допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроса за допустимите доказателствени средства, с които се доказва сключване на съглашение в нарушение на чл.152 от ЗЗД и приложимо ли е в тези случаи ограничението по чл.164 ал.1 т.6 от ГПК за симулативните сделки, е формирана постоянна практика с решение №226 от 08.12.2016г. по гр.д.№1349/2016г. на ВКС на РБ, ГК, ІІІ г.о., решение №358 от 17.01.2014г. по гр.д.№1381/2012г. на ВКС на РБ, ГК, ІV г.о., решение №311 от 27.01.2020г. по гр.д.№3463/2018г. на ВКС на РБ, ГК, ІV г.о. и други, като не се налага даване на нови разрешения по прилагане на закона. В първото от тях е прието, че съгласно разпоредбата на чл.154 от ГПК, всяка от страните следва да установи фактите, на които основава своите искания или възражения, т.е. доказателствената тежест да установи, че оспорваната сделка служи за обезпечение на заемно правоотношение е на страната, която твърди това обстоятелство. В този случай не се иска опровергаване съдържанието на договора за заем, а се твърди, че прехвърлянето на правото на строеж, макар и формално да е извършено с позволен от закона акт, служи като обезпечение на задължение по заемно правоотношение между страните, с което се заобиколя забраната на чл.152 от ЗЗД. Фактическите твърдения, че сделката е сключена в нарушение на закона или го заобикаля, може да се установяват с всички доказателствени средства, поради което в този случай забраната за свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 от ГПК не се прилага. В решение №358 от 17.01.2014г. по гр.д.№1381/2012г. на ВКС на РБ, ГК, ІV г.о. съставът на ВКС е дал разрешение, че съгласно установената практика по приложението на чл.152 от ЗЗД, размерът на обезпечения заем е вън от предмета на иска за недействителност на сделката като сключена в заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона; че в този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл.164 ал.1 т.3 от ГПК, а доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл.152 от ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл.26 ал.1 от ЗЗД са допустими всички доказателствени средства. В решение №311 от 27.01.2020г. по гр.д.№3463/2018г. на ВКС на РБ, ГК, ІV г.о./ също се приема, че при изложени твърдения, че действителните отношения между страните по договора са прехвърлянето на имота да служи като обезпечение на друго задължение, с което се заобикаля забраната на чл.152 от ЗЗД, са допустими всички доказателствени средства, като ограничението по чл.164 ал.1 т.6 от ГПК за симулативните сделки не намира приложение. В този смисъл са и разясненията в ТР №2/2025 от 11.06.2025г. на ОСГТК на ВКС. В същото се приема, че когато по силата на сделка се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, с нея страните не желаят прехвърлянето на собствеността, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Уговорката, че прехвърлянето е временно, е вътрешна и е въпрос на доверие и не се съставя обратно писмо за разкриване на действителната воля на страните и това води до нищожност на същата поради противоречие със забраната по чл.152 от ЗЗД. В такава хипотеза въпросът за нищожността на сделката не може да се свързва със симулацията, без такава да е въведена в предмета на делото. Наличието на практика по поставените въпроси, с която въззивното решение е изцяло съобразено, изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за достъп до касация. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като не е направено такова искане, нито са представени доказателства за извършването им. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд