Определение № 50452 от 07.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1768/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца К. П. срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца първоинстанционно определение, с което производството е прекратено поради недопустимост на предявените искове за установяване на нищожност на решения на министъра на транспорта и съобщенията за освобождаване на ищеца като член на управителния съвет и генерален директор на НК „Железопътна инфраструктура“, прекратяване на договорите за възлагане на управлението, изплащане на обезщетение, назначаване на трето лице за член на управителния съвет и генерален директор и възлагане на последния да заяви за вписване съответните обстоятелства в търговския регистър. Така предявените искове съдът е намерил за недопустими по съображения, че овластяването на членовете на управителния съвет и на генералния директор може да бъде оттеглено от министъра по всяко време без предварителни условия, като прекратяването на действието на договора за управление е последица от оттеглянето, а не обратно, при което в полза на освободения член/директор може да възникне само право на обезщетение, без да се засяга действителността на решението на принципала за оттегляне на овластяването. С тези съображения е обосновал краен извод за липса на интерес от установяване на недействителност на оспорваната заповед на министъра, съответно недопустимост на исковете. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че очевидната неправилност произтича от неразглеждането на всички възражения и доводи на жалбоподателя, без да са посочени конкретно такива, както и че въпросът „Има ли правен интерес органът на управление на държавно предприятие от установяване на недействителността (нищожността) на акта на органа, упражняващ правата на държавата, за освобождаването му като законно представляващ и управляващ държавно предприятие?“ е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на формирана практика. Касационно обжалване не следва да се допуска. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Основанието, от което се извежда твърдяната очевидна неправилност – необсъждане на всички доводи и възражения – не може да обоснове очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а може да се квалифицира единствено като процесуално нарушение, във връзка с което касационно обжалване може да бъде допуснато само на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, какъвто въпрос обаче не е формулиран. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че за хипотези, достатъчно сходни според съществените си белези с настоящата (макар за дружества с организационна форма на ООД, но доколкото страните по спора са аналогично обвързани единствено от мандатно правоотношение), е налице формирана практика на ВКС, според която лице, което не е съдружник, няма регламентирано от ТЗ „право“ да бъде управител. Овластяването му за такъв може да бъде оттеглено по всяко време, без обвързване с основания за освобождаване (извод, основан на чл. 141 ал. 4 ТЗ). Правата на управителя, който не е съдружник, произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки. В този смисъл, активната легитимация на управителя, който не е съдружник, да оспорва като порочно вписването на заличаването си като управител и вписването на нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, възстановимо по реда на така предявените искове, ако биха били основателни (т. д. № 54/2016 г., І т. о., т. д. № 46/2012 г., ІІ т. о.). Предвид специалната разпоредба на чл. 24 ал. 1 ЗПП, обективната липса на обстоятелства, удовлетворяващи предвидените в разпоредбата основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение, биха обусловили интерес единствено от осъдителен иск за обезщетяване на претърпени вреди и пропуснати ползи от неоснователно прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването (аналогично на правата на довереника по всеки един договор за поръчка, по който доверителят е оттеглил поръчката, без да е налице виновно неизпълнение от страна на довереника - чл. 287 – 288 ЗЗД). Наличието на последователна практика на ВКС, на която въззивното определение освен това не противоречи, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в отсъствието на конкретни аргументи за необходимост от изоставянето на тази практика съгласно посочените по-горе постановки по т. 4 от ТР № 1/2009. С тези мотиви съдът