Определение № 50837 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1141/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. А. Т., със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Р. И., срещу въззивно решение №260708 от 26.05.2019 г. по в. гр. д. № 265/2021 г. на Пловдивския окръжен съд в частите, с които е потвърдено решение №260080/17.11.2020 г. по гр. дело №2240/2019 г. на Асеновградския районен съд, а именно: в частта, с която са изменени на основание чл. 127, ал. 2, вр. чл. 5 9, ал. 9 СК, мерките относно режима на лични отношения, определени с решение №425 от 05.02.2018 г. по гр. дело №10669/2015 г. на Районен съд - Пловдив и се определя режим на лични отношения между майката М. И. С. и детето А. Б. Т., както следва: всяка трета събота и неделя от месеца за времето от 17,00 часа в петък до 19 часа в неделя с преспиване на детето в дома на майката в [населено място], [община], област София, първата половина от всички учебни ваканции, определени от МОН с преспиване на детето в дома на майката в [населено място], [община], област София, а всяка четна година по време на Коледните празници от 17 часа на 23 декември до 18 часа на 28 декември, и за Новогодишните празници на всяка нечетена година от 09,00 часа на 28 декември до 19 часа на 03 януари следващата година, всяка четна година на рождения ден на детето А. Т. от 09,00 часа на 09 юни до 20 часа на 10 юни с преспиване на детето в дома на майката в [населено място], [община], област София, на имения ден на детето 9 декември всяка година от 17 часа до 21 часа, за Великденските празници по 3 дни, като през четните календарни години от 9 часа на Разпети петък до 18 часа на Светли понеделник, а на всята нечетна календарна година от 09,00 часа на Светли понеделник до 20 часа на Светли четвъртък, както и всяка година на личните празници на майката М. С. – рождения ден на 19 октомври от 17 часа до 22 часа, както и имения ден от 09,00 часа на 15 август до 21 часа на 16 август с преспиване на детето в дома на майката; в частта, с която на основание чл.127а СК се дава разрешение, заместващо съгласието на бащата Б. А. Т., А. Б. Т. да напуска пределите на Република България, придружена от майка си М. И. С. за неограничен брой пътувания до държавите членки на Европейския съюз, в периода на осъществяване на режима на лични отношения, както и в частта, с която е отхвърлена молбата на Б. А. Т. на основание чл.127а СК за даване разрешение детето А. Б. Т. да напуска пределите на Република България, придружена от упълномощено от баща й Б. А. Т. лице.

Според касатора въззивното решение е неправилно, необосновано, противоречащо на материалния закон и постановено при допуснати по него съществени нарушения на процесуалния закон.

Ответницата по касационната жалба М. И. С., [населено място], [община], чрез пълномощника адвокат В. Р., оспорва касационната жалба. Иска се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима за разглеждане в частите, с които се обжалва въззивното решение по исковете с правно основание чл.127а СК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени в производствата по чл. 127а СК. С оглед на това, в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Въззивният съд е приел за установено следното:

Страните по делото са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен с решение № 425 от 05.02.2018 г. по гр. д. №10669/2015 г. по описа на Пловдивския районен съд, като упражняването на родителските права върху детето А. е предоставено на бащата, а за майката е определен режим на лични отношения. Майката М. И. С. е предявила насрещен иск против Б. А. Т., като е поискала от съда да промени мерките на лични отношения с детето А., определени с посоченото съдебно решение, като се определи режим на лични отношения, който да съответства на новонастъпилите обстоятелства – това, че тя живее и работи в [населено място], Кралство Дания, като детето да има възможност да я посещава в дома й, в който тя живее с по-големия си син Д.. Твърди, че двете деца са много привързани едно към друго и желаят да прекарват време заедно. С първоинстанционното решение съдът е уважил този иск, като е постановил промяна в режима на лични отношения между майката и детето. Според въззивния съд детето е показало привързаност към брат си и майка си.Към момента на изслушване детето А. е била на девет години. Има желание да посещава майка си в чужбина. Приятно й е при нея, чувства се добре. Няма страхове от нея или от друг, когато е там. Няма нещо, което да я тревожи. Желае да пътува извън страната, иска да пътува и с двамата си родители. Желае да посети дома на майка си в Дания и да пребивава там за една година. Иска да се вижда с мама по-често и да се чуват. Иска да живее и при мама, и при тате, сега иска да живее с мама. От показанията на свидетелката Е. С., сестра на майката, се установява, че М. С. живее и работи в Дания. Там работи като „супервайзер“ в почистваща фирма. Живее в къща под наем, която е с две спални, хол, трапезария и кухня, има голям двор. На разстояние от половин час живее и бащата на М. заедно с неговата приятелка. М. живее със сина си Д. и с майка си. Децата А. и Д. имат силна връзка, търсят се, играят си, обичат се. Разпитаната пред първоинстанционния съд като свидетел Л. Т., майка на бащата Б. твърди, че на А. й става тъжно, че рядко се вижда с майка си, защото два пъти месечно е разрешено да бъдат личните контакти, но те не се осъществяват.

Въз основа на така събраните доказателства, преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел за правилен извода на районния съд за установено по делото, че детето А. е привързано към майка си и брат си. Настроено е изключително позитивно към двамата и желае да ги вижда по-често и да прекарва повече време с тях. Налице е промяна в обстоятелствата, обосноваваща определянето на друг режим на лични отношения между майката и детето А.. Установено е по делото, че е налице силна емоционална връзка между майката и детето А., както и такава връзка между двете деца А. и Д.. Установено е също така, че майката живее и работи постоянно в Кралство Дания, като разполага с подходящи материални условия, за да полага адекватни грижи за детето - ползва под наем къща с голям двор, с две спални, хол, трапезария и кухня, живее в същата заедно с другото си дете Д. и майка й /баба на А./, а баща й /дядото на А./ живее в непосредствена близост. Ето защо въззивният съд е счел, че следва да бъде определен такъв режим на лични отношения, който да позволява на детето А. да прекарва повече време с майка си, брат си и широкия семеен кръг на майката, като преспива в дома на майката в [населено място], да прекарва част от училищните ваканции, официалните и личните празници с майка си.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Как се прилага и гарантира от съда принципът на непосредственост, прогласен в разпоредбите на чл. 11 и чл. 235, ал. 2 ГПК, при решаване на делото.

2. Възможно ли е съдът да обоснове решението си на доказателства, събрани в друго производство, респективно – да приеме крайните си фактически изводи и да основе решението си, позовавайки се на констатации, съждения и изводи на прокурор, изложени в прокурорски акт.

Твърди се противоречие по въпросите със задължителната практика на Върховния касационен съд по тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: ТР № 142 от 01.12.1966 г. по гр. дело № 112/66 г. на ОСГК, решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр. дело № 5839/2014 г. на ІV г.о., определение № 8 от 11.01.2012 г. по ч.т.д. № 897/2011 г. на ТК, І т.о. /постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/, решение № 101 от 22.04.2015 г. по гр. дело № 6111/2014 г. на ІІІ г.о.

3. Кои са относимите обстоятелства, въз основа на които съдът извършва преценката си за настъпила промяна, обосноваваща необходимостта от промяна на мерките относно упражняването на родителските права спрямо малолетно дете при защита на неговия интерес.

4. Към кой момент и каква промяна в обстоятелствата следва да е налице, за да се променят мерките относно упражняването на родителските права спрямо малолетните и ненавършили пълнолетие деца.

Твърди се противоречие по въпросите със задължителната практика на Върховния касационен съд по тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: т.V, вр. т. ІІ и т. ІV от Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. дело № 3/1974 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, решение № 176 от 10.09.2019 г. по гр. дело № 2246/2018 г. на ІV г.о., решение № 555/2012 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 893/2012 г. на ІV г.о.

5. Кои обстоятелства следва да се преценяват при определяне режима на лични контакти между децата и родителя, който не упражнява родителските права.

6. Следва ли изменението на режима на лични отношения да се извърши след съвкупен анализ на всички обстоятелства от значение за интереса на детето.

7. Следва ли съдът да обсъди не отделни, а съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства, при преценката относно тяхното изменение и относно интересите на детето при спор по иск по чл. 59, ал. 9 СК.

8. Кои са критериите, от които да се ръководи съдът при определяне на режима на лични отношения между родителя и детето и има ли задължение съдът при искане за изменение на мерките служебно да следи за интереса на детето.

Твърди се противоречие по въпросите със задължителната практика на Върховния касационен съд по тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в: т.V, вр. т. ІІ и т. ІV от Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. дело № 3/1974 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, решение № 385 от 23.01.2014 г. по гр. дело № 2537/2013 г. на ІV г.о., решение № 3 от 14.04.2020 г. по гр. дело № 1595/2019 г. на ІV г.о., решение № 110 от 22.05.2018 г. по гр. дело № 327/2018 г. на ІV г.о., решение № 65 от 28.02.2014 г. по гр. дело № 4202/2013 г. на ІV г.о., решение № 59 от 04.05.2018 г. по гр. дело № 2396/2017 г. на ІІІ г.о.

В изложението се поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивното решение в обжалваните части е очевидно неправилно. Твърди се, че не е приложен императивен правен принцип – чл. 3, т. 3 ЗЗакрД, вр. чл. 1, ал. 1 ЗЗакрД,

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260708 от 26.05.2019 г. по в. гр. д. № 265/2021 г. на Пловдивския окръжен съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Всички повдигнати в изложението въпроси са обусловили изхода на спора, но те са разрешени в съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС. Въпросите се свеждат до това дали въззивният съд следва да се ръководи от най-висшия интерес на детето и до критериите, които следва да възприеме при преценката какъв е този интерес във всеки конкретен случай, както и за задължението му да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не.

По отношение на висшия интерес на детето и критериите, от които съдът следва да се ръководи при установяването му е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му, както и при заместването на съгласието на единия родител за пътуване на детето в чужбина. При конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата след развода, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др. Повечето от тези критерии за преценка са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК; такива критерии за преценка интереса на детето са установени и в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД. В този смисъл е и съдебната практика, на която се позовава касаторът, включително Постановление № 1 от 12.XI.1974 год. по гр.д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС.

Въззивният съд не се е отклонил от тези разрешения – видно от обжалваното решение, той е съобразил всички факти, които в конкретния случай са от значение за определяне на най-добрия интерес на детето, включително и предпочитанията на детето. По отношение на задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не, също е налице трайна практика на ВКС – Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС, решение по гр.д. № 2296 / 2019 на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № № 4566 / 2018 на I г.о., решение по търг.д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т.о., решение по гр.д. № 1411/2019 г. на III г.о. и др. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с тези разрешения, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Решението на въззивния съд не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Съобразно изхода на спора, на ответницата по касационната жалба трябва да се присъдят 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.