Определение № 1400 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2320/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. В. И. чрез пълномощника му адвокат К. Б. против решение № 65 от 5.03.2024 г., постановено по гр. д. № 330 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е потвърдено решение № 319 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 2561/2022 г. на Районен съд - Монтана за допускане на съдебна делба между К. Г. К. и К. В. И. при равни права в съсобствеността на описаните петнадесет земеделски имота в землището на [населено място] и е отхвърлен иска за делба, предявен от К. В. И. при условията на чл. 341, ал. 2 ГПК, по отношение на земеделски имот в същото землище с идентификатор ***. К. Г. К. е подала чрез пълномощника си адвокат Б. Ц. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивното производство е било образувано по жалба на К. В. И. с изложени доводи, че поради нередовна процедура по призоваване е бил лишен от възможността да участва в първоистанционното производство и искане след отмяна на първоинстанционното решение делото да се върне за ново разглеждане на районния съд. Въззивният съд е приел, че призовката с изх.№ 202316305919 (за насроченото първо по делото съдебно заседание, с която е изпратен и препис от проекто-доклада на съда) е оформена в нарушение на чл. 44, ал. 1 ГПК, тъй като в същата липсва подпис на призовкаря, а поставения печат с имената и длъжността на връчителя не може да го замести. Останалите доводи за допуснати нарушения при призоваването, вкл. и на чл. 47 ГПК е приел за неоснователни. Позовал се е на разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т. д.№ 1/2000 г. ОСГК на ВКС, т. 17 и е направил извод, че делото не следва да се връща за ново разглеждане на първоинстанционния съд, а спорът следва да се разреши от въззивната инстанция. Тъй като жалбоподателят не е направил доказателствени искания въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение по същество е правилно и следва да бъде потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК К. В. И. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) относно правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл. 140 ГПК и правото на страната да участва в процеса – противоречие с в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; 2) длъжен ли е въззивният съд при формиране на изводите си по предмета на спора да обсъди всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи, а други не приема, и необсъждането им съставлява ли съществено процесуално нарушение. По първия въпрос въззивното решение съответства на разясненията по приложението на процесуалния закон в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Тезата на касатора е, че след като поради нередовното призоваване не е бил запознат с доклада на районния съд, въззивният съд е бил длъжен да му даде указания за извършване на необходимите действия и представяне на доказателства. Посочената теза е несъответна на данните по делото. Въззивният съд дължи да даде посочените указания в хипотеза, в която в жалбата се съдържа обоснован довод за отсъствие, непълнота или неточност в доклада по чл. 146 ГПК. В хипотеза, в която процесуалното нарушение се изразява в нередовна процедура по призоваването, важат разясненията, че въззивният съд не дължи повтаряне на порочните процесуални действия на първата инстанция. В тази хипотеза следва да разгледа направените доказателствени искания и да допусне и събере относимите доказателства, но не и да указва на страната, че следва да направи доказателствени искания. В конкретния случай нито в отговора на исковата молба (освен искането за издаване на съдебно удостоверение, което е уважено от районния съд), нито във въззивната жалба, нито в проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание К. В. И. не е направил доказателствени искания, относими към изхода на делото по спора налице ли е съсобственост спрямо процесните имоти. Сам по себе си вторият въпрос се явява неотносим към изхода на спора, доколкото след като е установено процесуално нарушение при призоваването на касатора за първото съдебно заседание пред районния съд, неотносимо е дали порочното процесуално действие нарушава само една или повече норми на процесуалния закон, относно връчването на призовки и съобщения. В този смисъл дори и да се приеме, че освен чл. 44, ал. 1 ГПК при връчване на призовката са нарушени и чл. 46, ал. 1 и 2 и чл. 47, ал. 1 ГПК това не би рефлектирало върху изхода на делото. К. В. И. следва да възстанови на К. Г. К. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1250 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Б. Ц.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение