Определение № 2560 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 826/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Р. Я., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 297 от 0 1. 12.2025 г. по в. т. д. № 437/2025 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 236/05.06.2025 г., постановено по т. д. № 315/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение съдът е отхвърлил предявените от А. Р. Я., ЕГН [ЕГН], срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК[ЕИК], обективно евентуално съединени искове, както следва: 1. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2-ро ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт № 29, том III, рег. № 6220, дело 429 от 2019 г. на Б. В. - нотариус с рег. № 124 НК, вписан в СВп под № 35977/30.12.2019 г., акт. № 92, том XV, дело 22099, поради заобикаляне на закона, и 2. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД за прогласяването на горепосочения договор за нищожен поради накърняване на добрите нрави; 3. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1-во ЗЗД за прогласяването на нотариалния акт за нищожен поради липса на предмет; 4. иск с правно основание чл. 27, вр. чл. 29 ЗЗД за унищожаване на договора поради измама; 5. иск с правно основание чл. 27, вр. чл. 30 ЗЗД за унищожаването му поради заплаха; 6. иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаване поради сключването му при невъзможност на ищеца да разбира и ръководи действията си. Касаторът прави оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост при постановяване на въззивното решение и моли за отмяната му. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/. Запазва ли действието си договорна ипотека, учредена за обезпечаване на вземане по договор за потребителски кредит, когато самото кредитно правоотношение е признато за недействително поради противоречие с императивни норми, а дължимостта е сведена единствено до „чистата стойност“ на получената сума? 2/. Допустимо ли е договорна ипотека да обезпечава вземане, което не произтича от валидно облигационно правоотношение, а се поражда като последица от недействителност на договора по силата на закона, когато от обективните данни е установено, че към момента на сключването му длъжникът не е могъл да изпълнява поетите задължения, а кредиторът е бил наясно с това? 3/. Следва ли учредяването на договорна ипотека върху единствено жилище на длъжника да се квалифицира като заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, когато от съвкупността на обстоятелствата е видно, че целта на кредитора е била именно дерогиране на защитата по чл. 444, т. 7 ГПК? 4/. Нарушава ли съдът правото на защита и диспозитивното начало, когато отказва да обсъди наведени доводи за нищожност с мотива, че представляват нови основания, въпреки че се основават на вече въведени в процеса фактически твърдения, когато към момента на учредяването на договорната ипотека кредиторът е знаел, че длъжникът обективно не разполага с доходи за изпълнение на задължението и това обезпечение практически гарантира удовлетворяване чрез продажба на единственото му жилище? 5/. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение чрез препращане по чл. 272 ГПК, без да извърши самостоятелна преценка на всички конкретни въззивни оплаквания? 6/. Нарушава ли съдът диспозитивното начало и правото на защита, когато отказва да обсъди основание за нищожност по чл. 170 ЗЗД с мотива, че е въведено късно, въпреки, че произтича от вече наведени фактически твърдения? По отношение на първите три въпроса касаторът излага съображения за наличие на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по отношение на четвъртия въпрос се позовава на основанията за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (сочи практика по чл. 290 ГПК и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в противоречие с които се е произнесъл въззивният съд); петият въпрос се твърди да е разрешен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС, съответно цитирана; по последния въпрос също се навеждат допълнителните селективни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като липсва посочена съдебна практика. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от насрещната страна СИТИ КЕШ ООД, чрез процесуален пълномощник, с който се моли жалбата да бъде оставена „без разглеждане“. Постъпил е писмен отговор и от третото лице - помагач С. Д. Х., чрез процесуален пълномощник, в който се излагат доводи за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и въззивното решение подлежи на касационен контрол. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на Варненския апелативен съд е взел предвид следното: Според изложеното в исковата молба, на 30.12.2019 г. ищецът е сключил с ответника „Сити Кеш“ ООД договор за паричен заем в размер на 50 000 лв. за срок от 84 месеца при договорна лихва от 40.08 %, възлизаща на общо 99 761.08 лв. за целия срок на договора; месечната погасителна вноска е била 1 782.87 лв., а получаваното от ищеца месечно трудово възнаграждение е било 800 лв.; за обезпечаване на вземанията по договора от 30.12.2019 г. между страните е сключен договор за ипотека с нот. акт № 29, том 3, рег. № 6220, дело № 429 от 2019 г., вписан в СВп – [населено място] под № 92, том 15, дело № 22099/30.12.2019 г., вх. рег. № 35977, дв. вх. № 35683, по силата на който ищецът е учредил в полза на заемодателя ипотека върху собствения си недвижим имот – апартамент № 9, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3; през периода 2020 – 2022 г. ищецът е бил подложен на периодични заплахи, че ако не заплаща задълженията си по обезпечения с ипотека договор за заем, ще пострадат той и негови близки, както и че имотът, върху който е учредил ипотеката, ще бъде продаден; у него е поддържано чувство на страх и неудобство и чрез изпращането на ПДИ относно принудителното изпълнение на дълга му по договора за заем от 30.12.2019 г. до адреса на неговата майка. При тези факти се твърди, че договорът за ипотека е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД, поради сключването му при заобикаляне на императивна правна норма на чл. 444, т. 7 ГПК, прогласяваща за несеквестируемо единственото жилище на длъжника, чието приложение в настоящия случай е било избегнато на основание чл. 445, ал. 1 ГПК. В условията на евентуалност се сочи, че ипотечният договор е нищожен и поради сключването му в противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, произтичащо от недобросъвестното поведение на ответника, изразяващо се в осигуряването на печалба от продажбата на жилището на ищеца посредством публична продан, вследствие изначално ясната за ответника невъзможност на ищеца да изпълнява задълженията си по сключения помежду им договор за заем поради влошеното му финансово и имотно състояние. Поддържа се и че договорът за ипотека е с невъзможен предмет, което е отделно основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД, тъй като още при сключването му заемодателят е знаел, че заемополучателят няма възможност да заплаща дължимите месечни вноски, което ще доведе до продажба на ипотекираното имущество. В условията на евентуалност се твърди, че ипотечният акт е унищожаем поради сключването му при условията на заплаха – чл. 30 ЗЗД (заплахи през годините били отправяни както спрямо ищеца, така и спрямо членовете на неговото семейство и са се изразявали в посещения на работното му място от лица, грубо заявяващи или желание да закупят апартамента му, за да решат проблемите му, или предупреждение, че ако не заплаща задълженията си, ще продадат имота му); изпращането на текстови съобщения до неговата майка, че той ще пострада, ако задълженията му не бъдат плащани от него или нея; залепване на уведомления на вратата на жилището му; посещения на друг имот на семейството; други заплахи за физическа саморазправа. Сочи се, че договорът за ипотека е унищожаем и поради сключването му при условията на измама – чл. 29 ЗЗД, изразяваща се във въвеждането на ищеца в заблуждение относно реалните последици от сключването на договора за заем от 30.12.2019 г. и този за ипотека, а именно - че сключването им ще доведе до избягването на публичната продан на единственото му жилище, докато всъщност са довели до обвързването му спрямо ответника при условия, по-неизгодни в сравнение с тези по заемния му договор с „Ново Финанс“ ЕООД и съответно до неизбежната загуба на единственото му жилище. В условията на евентуалност се излага, че договорът е унищожаем, тъй като при сключването му ищецът се е намирал под влиянието на опиати – рофинол и/или кетамин, в резултат на което не е разбирал свойството и значението на извършеното. Въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е допустимо, като постановено в съответствие с въведения спорен предмет, ясно очертан от ищеца чрез последователно поддържаните в исковата молба, уточнителните молби и в хода на производството твърдения за нищожност на атакуваната сделка. В този смисъл оплакванията на ищеца за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отказа на първоинстанционния съд да се произнесе по наведени доводи за нищожност на осн. чл. 170 ЗЗД и поради липса на основание, тъй като договорът за кредит е признат за нищожен, са приети за неоснователни, по следните съображения: Съобразно принципа на диспозитивното начало, закрепен в чл. 6 ГПК, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице. С фактическите твърдения и петитума на исковата молба ищецът определя вида и обема на търсената защита и в тези рамки съдът има правомощия да разгледа спора и да се произнесе с решението. Принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск. В този смисъл наведените едва в писмената защита пред първоинстанционния съд основания за нищожност на договора за учредяване на ипотека по чл. 170 ЗЗД, както и тези, наведени във въззивната жалба, сочещи на нищожност на сделката поради липса на основание, представляват нови обстоятелства, които не са наведени в исковата молба, поради което не могат да бъдат разглеждани от въззивния съд. С оглед наведените оплаквания по разгледаните от първата инстанция основания за недействителност, които са предмет на разглеждане и във въззивното производство, и след преценка на събраните доказателства, съставът на въззивния съд е приел за установена следната фактическа обстановка: На 30.12.2019 г. между страните е сключен договор за учредяване на ипотека върху апартамент № 9 с идентификатор № 10135.5504.527.4.9 по КККР, ведно с избено помещение № 29, както и 9,67 кв. м. ид. ч. от общите части на сградата, обективиран в нотариален акт № 29, том III, рег. № 6220, дело 429 от 2019 г. на Б. В. – нотариус с рег. № 124 на НК. Установява се, че ипотеката е учредена за обезпечаване вземанията на кредитора „Сити Кеш“ ООД по договор за паричен заем „Финстарт Дискаунт“ от 30.12.2019 г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 50 000 лв. със срок на издължаване от 84 месеца, при годишен лихвен процент от 40,08 %, която сума, ведно с уговорената лихва в размер на 99 761.08 лв., ипотекарният длъжник следва да изплати на ипотекарния кредитор по определения в договора срок и начин. От приложеното ч. гр. д. № 9438/2021 г. по описа на Варненския районен съд се установява, че „Сити Кеш“ ООД е сезирало заповедния съд със заявление за издаване на заповед по чл. 417 ГПК за сумите, дължими по договора за кредит. Искането е частично уважено, като след служебна преценка на уговорките, обвързващи потребител, съдът е отрекъл валидността на възмездното кредитиране и е установил като безспорно изискуема само чистата стойност на получената в заем главница, за която единствена сума, допълнена със съответно дължимите разноски, е била издадена заповед за незабавно изпълнение № 53 от 10.01.2022 г. Предприето от кредитора е само принудително изпълнение по издадения по този ред изпълнителен лист за обезпечената с ипотека главница в размер на 46 703 лв., както и за разноските, сторени в това производство от заявителя. От заключението на вещото лице по ССЕ се установява, че към датата на сключване на договора официалните доходи на ищеца са само от трудови правоотношения. По делото са представени като доказателства декларация за получена информация за условията по договора за кредит, обезпечен с ипотека от 12.12.2019 г., подписана собственоръчно от ищеца, удостоверение за кредитната задлъжнялост на ищеца към 13.12.2019 г., Тарифа на такси, събирани от „Сити Кеш“ ООД, Предоставяне на обща информация, съгласно чл. 5, ал. 1 ЗКНИП. От показанията на свидетелката П. се установява, че се е запознала случайно с ищеца, станали приятели и започнали да излизат, като няколко пъти П. е оставала да нощува в апартамента на А. Я., докато си намери квартира. Ищецът е демонстрирал добри финансови възможности, като освен в апартамента, живеел във вилата си в м-ст „Боровец“, където правел ремонт. Ищецът лично и М споделил, че не желае да погасява кредита си към „Сити Кеш“ ООД и че е ипотекирал апартамента, за да ремонтира вилата си. По делото са изслушани и два записа от приложената с исковата молба флаш-памет, от които се установява единствено гласът на свидетелката (която в съдебно заседание потвърждава, че гласът е нейният), използваща нецензурни думи по адрес на ищеца. Видно от възпроизведеното в съдебния протокол съдържание, не се съдържат изявления за заплахи към ищеца или неговото семейство, че ако той не заплаща задълженията си, апартаментът му ще бъде продаден, нито се установяват заплахи за физическа саморазправа. От правна страна съставът на въззивния съд е съобразил следното: Една от хипотезите по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на нищожност на договорите е сключването им при заобикаляне на закона. Сделката е сключена при заобикаляне на закона, когато забранена от закона цел се постига с позволени средства; когато макар и от външна страна правната форма да е спазена, целта е чрез нея да се постигне един непозволен или забранен от закона резултат. Сключената при заобикаляне на закона сделка е поначало позволена - недопустима е нейната по-далечна цел. Заобикалянето на закона като основание за нищожност се отличава от уреденото в предложение първо на чл. 26, ал. 1 ЗЗД основание (противоречие със закона) по начина, по който се осъществява забраненият от закона резултат. Докато при противоречието със закона поведението на страните по сделката е в пряко нарушение на повелителна правна норма, то за да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона. В този случай страните извършват тези сделки не за да получат непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона. В случая сключеният договор за ипотека като форма, страни и съдържание отговаря на изискванията на чл. 166 и сл. ЗЗД, респ. не противоречи на закона, но по делото не са събрани преки или косвени доказателства, от които да се направи извод, че и двете страни по договора са имали цел да постигнат твърдяния непозволен резултат, а именно, че чрез учредяване на процесната ипотека страните са имали за цел да заобикалят императивната правна норма на чл. 444, т. 7 ГПК. Действително тази разпоредба ограничава принудителното изпълнение спрямо единственото жилище на длъжника, но не забранява учредяването на ипотека върху такава вещ и такава хипотеза е изрично предвидена в чл. 445, ал. 1 ГПК, според която несеквестируемостта може да отпадне, когато длъжникът учреди ипотека върху единственото си жилище, какъвто е и настоящият случай. Въпреки нищожността на отделни клаузи от договора за заем, то безспорно длъжникът дължи връщане най-малко на чистата стойност по кредита, която няма спор, че му е била предоставена, поради което за кредитора не може да бъде отречена възможността да се удовлетвори от стойността на ипотекирания имот при евентуална публична продан. Поради това съдът е преценил, че договорът за ипотека не е сключен при заобикаляне на закона. По иска за нищожност на договора за ипотека поради накърняване на добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, въззивният съд е приел, че накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, съставляващи част от действащото право (например приципите на справедливостта, на добросъвестността, на недопускане на несправедливо облагодетелстване и пр.). Спазването на добрите нрави е предвидено в защита не само на индивидуалния правен субект, но и в защита на обществените отношения. Накърняването на добрите нрави е обективно основание за нищожност на сделката и субективното отношение на лицата е ирелевантно. В случая въззивникът основава иска си за нищожност на договора за ипотека поради сключването му в противоречие с добрите нрави на твърдението, че страните към момента на сключването му са знаели, че длъжникът очевидно не може да заплаща вноските по кредита. Като акцесорно право, ипотеката възниква само при наличието на друго главно правоотношение, което обаче не е елемент от договора за ипотека, а предпоставка, която обуславя действието й. Каузата на ипотечния договор, т. е. непосредствената цел, поради която страните го сключват, е да бъде обезпечено удовлетворяването на кредитора за определено вземане, което придава акцесорен характер на ипотеката. Няма спор, а и от съдържанието на ипотечния акт се установява, че ипотеката обезпечава вземане, възникнало по силата на сключен между страните договор за кредит от 30.12.2019 г., с голяма част от главницата по който е рефинансиран и изцяло погасен предходен договор за заем. Възможността на длъжника да погасява задълженията си има отношение към параметрите, при които възниква кредитното правоотношение, като обезпечаването на вземанията на кредитора, включително с ипотека, е резултат именно на преценката, по какъв начин кредиторът ще удовлетвори вземането си в случай, че длъжникът се окаже в невъзможност да погасява задълженията си. Съпоставянето на сумата по главницата по кредита, която е единственото действително задължение по договора, с данъчната оценка на жилището не сочи на свръхобезпечаване, а и дори получената при публичната продан цена на имота да се окаже по-висока от вземането на взискателя, горницата следва да бъде предадена на длъжника. С оглед на горното въззивният съд е намерил, че сключеният договор за ипотека не накърнява добрите нрави. По иска за нищожност на договора за ипотека поради липса на предмет на осн. чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД в обжалваното решение са изложени съображения, че ако към момента на постигане на съгласието предметът на договора е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди това. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Предметът на ипотеката е недвижим имот, собствен на учредителя. Доколкото по делото няма спор, че правото на собственост върху имота принадлежи на ищеца и че имотът е съществуващ във вида, в който е описан в нотариалния акт към момента на сключване на договора, съдът е приел, че договорът е с възможен предмет, поради което искът за прогласяването на нищожността му е неоснователен. По иска за унищожаемост на договора за ипотека поради измама на осн. чл. 27, вр. чл. 29 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че за осъществяване на фактическия състав на измамата като основание за унищожаемост на сделката е небходимо наличието на следните елементи: да е сключена сделка, едната страна по сделката да е в заблуждение, това заблуждение да е предизвикано умишлено от насрещната страна и сделката да е сключена именно поради заблуждението. Ищецът релевира като действия на ответното дружество по въвеждането му в заблуждение създаването и поддържането на внушение, че със сключване на договора ще се избегне насочването на принудително изпълнение върху неговото жилище. От приложените по делото декларации за вземане на информирано решение за сключване на индивидуален договор за паричен заем, обща информация за предлагания ипотечен продукт и разяснения относно същия се установява, че още преди учредяването на ипотеката ищецът е бил наясно, че при неплащане на уговорените в договора за заем месечни погасителни вноски е налице вероятност жилището му да бъде изнесено на публична продан. Доколкото в хода на съдебното производството не са събрани доказателства, че договорът е сключен под влиянието на умишлено предизвикано заблуждение, че последиците на така сключения договор няма да настъпят или ще настъпят други последици, съдът е намерил, че не е налице соченото основание за унищожаемост на договора. По исковете за унищожаемост на договора за ипотека поради заплашване на осн. чл. 27, вр. чл. 30 ЗЗД и на осн. чл. 31 ЗЗД, въззивният съд е изходил от това, че при заплашването едната страна е принудена от другата или от трето лице, чрез възбуждането на основателен страх, да сключи договора. При заплашването има осъзнавано несъответствие между волята и нейното обективиране. За да е осъществен фактическият състав на заплашването е необходимо страната да е под влияние на определени страхови представи, които да са предизвикани от другия участник в сделката или от трето лице, като в случай, че са породени от трето лице, не е необходимо другата страна по сделката да знае за тях, настъпването на страховите представи трябва да е свързано с човешки действия и да е налице причинно-следствена връзка между волеизявлението и наличието на представите, предизвикващи страх. При заплахата всъщност става въпрос за това, че върху волята на лицето се упражнява психическа принуда. По това заплахата се различава от насилието, при което няма психическа, а физическа принуда. При заплашването не е важно как, по какъв начин са предизвикани страховите представи, а релевантно е, че такива са налице, за да бъде принудена страната да сключи определена сделка. Доколкото заплашването трябва да е налице към момента на сключване на договора, следва да са налице доказателства, че при подписване на договор, страната е била подложена на въздействие, което е предизвикало основателен страх и е повлияло на волеизявлението. Такива доказателства по делото не са събрани. Единствено в изслушаните по делото звукозаписи се установява, че към въззивника са отправяни заплахи от свидетелката Н. П., но същите по никакъв начин не са свързани с процесния договор, а и са отправени почти четири години след неговото сключване. Не са налице други доказателства, от които да се установяват твърденията на ищеца за отправяни заплахи, че ако не погасява месечните си вноски в срок, апартаментът му ще бъде изнесен на публична продан или че ако не сключи процесният договор за ипотека, ще бъде навредено на живота и здравето му или това на негови близки. Не са ангажирани и доказателства, от които да се установява, че към момента на сключване на договора за ипотека ищецът е бил под влияние или въздействие на химични вещества, които са оказали влияние върху волята му. Напротив, от събраните по делото писмени доказателства се установява, че преди сключване на договора за заем той е бил запознат с условията му и е имал възможността да избира дали да го обезпечи с договорна ипотека. При така формираната воля на въззивния съд настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване. Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично и ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос, а разграничението между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, следва да бъде проведено от касатора. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него, а именно – въпросът да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС; въпросът да е решен в противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС; въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на поставения първи въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдът намира следното: Въпросът не кореспондира с предмета на исковото производство и не е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд. Предметните предели на производството са очертани след многократно уточняване на исковите претенции и изготвен в съответствие със същите доклад на съда по чл. 146 ГПК, който е приет от страните без възражения. Иск за недействителност на договора за ипотека поради недействителност на договора за ипотечен кредит не е надлежно предявен и съответно не е разглеждан от инстанциите. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че въпросът не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Горното се отнася и към формулирания втори въпрос, който е вариант на първия, а доколкото същият е разширен с елементи от разпоредбата на чл. 14 ЗКНИП досежно оценката за кредитоспособност, следва само да се отбележи, че съгласно чл. 38 ЗКНИП нарушението на предходната разпоредба от страна на кредитора не е въздигнато в основание за недействителност на договора за кредит. По отношение на третия поставен въпрос съдът намира, че същият е изцяло относим към правилността на изводите на въззивния съд относно това, че учредяването на договорна ипотека върху единственото жилище на ищеца нито само по себе си, нито с оглед обстоятелствата по делото може да се квалифицира като заобикаляне на закона чрез дерогиране на правилото на чл. 444, т. 7 ГПК. Правилността на въззивното решение, както се посочи по-горе, не е част от предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и този въпрос не покрива общото селективно изискване за достъп до касационен контрол. Същият извод следва да се направи и по отношение на четвъртия въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване – че касае правилността на въззивното решение и поради това не съставлява правен въпрос по смисъла на закона, годен да обуслови достъпа до касационен контрол; отделно за него важат и съображенията, посочени към първия въпрос - досежно предметните предели на настоящото исково производство, както и тези към втория въпрос, касаещи „знанието“ на кредитора, че длъжникът обективно не разполага със средства за изпълнение на задълженията по договора за кредит. Петият формулиран въпрос не съответства на изразената в обжалваното въззивно решение правна воля – съставът на въззивния съд е извършил самостоятелна преценка на доводите на страната, поддържани във въззивната жалба, както и на доказателствата по делото, и едва след това и в допълнение към неговите собствени изводи, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. С оглед горното поставеният въпрос не се преценява като значим за постановения от въззивния съд краен резултат по делото, респ. – не удовлетворява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По последния въпрос настоящият съдебен състав препраща към изложеното по въпрос № 4 и по въпрос № 1. В заключение съставът на Върховния касационен съд намира, че нито един от формулираните въпроси не покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, така, както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което по тях касационно обжалване не следва да се допуска. Не е налице и самостоятелното основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за селектиране на касационната жалба. Въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на горната разпоредба, тъй като пряко от съдържанието му не се установява да е постановено при грубо нарушение на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона – в неговия обратен смисъл. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение