Определение № 394 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1094/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) срещу решение № 1486 от 11.12.2019г. по в. гр. дело № 1872/2019г. на Окръжен съд - Варна, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 2979 от 01.07.2019г. по гр. дело № 3985/2019г. на Варненски районен съд в частта му, с която е признато за установено на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 Закона за защита от дискриминацията (ЗЗдискр.), че спрямо И. Д. П., починал в хода на процеса, последният продължен от сина му Н. И. Д., е осъществена дискриминация по признак „увреждане“ по чл. 4, ал. 3 ЗЗДискр. от касатора НЗОК-София, изразяваща се в отказ да бъде предоставен на пълномощника му Н. И. Д. „персонален код“ за достъп до здравно досие, предвиден в Правилата за издаване на уникален код за достъп до персонализираната система, действали в периода: 15.04.2013г. - 07.06.2013г., и е осъден НЗОК да заплати на ищеца поради осъществената дискриминация, на основание чл. 71, ал. 3 ЗЗДискр., обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в нервно напрежение, чувство на безизходица и психично разстройство, в размер на 1 500лв., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2013г. до окончателното плащане. Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост при извеждане на решаващия извод за осъществена спрямо първоначалния ищец непряка дискриминация, доколкото се касае за прилагане на дискриминиращ, но неотменен, административен нормативен акт (процедура по издаване на УКД до персонализираната информационна система на НЗОК) – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира съдебно – деловодните разноски за всички инстанции. Касаторът – ответник не въвежда основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. След указания по чл. 285, ал. 1 ГПК на администриращия касационната жалба въззивен съд, уточнява че единственото релевирано от него основание за допускане на касационния контрол е „очевидната неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, в която хипотеза законодателят не изисква формулиране на правен въпрос. Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ - Н. И. Д. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно - деловодни разноски в касационното производство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел по предявения установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., че първоначалният ищец И. П. е лице с трайно увреждане (пълна слепота), с призната от ТЕЛК 100% неработоспособност и определена първа група инвалидност с чужда помощ пожизнено, както и че към 15.04.2013г. до 07.06.2013г. ответникът не е създал възможност на ищеца да ползва процесната услуга – издаване на персонален код за достъп до здравно досие, предвиден в Правилата за издаване на уникален код за достъп до персонализираната информационна система на НЗОК, действали в периода: 15.04.2013г. - 07.06.2013г., която съгласно Процедура по издаване на УКД до ПИС на НЗОК, утвърдена от Управителя на НЗОК, е могла да се осъществи само срещу лично подадено заявление и срещу представяне на документ за самоличност. Счел е, че прилагането на горепосочената Процедура представлява дискриминация по признак „увреждане“ спрямо ищеца П., тъй като правото му на равно третиране е нарушено, защото той като лице с увреждане няма свободен достъп до исканата услуга от НЗОК. Квалифицирал е процесното по-неблагоприятно третиране като „непряка дискриминация“, тъй като то е следствие от прилагане на приетата Процедура по издаване на УКД до ПИС на НЗОК, според която подаването на заявлението за издаване на УКД и получаването на същия не могат да се извършват чрез пълномощник, каквото е било искането по процесното правоотношение. По този начин спрямо ищеца, който е във фактическа невъзможност като лице с трайни увреждания да подаде лично заявление за издаване на УКД, ответникът е осъществил невъзможност да се ползва от правото си на дистанционно информиране за оказана медицинска и дентална помощ, отчетени в НЗОК, т.е. създал е една недостъпна за лицата в положението на ищеца услуга. Въззивният съд е подчертал, че непряката дискриминация не е различно третиране, а е злепоставяне чрез еднакво третиране в различни ситуации – никой не може да подава заявление посредством упълномощено лице, но положението на едно сляпо лице е различно от това на човек, който може да вижда или не е напълно сляп. Съобразявайки легитимната законова цел – защита на лични данни по смисъла на ЗЗЛД, преследвана с процесната Процедура, е заключил че не е налице пропорционалност между целта и използваните средства (забрана заявления за издаване и получаване на УКД да се подават от пълномощник), довели до различното третиране на лица с уврежданията на ищеца, при което е изключена възможността всички адресати на правилото да бъдат третирани еднакво. След като е уважил установителния иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., Окръжен съд – Варна е оценил претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесната непряка дискриминация на сумата 1 500лв., репарираща причинените нервно напрежение, чувство на безизходица, психическо разстройство. Касаторът е посочил като единствено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, каквато не е осъществена. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Релевираните от касатора в касационната жалба пороци на атакуваното въззивно решение, сочени и като основание за очевидна неправилност на въззивното решение, не са измежду горепосочените квалифицирани състави на неправилност, поради което не осъществяват основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационен контрол. Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът - ответник следва да бъде осъден да заплати на адв. Г. Г., осъществявала безплатно процесуално представителство по отношение на ищеца пред ВКС, сумата 500 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, вр. с чл. 9, ал. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,